Ян Бибиян и рожденият ден на баща му

Всички сме чели по нещичко от Елин Пелин. В повечето случаи по задължение, заради учебната програма в училище. Класик на българската литература, описал тежкия живот на село и т.н. Все определения, които звучат неестествено, някак високопарно, изтриващи и последната капчица очарование.

Но не е важно какво хората казват, а как ние усещаме произведенията на даден автор. И ако съвсем скоро сте завършили училище, преминали сте през серията кандидат-студентски изпити и сте се зарекли, че няма да погледнете българските класици никога вече… Спрете, дайте си малко почивка и ги преоткрийте под манастирската лоза в някоя прохладна вечер след десетина години.

Днес, 18.07.2011 г. се навършват точно 134 години от рождението на Димитър Иванов Стоянов с псевдоними Чичо Благолаж, Иван Коприван или просто Елин Пелин. И ако нямам смелостта да напиша каквото и да било за сериозните му, възрастни произведения, защото се опасявам, че не мога да докарам високопарния тон, с който останалите пишат за него, с радост бих споделила с вас вижданията си за любима на поколения дечица книжка и за едно малко момче:

„Аз съм Ян Бибиян,

аз съм малък като залък,

силен като великан”.

Точно за „Ян Бибиян: невероятните приключения на едно хлапе” ви говоря. Прекалено отдавна бях чела книжката, за да си я спомням. Затова отново я прегледах наскоро и установих, че ако някои подробности бледнеят в съзнанието ми, онези морални категории като „добро” и „лошо” явно до голяма степен са били повлияни точно от постъпките и премеждията на главния герой – пакостник от висша класа.

Историята донякъде е предсказуема: малко момче с много тежък характер, причинило доста страдания на жителите на малкото селце, в което е родено и накрая превърнало се в примерен гражданин след редица перипетии. В нея обаче има една донякъде странна особеност. Изуми ме начинът, по който Ян Бибиян наистина е ужасно лош (напомни ми на Макс и Мориц), описан като напълно отвратително дете-чудовище. В повечето случаи, в които автори разказват такъв тип приказки, винаги си оставят по нещичко, което лесно може да се превърне в положителна черта. Тук такова нещо не открих!

Добре де, ако пък съвсем нищичко не си спомняте, ще ви подскажа: Ян Бибиян е ужасно гадно дете, върху което дори дрехите не искат да стоят. Цар на белите, смисълът на живота му сякаш е да вреди на околните мирни и прилежни хорица. В един прекрасен ден той се запознава с дяволчето Фют и оттук започва началото на края.

Но кой край? Да стане цар на дяволите с безобразните си лудории или да стане прилично нормален човек? За да открие призванието си, момчето-дяволче премина през опиума, безобразния тормоз над съселяните си, стигна почти до Царството на дяволите, получи глинена глава, за да забрави, и си проправи път през царството на магьосника Мирилайлай… Не ви ли напомня това поведение на някой подивял тийнейджър в днешно време, който се напива до припадък, пуши трева и се бие по автобусните спирки с футболни фенове от противникови отбори? Ако е така – спокойно! Времето спомага за преодоляването на тези временни неразположения. Проблемът е какво става с онези с дървените и глинени глави, които си остават с тях завинаги 

„Хванах златна рибка в синьото море.
Каза ми да искам три пъти подред.
Първо си поисках дървена глава,
рибката ми каза: „Умно я избра”.

Народът щом разбра за моята глава, каза:
”Ти ще бъдеш, ти бъди държавната глава…” *

А ако първата книга за „Приключенията на едно обикновено хлапе” попада в графата фентъзи, то „Ян Бибиян на Луната” си е чиста доза фантастика! Написана през 1934 г., книгата описва в страхотни подробности пътуването до Луната, повърхността й, дори обратната й страна. Добре де, не е фантастика, защото се появяват лунагите, но все пак на моменти всичко е описано толкова реалистично, много преди датата 21 юли 1969 г., когато човек стъпва за пръв път на Луната. Тази книга ми хареса повече от първата при настоящия ми прочит. Ако за едно малко дете е важно да има фантастични елементи в историята, която чете, за мен като по-голямо дете очарованието и учудването от типа: „Господи, как е успял да опише до толкова голяма степен една напълно непозната тогава част от Космоса?” бяха някак си по-важни. Дори сравнявах приключенията на Ян Бибиян и Калчо с тези на Джордж и Ани в Космоса! (Странно, имайки предвид сериозните научни факти, с които е подплатена втората история )

В заключение бих отбелязала, че Елин Пелин наистина е голям писател, не че е новина за някого. Би било жалко творчеството му да остава в съзнанието ни като нещо досадно, задължително за прочит в училище, но понякога това е проклятието на великите хора. За другите му произведения ще запазя мнението си, но Ян Бибиян според мен далеч е надхвърлил, дори изпреварил времето си. Не знам дали на днешните деца това би им било толкова интересно, колкото на нас едно време. Не защото историите не струват, напротив! Истината е, че сега децата ни до известна степен живеят във времето, описано тогава, през далечната 1934 г.!

Ако искате да видите и една детска гледна точка, предлагам ви видео-ревюто на Карин за книгата:

Adobe Flash Player not installed or older than 9.0.115!

* Част от текста на песента „Златната рибка” на Б.Т.Р.

Прочети цялата новина

Свързани новини: