Георги Марковски - разказвачът, който говори със смъртта

Все още не мога да преодолея чувството, че романът “Разказвачът и смъртта” е като образ, излязъл из страниците на “Сянката на вятъра”. Не защото авторът й преживява злополучната съдба на Жулиан Каракс (макар и да предизвиква полюсни реакции, първата книга на Марковски - “Хитър Петър” е приета добре от читатели и критици) и не защото криминалният привкус те кара да четеш, притаил дъх, напълно забравил, че дишането е важна част от съществуването. А защото открих “Разказвачът и смъртта” като скрито съкровище в гробището на… (е, за жалост не на забравените книги) един конспект по съвременна българска литература.

Макар и на пръв поглед това вавилонско сравнение да изглежда необосновано, има още една причина за приведеното сходство между двата романа. И това е чисто субективното ми читателско мнение - те са от онези книги, които вълнуват, предизвикват, карат те да разсъждаваш.
Приликите се изчерпват дотук, но не и ефектът върху ценящия читател.

В едно интервю за романа си, който отново е приет нееднозначно, Георги Марковски сам се колебае в оценката си: "дали “Разказвачът и смъртта” е успех, или е провал - та макар и “талантлив провал” - аз самият не мога да разпозная…”.

Книгата се чете трудно - с търпение и любов. Езикът е изпълнен с повторения, циклично редуващи се фрази, структурирани огледално. Постоянно се разчита на ретардацията, разказвачът умишлено се опитва да заблуди читателя, правейки хитри уговорки, затръшвайки и отваряйки мистични врати, свършвайки и започвайки повествованието от най-различни точки.

Това е роман-игра, който чрез различни стратегии (скокове в повествованието, намесване на митологични и фолклорни елементи и любимите ми “космати облаци”, които така ми напомнят на Лорка и сюрреализъмът, иронията) се опитва да накара читателя да разисква с разказвача, фикционалния автор и Автора по наболели и по философски проблеми. Някои от големите теми - за ролята на писателя, за мястото и отговорността на човека, за социалните строеве, за живота и смъртта - са представени оригинално, полемично. Дори в края на романа разказвачът, авторът и смъртта са подложени на съд в антично-театрален маниер!

Един разказвач, за чийто литературен успех се спори, напуска уютния си дом, за да се отправи на пътешествие в търсене на книгата на живота си. И дръзва да предизвика Смъртта, белязвайки дървото на великите със своята черта. След този авто-изявяващ акт, героят е поставян в множество гранични ситуации, за да оправдае постъпката си и да я облече със смисъл. Ден след ден, опит след опит, изпитание след изпитание, разказвачът пише своята книга.

“Разказвачът и смъртта” в никой случай не е лятно четиво. Но е книга, която си заслужава да се прочете. И за да няма недоволни - последната глава на романа е предвидена като седмата врата, през която читателят да прескочи и да забрави за книгата, ако тя не му е харесала.

Прочети цялата новина

Свързани новини: