Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Изтече информация, която разкрива каква ще бъде новата услуга, която Facebook ще представи пред света следващата седмица. Става въпрос за интегриран в платформата видеочат, който ще бъде реализиран с активното участие на Skype, информира Mashable. Няма официален коментар на изтеклата информация от страна на Skype или Facebook, но Бен Пар от Mashable твърди, че е получил потвърждение от няколко различни източника и новината е напълно истинска. Двете компании са лидери в своята област и отдавна работят в тясно сътрудничество. Skype е най-популярният месинджър и в програмата отдавна има интеграция на някои от функциите на водещата социална мрежа Facebook. Сега по всички личи, че ще станем свидетели на прякото навлизане на Skype във Facebook. Слуховете за подобна интеграция започнаха много отдавна. Още преди година се появиха твърдения за разработването на видеочат от такъв тип, но до момента информацията винаги оставаше да виси въздуха без да се материализира. Все още не е ясно дали новата функция ще изисква изтеглянето и инсталирането на допълнителен софтуер. Загадка остава и въпросът за наличието на групов видеочат, какъвто вече знаем, че има в Google+. Очаква се официалното представяне на новите функции във Facebook да се състои в средата на следващата седмица, но след днешния информационен теч изненадите едва ли ще да бъдат особено големи.

Специалистите от Creative Commons, които са автори на най-популярните универсални лицензи за използване на съдържание, стартираха кампания, която има за цел да образова интернет потребителите относно правилните начини, чрез които може да бъде използвано чуждо съдържание, защитено от законите за авторски права. С кампанията се цели намаляване на неволните нарушения, информира BBC. Експертите на Creative Commons са публикували специален наръчник, който запознава хората с възможностите за намиране на текстове, снимки, музика и видео, които могат да бъдат използвани без риск от съдебно дело за нарушени авторски права. Присъстват и полезни съвети, които помагат различни интелектуални произведения да бъдат успешно защитени от посегателства. Към момента произведенията, които са под защитата на Creative Commons са повече от 500 милиона. Лицензите предлагат възможност за регламентиране на начините, по които може да бъде използван даден авторски продукт. Създателят му може да предостави право на безплатна лична употреба и да ограничи правата на желаещите да използват продукта с комерсиални цели. В по-строгите варианти на лиценза се забранява манипулирането и промяната на предлагания продукт, като това е задължително условие за да бъде легално използването му. Целта на Creative Commons е да направи авторските произведения по-достъпни. Правилното използване на лицензите позволява на много блогъри да публикуват снимки и видеоклипове, свързани с темите по които пишат, без да имат притеснения, че нарушават някой закон или да рискуват обвинение в кражба.

В най-голямата микроблогинг платформа Twitter вече се публикуват повече от 200 милиона нови съобщения на ден, информира Mashable. Става въпрос за огромен обем от информация, въпреки че допустимият брой символи, който е позволен за всяко съобщение е доста малък. Ако обърнем въвежданата информация в стандартни книги ще видим, че всеки ден в Twitter се публикува еквивалентът на 10 милиона литературни страници или 8 163 копия на романа Война и мир. Всяка секунда в микроблогинг платформата се публикуват по 2 400 нови съобщения. Седмичната бройка достига 1.4 милиарда. Преди по-малко от година и половина в Twitter се публикуваха по 50 милиона съобщения дневно, а преди две години бройката беше едва 10 милиона. Услугата за споделяне на кратки текстови съобщения набира все по-голяма скорост и това, логично, дава отражение на нейната оценка. Към момента Twitter се оценява на 10 милиарда долара. Разбира се размерите на социалната микроблогинг платформа не могат да се сравняват с Facebook и тамошните 750 милиона потребители. По отношение на качеството на материалите, нещата в Twitter не са много розови. Голяма част от публикуваната информация е спам, но това е проблем на всички услуги от подобен тип. Налице са много методики, чрез които се захранват автоматично акаунти в Twitter с RSS потоците на различни сайтове, което позволява ежедневно в платформата да се изливат тонове информация със съмнителна стойност.

Повече от четири милиона компютри са въвлечени в една от най-страховитите ботнет мрежи, които са разкривани до момента. Специалистите по сигурността на Kaspersky Labs смятат, че хакерският инструмент е изграден с помощта на невиждани до момента методики, които гарантират анонимност на хакерите и правят самата мрежа почти неуязвима, информира BBC. Въпросната ботнет мрежа е наречена условно с името TDL. Тя използва машини, които са базирани на операционната система Windows. Собствениците на компютрите дори не подозират, че са неволни съучастници в разпространяването на спам и хакерски атаки. Хакерите разчитат на троянски коне, които се загнездват в части от операционната система, които рядко се проверяват от антивирусните програми. Специалистите са установили, че преди три месеца е излязла четвъртата версия на вирус, който зомбира потребителски машини и ги превръща в част от TDL. Тази версия на софтуера е толкова умело направена, че в момента ботнет мрежата е почти неуязвима. През последните месеци бяха атакувани различни ботнет мрежи и това доведе до спадане в нивата на световния спам. Въпреки това, нежеланите търговски съобщения все още съставляват 75% от целия имейл трафик, който циркулира в интернет. Ботнет мрежата TDL заразява компютри и ги присъединява към себе си с помощта на интернет страници, където е инжектиран заразен код. Ако посетителят на страницата използва уязвима версия на Windows или стар браузър, той се заразява без изобщо да разбере какво е станало.

Веднъж Настрадин Ходжа вървял по пътя за Бухара. За спътник му се паднал неспокоен и приказлив човек. Той задавал въпроси и без да дочака отговори, сам ги намирал, разказвайки истории от живота си и по-често такива от живота на познати на познатите си. Настрадин все повече се умълчавал и накрая се чувал само безспирния брътвеж на спътника му.
-Не си струва царят да ловува със соколи, по-добре с беркути(скални орли). Беркутът лесно може да грабне цяло агънце ... Агънцето трябва да се готви със специална подправка. Мой роднина, готвач в двора на шаха на Бухара, ми е казвал, че тази подправка изостря ума. Аз мога да стана съветник на шаха, толкова често съм ял от това печено! А то иначе е обкръжен от едни глупци ... Всъщност, как да разпознаеш глупеца?
-По два признака, - прекъснал го Настрадин - глупецът много говори за неща, които са му безполезни, и се изказва за това, за което никой не го пита!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Вече почти се отказах да гадая кого ще номинира за президент лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов. Един по един отпадат заподозрените, че отговарят на критериите му: да бъдат извън ГЕРБ, популярни в България и в Европа, и да са изненада за сините. Отвод пред медиите за подобна хипотеза си направиха Петър Стоянов, Филип Димитров, Александър [...]

Разполагам с десет дни, гориво без лимит и един чисто нов автомобил Форд Фокус. Това означава да пребродя онези кътчета от България, до които все още не съм стигнал, без план и посока, накъдето ме повее вятъра.

Жак Роси и чудото на спасената памет

© Милен Радев

(началото на този текст – тук)

До пенсионирането си през 1977 г. Жак Роси преподава френски език и литература във Варшавския университет. Едва тук той започва работа над събираните с години дума по дума от хиляди сълагерници разкази за задгробния сякаш живот на системата ГУЛАГ. Запазени само в паметта му, тъй като се страхува да записва и ред от опасните свидетелски показания, сега те се шифроват на миниатюрни картончета, стават основата за гигантския труд на Роси – двутомния Справочник по ГУЛАГ.

Всичко описано по-късно от Солженицин, целият лагерен свят на Шаламов е пресован в двата тома на Справочника – педантичен, точен, изчерпатален научен труд, енциклопедия на всички реалии, на политическия и административен език, на жаргона на престъпния свят, на т.н. „блатные“, на надзирателите, политработниците и палачите.

Едва като пенсионер Роси може да напусне Полша, но Франция на елитните

леви интелектуалци Жан-Пол Сартр и Луи Арагон,

Франция, в която влиятелната компартия вярно тачи паметта на своя сталинистки водач Морис Торез все още не възстановява домашното огнище на блудния си син. Той живее отначало в Япония (приет от своя някогашен сълагерник проф. Госуке Ишимура, сам автор на прочута книга за ГУЛАГ) и почти 10 години в Ню Йорк и Вашингтон. Там, благодарение на стипендия на Джорджтаунския университет, Жак Роси завършва своя Справочник по ГУЛАГ.

Първото му издание излиза през 1987 г. на езика на оригинала – на руски – в легендарното лондонско емигрантско издателство Overseas Publications. Същата година Жак Роси се завръща за постоянно във Франция и тук започва ходенето по мъките в опит да се намери издател за книгата му, за бъдещите му мемоари.

Единствената сила, която му е помагала да издържи нечовешките 20 години в ада на съветската наказателна система, разказва Жак Роси, е неумолимото съзнание, че трябва да оцелее и да помни –

за да свидетелства и разказва.

Без лагерния опит, признава той, сам едва ли би бил в състояние да преодолее заблудите на младостта и на поробената си мисъл.

„С мен се случи чудо – противно на всяка човешка логика, аз оцелях, останах жив и със запазена памет. Въпреки, че можех да умра във всеки един момент от 20-те години в неволя, аз оцелях – затова трябва да разказвам и свидетелствам“, така Роси вижда своята мисия и с тази убеденост не позволява да бъде обезкуражен от враждебността на по-голямата част от френската културна общност.

След откази от всички големи издателства енциклопедията му излиза едва през 1996 г. на френски в малкото издателство Le Cherche Midi. По това време преводът на английски отдавна е излязъл в Ню Йорк, в годината на падането на Берлинската стена – 1989. Същото издателство издава и следващите две книги на Жак Роси – Qu’elle était belle, cette Utopie! („Колко красива утопия!“, 2000 г.) и Jacques le Français – Pour mémoire du goulag („Жак французинът – Спомени от Гулаг“, 2002).

През последните години от живота си Жак Роси неуморно участва в обществения дебат, пътува из Франция и чужбина, просвещава и разказва, запознава главно младежи, читатели и зрители с

опасностите на комунистическата илюзия.

Жизненото му кредо е сякаш концентрирано в думите му: „Преди 70 години аз се отдадох телом и духом на комунистическото движение, искрено убеден, че уж защищавам делото на социалната справедливост… Днес трябва да призная: Аз бях заблуден и затова мой дълг е да предупреждавам читавите хора по света ‘Бъдете внимателни! Не позволявайте да Ви отклонят по пътека, която неминуемо води към икономическа, социална, политическа, културна и екологическа катастрофа.’ Без страшните години в ГУЛАГ, аз самият щях трудно да стигна до това прозрение… Сега мога да кажа: ето, това е истината, която аз не исках да видя!“

Колко прозорливо и навреме звучат тъкмо днес тези думи. Сякаш Жак Роси говори на днешната младеж и в Западна, и в Източна Европа, където отново се надига вълната на социалната демагогия. Как липсва точното и кристално ясно негово слово днес, когато пак се надпреварват да „преоткриват“ Маркс, а учени шарлатани с постструктуралистки бради и трескав поглед насъскват с лексикално и същностно комунистическата си, антикапиталистическа идеология стреснатата и объркана публика…

Но от 2004 г. Жак Роси пребивава в един по-добър свят, в който той – убеденият материалист – приживе така и не повярва. А книгите му – и това бе обстоятелство, което, както винаги в подобни случаи, пак ме наведе на немного радостни мисли – се превръщат във все по-голяма рядкост. Както е немислимо сложно да бъдат открити и купени едни от най-силните, разобличаващи комунизма и съветската система, документални филми от последните години – от Soviet Story на Едвинс Сноре, през Gulag на Ангъс МакКуийн до ФСБ взривява Русия – също така трудно достъпни се оказаха и

книгите на Жак Роси днес.

Енциклопедията за ГУЛАГ е вече библиографска рядкост. Броени екземпляри се срещат на Amazon.com на цени от по 235 US$ например. В Германия така и не се намери издателство, което да рискува чрез издаването на немски превод на Справочника обвинения в „релативиране на Холокоста“ и склонност към „сравняване“ на двата тоталитаризма. Нито едно от другите заглавия от Жак Роси не е било преведено досега нито на английски, нито на немски…

Знакова за отношението на голяма част от западната официална общественост е пълната пасивност на френската държава, която не предприема през годините нищо за да измъкне своя някогашен гражданин от съветски плен. Нещо повече, в сцена, която ми напомни злополучния опит за спасяване от милиционерско преследване на нашия сънародник-дисидент Стефан Маринов в американското посолство, Жак Роси успява през 1956 г. да се вмъкне във френското посолство в Москва. По собствения му разказ, той е незабавно прогонен от там от служителка в амбасадата с викове

„Вън, вън! Я, как ни изцапахте паркета…“

Едно последно потискащо наблюдение не мога да спестя на читателите. Справочникът по ГУЛАГ е създаден по концепция като енциклопедия на престъпния, лагерен и милиционерски жаргон, на асоциални и периферни за „нормалната“ действителност понятия и явления. Когато се вдълбочих в томовете на Справочника сега, бях поразен от това колко широко е навлязъл за 20 – 30 години този език в днешния банален, всекидневен руски, колко дълбоко е вкоренен вече в обикновените, междучовешки отношения, в начина на изразяване, на мислене и поведение лагерният, криминалният, ненормативният уж стил на подземния и милиционерски свят.

Днешна всекидневна Русия може без кой знае колко пренапрягане да се опознава и изучава по енциклопедията на ГУЛАГ.

Едва ли това е най-добрата новина за нас, съседите на наследницата на някогашната империя на злото…

Ще завърша все пак с

една добра новина:

В руския интернет, където може да се намери почти всяка книга за повече или по-малко легално ползване и архивиране, се откри чудесно копие на Първи и на Втори том от Справочника по ГУЛАГ на руски език и то в pdf-формат.

Лека му пръст на нейния автор – човека-свидетел Жак Роси!

Точката е изстрел. Изстрелът е точка. И след него мозък по дулото. Изречения в кръвта. И митове до мозъка на костите. Хемингуей е мит. И самоубийството му също. Всичко, което Хемингуей прави, го превръща в литературен герой. Борба с бикове, лов в Африка, скитосване из Париж, военна кореспонденция, писане на киносценарии, жени ­– по-стари, по-млади, жени с ром и уиски, китове и акули, Фидел Кастро и Венеция: животът на Хемингуей е по-интересен от роман. Писателят се превръща в своя най-известен герой: едната му ръка се сражава с лъвове, а другата се подава от сърцевината на книгата, за да обърне страницата. Сбогом на реалността.

Истинският Хемингуей не е биографичният Хемингуей – не е усмихнатият брадат чичко от Куба с пура, не е и младият безумно красив доброволец в Първата световна война. Тези образи са туристическа атракция, холивудска мечта. Истинският Хемингуей е в книгите си, защото там е домът му. Там е талантът му. Там се ражда истината, докато баща й не смее да гледа. Книгите на Хемингуей не са автобиографични. Самият Хемингуей е автобиографичен – животът му е изцяло построен върху фикцията от книгите му. Всяка прилика с измислени лица и събития е съзнателна. Хемингуей разказва една история за непобедимия смел мъж, в която сам започва да вярва. Той е толкова обсебен от истината, от това да бъде верен на себе си, че забравя, че сам създава себе си.

Всички книги на Хемингуей са пронизани от пределна простота, от вечния блясък на искрения ум. Скелетната структура на изреченията, простият език, почти телеграфният стил те удрят през лицето като шамар за наказание. Защото си лъгал, защото си се превземал литературно, защото много си знаел, защото си оставял думите да скриват, а не да разкриват. Литературата на Хемингуей е разкриване на живота. Разкритие като при раждането. Откровение като в Библията. Апокалипсис сега. Думите на Хемингуей са брутални, насилствени, но и топли като кръвта. Те пронизват като нож, като харпун, като куршум в устата, но и успокояват като уверената прегръдка на бащата, като знаещата ръка на мъжа. Те миришат на пръст, на желязо и на бой. На живот и смърт, на жени с мъже, на солено море и на ранени животни. Това е литература на първоначалата, на природните елементи, на стихията и стиха. Граничното преживяване на войната изчиства живота от превземките и украшенията, оголва го като зъби, като просто изречение. Защото няма време. Защото всички живеем на границата – между словото и плътта, между думите и месото.

Животът е разказ и смъртта е точката. Но не ние пишем живота-разказ. Той върви престъпно независимо от нашите планове и желания. Ние сме герои, които нямат власт над историята, в която участват. Именно това е проклятието на Хемингуей. Той създава себе си като герой на една момчешка фантазия. Фантазията за истинския мъж, който пътува, ловува, убива, покорява жените – всичко, което едно момче на 18 години иска да бъде. И писателят не пораства, не предава своята фантазия никога. Той не става страхливец, не търси слава на дребно, не прави компромиси. Но този Хемингуей не е нищо повече от мечта, та макар и мечта на самия Хемингуей. Защото той е бил смел до лудост, но също толкова раним, саморазрушително слаб и несигурен. Имал е отчаяна, животинска нужда от любов, в която да се вкопчи. От нещо истинско. Хемингуей създава разказ за себе си, за да може да премине през живота. Превръща биографията си в приключенски роман. Но разликата между литературните произведения и живота е, че не можем да вкараме живота в рамка. Литературата е винаги форма – с начало, край и ясно времепространство. Животът, обратно, е хаос –  в него героите излизат от застиналите форми – разтичат се като грим, подават се като паласки, издават се като сенки под очите. Литературата е шот на екс – изстрел, миг, около който въздухът се сгъстява от замайване и предизвикателство. Животът е битов алкохолизъм, който бавно разяжда черния дроб.                                     

В "За кого бие камбаната" Робърт Джордан и Мария имат само три дни заедно. Три дни, които са по-истински и силни от всичко преди това. Сега, сега и само сега. После мостът рухва, пушките гръмват, гората замълчава. Хемингуей е майстор на камерните истории, на безмилостната развръзка, на времето, което кашля неловко, докато влюбените се целуват. Проблемът е, че в истинския живот писателят е имал твърде много време. Животът се разгръща в години, той е аморфен, няма завръзка, развръзка и ясно послание. Стоманеният поглед ръждясва, неустрашимият мъж получава диабет и проблеми с кръвното, алчната, вкопчила се в мига любов, се изхабява. Хемингуей не иска да остарее бавно, болно и мъчително. Неговото самоубийство е преди всичко литературно решение. Решението на писател, който убива героя си, преди историята да го убие, да заличи с електрошокове всяка мечта и всеки мит.

Изстрелът е точка. Край. The End.

Хемингуей се самоубива също както се самосъздава. А заедно с мозъка му из малкия кабинет в Айдахо се разпиляват ранени лъвове, куршуми и любов. Истината се ражда от главата. Сега, сега и само сега. Всеки път, когато го чета.                        

Много са изразените опасения, че арабските протести ще предизвикат “Ренесанс” на ислямския фундаментализъм и на мястото на авторитарните режими ще дойдат теократични такива. Въпреки, че знаците показват, че Ренесанс на радикализма (което звучи абсурдно, като словосъчетание) е  неосъществим. Дори по времето на т.нар. от колониалните управители на Египет и Индия, “ислямско възраждане”, радикализмът е бил минимален, дори отричан от устоите на Уммата (общността, ислямската нация). Затова би било най-малкото несериозно да се говори по подобен начин днес, когато в същината си арабските протести са светски.

Разбира се, винаги има реална възможност религиозни партии да участват на изборите в Египет и да ги спечелят. В този смисъл съвсем навреме идва изявлението на най-важния религиозен институт не само в Египет, но и в ислямския свят – университетът “Ал-Азхар”.

Документът, прочетен от Главният имам Ахмад Ел-Тайеб по египетската национална телевизия, съдържа няколко важни точки, които се отнасят за визията на института по отношение на ключови политически, социални и икономически проблеми, обсъждани интензивно през последните месеци в Египет. Документът на “Ал-Азхар” съдържа 11 страници, съставени след дебатиране с интелектуалци и религиозни фигури. Като най-важен момент от изявлението по телевизията се определя разграничаването на религиозния институт от желанията на салафитското движение за налагане на религиозна власт в Египет. Ахмад Ел-Тайеб заяви, че “Ал-Азхар” застава твърдо зад решението за демократична, светска и правово държава. Документът също така защитава тезите за:

- ненамесата на религията в делата на държавата и реакция срещу всеки опит за създаване на теокрация, която представлява автократичен режим;

- защита на универсалните човешки права, като свободни и демократични избори;

- стремежът към социална справедливост трябва да бъде основен компонент при всяко бъдещо икономическо споразумение на Египет;

- достъп до образование и здравни услуги на всички граждани на Египет;

- подкрепа за свободата на изразяване в областта на изкуствата и литературата;

- необходимост от разширяване на научната дейност, както и създаване на кампании за намаляване на неграмотността в страната;

- гражданството трябва да бъде единствен критерии за определяне на жителите на Египет – без значение от религия или етническа принадлежност;

Две точки от миналото остават непроменени – независимост за “Ал-Азхар” от държавата и подкрепа за Палестина от страна на египетското правителство. Изявленията на Главния имам на института винаги са били съпровождани от дискусии в обществото, тъй като “Ал-Азхар” е авторитет сред мюсюлманите по цял свят, не само в Кайро. Решенията, вземани от “Ал-Азхар” имат респектиращ и почти задължителен характер за мнозина вярващи и религиозни мюсюлмани, поради това трябва да се вземе предвид този най-нов документ, издаден от института. Със сигурност ще има влияние, а точките, отбелязани от Ахмад Ел-Тайеб трябва да бъдат разисквани и взети под внимание.

Жак Роси и чудото на спасената памет

© Милен Радев

Навършиха се 7 години от смъртта на Жак Роси. На 30 юни 2004 г. в Париж, в приют за престарели, обгрижен от полски монахини, почива на 92 години един забележителен човек – бивш коминтерновски конспиратор, десетилетен обитател на архипелага ГУЛАГ, мъченик на комунистическата идея и красноречив изобличител на нейната десетилетна практика.

Признавам, че до не много отдавна на мен – нефранкофона – името Жак Роси бе само бегло познато. Както понякога става, едно силно и уместно цитиране в четена книга ме накара да потърся повече за него. Днешните информационни възможности размотаха цяла верига от препратки, заредиха се публикации, снимки, коментари.

Пред мен възникна една съдба, която трудно се побира в обичайните представи. Стъпка по стъпка опознах образа и делото на един свидетел на съветския геноцид, стоящ редом с Варлам Шаламов, с Александър Солженицин и Евгения Гинзбург. А като човек, извървял своя изстрадан път от привърженик на болшевишката утопия до най-красноречив неин изобличител, Жак Роси се родее с друг голям „ренегат“ на комунизма и просветител за злодейската му същност – Уитекър Чеймбърс.

Искам да разкажа за този наш доскорошен съвременник, превърнал се заради своето правдиво и честно слово приживе в легенда за много хора. Безкомпромисната му позиция спрямо съветския комунизъм, обаче, го обрече на маргинализиране и полугласно съществуване в очите на по-голямата част от научния и публицистичен истаблишмънт на Запад, включително в родината му Франция.

Жак Роси е роден през 1909 г. от френски родители в източногерманския град Бреслау. Скоро след смъртта на баща му и брака на майка му за заможен полски архитект семейството се установява във Варшава. Младият Жак Роси расте, както сам споделя по-късно, със силно изострено чувство за социална справедливост, което го води през 1930 г. от чисто идеални подбуди в редиците на нелегалната Комунистическа партия в Полша. За разлепване на подривни позиви го вкарват за 9 месеца в затвора. Там попада на „хора“ и става куриер на Коминтерна.

Какво означава да си агент на Коминтерна през 30-те години на миналия век обяснява самият Жак Роси в този забележителен филмов документ, заснет 3 години преди смъртта му:

„Коминтернът бе международна организация, ръководена изцяло от Лубянка. Тя бе филиал на московската Чека…“. Става дума разбира се за същия Коминтерн, чийто служители/агенти Димитров, Танев и Попов първо разгарят братоубийственото „Септемврийско въстание“, а след това – както отдавна ни е втълпявано – съвършено незаслужено са обвинени в подпалването на берлинския Райхстаг…

Благодарение на полиглотския си талант – той владее полски, всички основни европейски езици, гръцки, китайски, хинди – Жак Роси влиза в ролята на идеалния куриер, който кръстосва Европа и пренася шифровани послания за и от съветската агентура. През 1937 година, в Испания в разгара на Гражданската война го застига нареждане на Центъра да се върне спешно в Москва.

Въпреки предупрежденията на доброжелатели и въпреки известията за арести, процеси и разстрели в СССР Роси заминава незабавно в Москва. Той си спомня, че за него е било въпрос на дълг и чест да изпълни заповедта на своите началници. По онова време Роси е убеден, че като правоверен комунист на него не може да му се случи нищо, че лагерите в страната на Съветите са предназначени за истински врагове на народа и за агенти на капитализма.

Още с пристигането му в Москва е арестуван именно като шпионин на капитализма – едновременно на Полша и на Франция. В Бутирка Роси е подложен на тежки изтезания. В мемоарите си той пише:

„Блъскаха ме с юмруци и ме ритаха с ботушите си. Преди да загубя за пореден път съзнание пред очите ми блесна комсомолската значка на куртката на един от следователите. На нея бе изобразен Ленин на фона на червеното знаме. Същият Ленин и същото знаме, за които бях рискувал живота си и се бях бил в Испания.“

Едва след безкрайните 8 лагерни години от първата му присъда в полярния ад на Норилск правоверният комунист Жак Роси проумява, че не само Сталин, но и Ленин, а и цялата болшевишка идеология са причината за злото, възцарило се в Съветска Русия. Зло, за чието разпространение по Европа е допринасял и той самият.

„Освободен“ през 1947 Роси е задължен да се засели в Норилск и си намира работа като преводач, геотехник и за съжаление – фотограф. Отличен повод за нова присъда, вече от 25 години. Този път – заради шпионаж в полза на Англия и Америка. Излежава я в различни затвори, включително в страшния Владимирски Централ.

Сталин почива през 1953 г., но Жак Роси е освободен чак през 1955 г. и то след тежка гладна стачка с настояване за преразглеждане на делото му. Веднага е изселен в Самарканд и престоява там до 1961 г. Едва нова гладна стачка и заявления до Хрушчов за напускане на Съветския съюз му носят разрешението, след повече от 24 годишен престой в родината на световния пролетариат да замине от страната. Само че не във Франция, а в социалистическа Полша…

(продължението следва)