Хемингуей: сега, сега и само сега

Точката е изстрел. Изстрелът е точка. И след него мозък по дулото. Изречения в кръвта. И митове до мозъка на костите. Хемингуей е мит. И самоубийството му също. Всичко, което Хемингуей прави, го превръща в литературен герой. Борба с бикове, лов в Африка, скитосване из Париж, военна кореспонденция, писане на киносценарии, жени ­– по-стари, по-млади, жени с ром и уиски, китове и акули, Фидел Кастро и Венеция: животът на Хемингуей е по-интересен от роман. Писателят се превръща в своя най-известен герой: едната му ръка се сражава с лъвове, а другата се подава от сърцевината на книгата, за да обърне страницата. Сбогом на реалността.

Истинският Хемингуей не е биографичният Хемингуей – не е усмихнатият брадат чичко от Куба с пура, не е и младият безумно красив доброволец в Първата световна война. Тези образи са туристическа атракция, холивудска мечта. Истинският Хемингуей е в книгите си, защото там е домът му. Там е талантът му. Там се ражда истината, докато баща й не смее да гледа. Книгите на Хемингуей не са автобиографични. Самият Хемингуей е автобиографичен – животът му е изцяло построен върху фикцията от книгите му. Всяка прилика с измислени лица и събития е съзнателна. Хемингуей разказва една история за непобедимия смел мъж, в която сам започва да вярва. Той е толкова обсебен от истината, от това да бъде верен на себе си, че забравя, че сам създава себе си.

Всички книги на Хемингуей са пронизани от пределна простота, от вечния блясък на искрения ум. Скелетната структура на изреченията, простият език, почти телеграфният стил те удрят през лицето като шамар за наказание. Защото си лъгал, защото си се превземал литературно, защото много си знаел, защото си оставял думите да скриват, а не да разкриват. Литературата на Хемингуей е разкриване на живота. Разкритие като при раждането. Откровение като в Библията. Апокалипсис сега. Думите на Хемингуей са брутални, насилствени, но и топли като кръвта. Те пронизват като нож, като харпун, като куршум в устата, но и успокояват като уверената прегръдка на бащата, като знаещата ръка на мъжа. Те миришат на пръст, на желязо и на бой. На живот и смърт, на жени с мъже, на солено море и на ранени животни. Това е литература на първоначалата, на природните елементи, на стихията и стиха. Граничното преживяване на войната изчиства живота от превземките и украшенията, оголва го като зъби, като просто изречение. Защото няма време. Защото всички живеем на границата – между словото и плътта, между думите и месото.

Животът е разказ и смъртта е точката. Но не ние пишем живота-разказ. Той върви престъпно независимо от нашите планове и желания. Ние сме герои, които нямат власт над историята, в която участват. Именно това е проклятието на Хемингуей. Той създава себе си като герой на една момчешка фантазия. Фантазията за истинския мъж, който пътува, ловува, убива, покорява жените – всичко, което едно момче на 18 години иска да бъде. И писателят не пораства, не предава своята фантазия никога. Той не става страхливец, не търси слава на дребно, не прави компромиси. Но този Хемингуей не е нищо повече от мечта, та макар и мечта на самия Хемингуей. Защото той е бил смел до лудост, но също толкова раним, саморазрушително слаб и несигурен. Имал е отчаяна, животинска нужда от любов, в която да се вкопчи. От нещо истинско. Хемингуей създава разказ за себе си, за да може да премине през живота. Превръща биографията си в приключенски роман. Но разликата между литературните произведения и живота е, че не можем да вкараме живота в рамка. Литературата е винаги форма – с начало, край и ясно времепространство. Животът, обратно, е хаос –  в него героите излизат от застиналите форми – разтичат се като грим, подават се като паласки, издават се като сенки под очите. Литературата е шот на екс – изстрел, миг, около който въздухът се сгъстява от замайване и предизвикателство. Животът е битов алкохолизъм, който бавно разяжда черния дроб.                                     

В "За кого бие камбаната" Робърт Джордан и Мария имат само три дни заедно. Три дни, които са по-истински и силни от всичко преди това. Сега, сега и само сега. После мостът рухва, пушките гръмват, гората замълчава. Хемингуей е майстор на камерните истории, на безмилостната развръзка, на времето, което кашля неловко, докато влюбените се целуват. Проблемът е, че в истинския живот писателят е имал твърде много време. Животът се разгръща в години, той е аморфен, няма завръзка, развръзка и ясно послание. Стоманеният поглед ръждясва, неустрашимият мъж получава диабет и проблеми с кръвното, алчната, вкопчила се в мига любов, се изхабява. Хемингуей не иска да остарее бавно, болно и мъчително. Неговото самоубийство е преди всичко литературно решение. Решението на писател, който убива героя си, преди историята да го убие, да заличи с електрошокове всяка мечта и всеки мит.

Изстрелът е точка. Край. The End.

Хемингуей се самоубива също както се самосъздава. А заедно с мозъка му из малкия кабинет в Айдахо се разпиляват ранени лъвове, куршуми и любов. Истината се ражда от главата. Сега, сега и само сега. Всеки път, когато го чета.                        

Прочети цялата новина

Свързани новини: