Из фиордите на Норвегия: Гейрангер, Ставангер и Осло за пълнота ;)

Щеше ми се през лятото просто да намерим и малко хладинка. Събитията от последните дни за голямо съжаление ни показват и едно съвсем друго лице. Но ние няма да се занимаваме с изродите в нашия свят, а ще разгледаме по-нормалнат Норвегия. Мария ще ни води с кораб до там. Приятно четене:

Из фиордите на Норвегия

Гейрангер, Ставангер и Осло за пълнота ;)

Из фиордите на Норвегия

Гейрангер, Ставангер и Осло

      Една вечер моята приятелка Верчето по скайпа ми прави неустоимо предложение – 7 – дневен круиз из фиордите на Норвегия. Решението е взето за 5 минути, за Скандинавия не знам почти нищо, идва лято, юли е най – прекрасно, ще бъдем голяма компания, а и не мога да устоя на думичката кораб. Пътуваме до Хамбург, оттам с автобус до Кил, откъдето тръгва круиза.

  Ден първи – Вода. Много вода и едни страшилища над нея, приличащи на Тетевенския балкан. Синьосивкаво море и тишина, величествено, плашещо, дъждовно. Фиордът е огромен, скалисти урви надничат зад всеки завой, бръснещ вятър стене над палубата, водопад след водопад спират дъха ни. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Пристигаме в

Гейрангер – най – северната точка от пътя ни.

  Малко селце, излязло от картичка, ни очаква в края. Долината е пренебрежимо малка, изпъстрена с мънички къщички като на Хензел и Гретел, разделени от един могъщ водопад, а в края на селцето, на добре обмислено куртоазно разстояние – къмпинг за каравани. Разхождаме се между къщичките, ахкаме, охкаме. . .

    Възклицателните местоимения ще заменят за дълго време нормалната ни реч, впрочем. Въздухът е кристален, времето е спряло. В един момент се усещам, че съм опапарачила една скромна къщичка, омагьосана от покрива, покрит с трева и с неудобство забелязвам сърдития поглед на стопанина, който бърника нещо по колата си в гаража. Горките хорица! Не знам как щях да издържа всеки втори ден стадо туристи да ми надничат в къщата и да ми снимат покрива.

 

Ставангер

е доста по – голямо градче, разположено в края на друг огромен фиорд – с население около 120 хиляди души. Прекосяваме центъра надлъж и нашир, кафенце, снимки на стари къщи, градския площад, и. . . градът свършва. Верчето обаче, като подготвена ученичка, е прочела за Музея на петрола и решава да ме заведе на най – невероятната музейна експозиция, която съм виждала досега. Знаете ли как се образува нефта? А как се извлича от дъното на океана? Как работят хората на нефтените платформи? Всичко това е поднесено по доста забавен начин, с присъщата скромност на северняците и с дискретно подчертана гордост.

    Всичко хубаво, прекрасно, нарисувано почти, но на мен леко започва да ми доскучава, а и не мога да си представя още един ден, прекаран с щракащ фотоапарат из задните дворчета на местните. Взимам решение – записваме се на екстремна

екскурзия из долината на Флаам

/каквото и да значи това/.

  Екскурзията ни включва пътуване с влакче, което ще ни отведе нагоре в планината, обикаляйки

живописните селца и паланки на долината.

Рекламирано е като екстремно изживяване, стремително изкачване, спиращо дъха ти и аз вече си представям едно влакче на ужасите като в Дисниленд. Оказва се симпатична железница, като тренчето София – Банкя. Влакът спира междинно до една широка платформа в подножието на най – големия водопад, който съм виждала досега/Ниагара още не съм/. Зад скалите се разнасят елфически песни, облегната на една скала девойка танцува вълшебно, обляна в пръските на бушуващата вода. Краткото представление ни изпълва с възторг, но аплаузите на стотината пътници е отнесено от смазващия грохот. Обратно по местата, пътуването ни продължава, катерейки се все нагоре и нагоре към билото. "Нашата" спирка е почти под върха. Следва кратка питателна закуска в спретнато хотелче насред нищото. Излизам да пуша, все пак балканската ми душа не може да поеме лесно наведнъж толкова кислород и забелязвам с леко нарастващо безпокойство усърдните приготовления на спътниците ми. Изваждат се специални покривала за раниците, преобуват се в специални туристически обувки, навличат се дъждобрани, някои слагат и "котки". . . С ужас и ококорени очи си напрягам мозъка да се сетя за коя точно екскурзия се записахме – веселото, пеещо влакче или покоряването на глетчерите? Верчето, виждайки суетнята наоколо, под начеващите капки на поредния летен дъждец и падащите температури от 15 градуса по Целзий, ме поглежда тревожно. – Ще издържиш ли? – гледайки към леките ми мокасинки. – Ще издържа! Аз съм българка! – отвръщам, ругаейки се как съм забравила и приготвената шапка, и чадъра си, решавайки, че във влак не ми трябват подобни вещи. Преглъщам, отправям молитва, и тръгвам. Така де, пътят за отстъпление е отрязан. Групата е съпроводена от трима водачи – един пред групата, друг – на опашката, да подбира закъсняващите, а третият – една Чернокоска – Синеочка – снове напред – назад. В този момент едва не припадам, чувайки че маршрутът ни е дълъг точно 10, 6 км. Та, аз до Борисовата градина си спестявам ходенето. . . Стига вайкане, вади фотоапаратите!

  Пътят е чакълеста пътека, вие се плавно към долината и навлизайки в нея пред нас се открива най – приказната гледка – от двете страни подскачат водопади – около десетина бяха общо, обширни синьозелени поляни и единични къщички в далечината. Оглеждаш се неволно за тролчета и елфи, даже забравяш и за дъждеца, който те наквасва на всеки двайсетина минутки. – Откъде сте, момичета? – От България! /с гордост /. – Несебър! – плахо насочвам аз. – О, Пловдив! – дочуваме в отговор. Пловдив ли? Странно. – О, да, Пловдив, толкова романтично място! Забавям ход, защото съм се размазала от видението за българския юнак Пешо, оставил най – романтичните спомени у нашата водачка. Наежваме се, леко подсмихвайки се и догонваме групата. Все пак, остават само 2 км. И така, успях! Успях да прекося пеш цялата долина! Заслужаваше си! Добре, че на следващия ден сме се записали за автобусна екскурзия из Осло. Мразя мускулите си, а и те мен.

Осло – това е приказка.

Осло – най – подреденият и чист град, в който съм била. /Сингапур все още е блян/. Ще пообиколим малко техния Етър – музей на открито, включващ къщички на по 8 века, пренесени от всички краища на държавата за по – голяма автентичност. Запазено е и обзавеждането – маси, легла, трапезарии цели. Илюстрират в огромна степен вековната борба за оцеляване в това жестоко откъм природни стихии, студ и мрак място. Обаче. . стоп! Защо леглата са толкова малки, къси? Нали викингите са били огромни яки мъже? Отговор няма. Ами, хайде да не задаваме повече неудобни за домакините въпроси, а?

 

Следва паркът, проектиран от Вигеланд,

населен от неговите скулптури. Не подлежи на описание, само ще споделя, че усещането е като в катедрала под открито небе. Колелото на живота, претворено в стотици различни скулптурни композиции, цветя, безкрайни пространства с насядали на припек хора, дечица с балони, велосипеди, старци по двойки на пейките – и всички заедно, в една общност – камък, трева, дървеса и хора.

  Разглеждаме и центъра – Народния театър, Двореца на краля, Университета, сградата на Нобеловия комитет. Чисто, подредено, спокойно, симетрично, невероятно тихо за столица, без суетата на Париж и многолюдната глъч на Лондон, без показността на Рим и без излишно самочувствие, само простота и аристократизъм – тих, незабележим. Ако сградите могат да лъхат на достойнство, това е най – отчетливо в Осло. Време е за последни снимки, сувенирчета, струващи колкото един ресторантски обяд за двама в центъра на София и отплаване на юг.  

Още пътеписи от близки места:

1. Из фиордите на Норвегия
2. В планините на полярна Норвегия (2)
3. В планините на полярна Норвегия (1)
4. Лилехамер – имаше някога една Олимпиадa

Прочети цялата новина

Свързани новини: