Морето през погледа ми...

Няма да пиша тривиални неща като например, че е лято и много хора предпочитат почивка на море отколкото на планина. Нямам намерение да  отегчавам с приказки за магията на това чудно творение. Ако го обичаш, значи разбираш какво имам предвид.

Е, моята любов към морето е неописуема, несравнима. Чакам цяла година, за да го видя в целия си блясък и да го почувствам. Защо? Какво е онова тайнствено нещо, което ме дърпа с невиждана сила и ме кара да се възхищавам на красотата на морето?

Не пропуснах и тази година среща с любимия ми природен приятел. Искам да споделя впечатленията си не от самото море, а от градовете, в които бях. Две имена- Бургас и Созопол...

Знам, че изглежда „ехааа”, но моята реакция беше по-скоро „ужас”. Не съм си представяла, че ще изпитам разочарование и че ще оставя неприятните гледки и усещания да завладеят, така или иначе, морския ми дух. Пътуването не беше толкова зле, колкото очаквах, но засъжаление беше по тъмно. Успях да видя  „на светло” единствено Бургас- много любим за мен град.  Оставам безмълвна за гледката, която спря дъха ми, когато наближихме морския град. Зад него само след малко щеше да се покаже слънцето и да го огрее с топлата си прелест. Изгревът е онова, което ме плени и което остави още по-трайна следа в представите ми за Бургас. До тук всичко е повече от перфектно.  Аз се чувствах неземно, сякаш бях прегърната от най-сияйното чувство. След няколко километра прегръдката стана хладна и отблъскваща. Не я исках повече. Какво се случи? Любимият ми град беше потънал в мрак, беше плашещ.  А възрастен човек по пижама тъкмо минаваше през табелата „Бургас” и едва ли знаеше къде отива. Оу, излъгах, не беше съвсем мрачно.  Единствената по-силна светлина, която стигна до очите ми, идваше от бензиностанция OMV, където имаше лъскави коли и нагласени мадами, които ги „красяха”. Точно до бензиностанцията имаше автобусна спирка, която, разбира се,  не беше осветена и на нея чакаше една единствена скромна жена. Видях и подлеза, който беше под всякаква критика и едва ли беше безопасен по това време на денонощието. Важното е, че фаровете на колите пускаха по мъничко светлинка, колкото да разпозная сянката на жената. Малко по-нататък имаше някакъв парк, който приличаше на местност от филми на ужасите. Е, няма пак да обяснявам какво му е липсвало. Реших да затворя очи и да изчакам просто да излезем от града, за да не трупам повече негативни емоции. И това се случи в рамките на десет минути. В крайна сметка, Бургас беше по-приветлив през деня и беше такъв, какъвто го зная.

Созопол! Созопол! Какво съм намерила в него, че ме накара да се върна? Задавах си въпроса цяла седмица и разочарованието ми няма как да бъде описано напълно. Идеята на почивката беше да се махна от простотията, от дивотията на хората, от грозната действителност. А аз отидох при тях. Ще започна с наглите таксиметрови шофьори и тяхното мото „ден година храни”. 2 лв на километър! Хубаво! Но практиката беше колкото кажат, толкова. Не признаваха ценоразписи, абсолютно нищо. Заинатих се и се качих само два пъти, защото бях с целия си багаж. Ако квартирата не беше на 2 километра от града, никога нямаше да им доставя удоволствието да се подиграят с мен. Е, да не си развалям почивката. Едно такси - какво толкова! Все заблуждаващи мисли, които накрая се връщат като бумеранг и тровят съзнанието ми. Е, не мога да го забравя.

Следващото разочарование беше апартаментът, в който трябваше да отседна. 60 лв на вечер, студен лукс, но мръсен. Да, отчайващо мръсен. Борих се с алергията си към прах в продължение на 6 дни, а най-лошото беше, че бях дала парите предварително.  Няма нужда да описвам инфраструктурата до там, защото тя липсваше. Нямаше и в по-голямата част на Созопол. Не ходех по тротоари, а по главният път, по който правеха непрекъснато състезания. Ходех на зиг-заг от едната страна и от другата. Мъка. А тази така оживена улица водеше направо към простотията. „Веселата улица”! Така и казват, въпреки че според мен е „Недодяланата улица”, „Изостаналата улица”. Тя беше някакъв сборен пункт от отрепките на обществото. От двете и страни имаше дюнери, палачинки и долнопробни ресторанти с най-дивата чалга. А единствените нощни клубове пускаха най-новата чалга. И забележете какво гласеше табелката пред единия: „Антикриза парти- -50%”. Уау! Супер! Няма що! Исках да се забавлявам, а ушите ми бяха изтормозени с безсмислена музика. Нямаше и как да стоя гладна. Отидох в най-приличното заведение от улицата и ослепях от цените в менюто. Абсурдни и накрая дори ми бяха смешни. Защо ресторантьорите, продавачите и еди-кой си се сърдят, че няма търсене на риба? А те осъзнали ли са какви цени и слагат? Моите извинения, но е нелепо 200 гр. „черноморски” сафрид да струва 23 лв. Исках да попитам дали през месец юли има толкова сафрид или го купуват от някъде си, но ни заблуждават с надписи. Не можах и да преживея, че едно мъничко парче торта струваше 4 лв, а в същото време не представляваше нищо особено. Чудех се как ли живеят местните хора, които не работят на „Веселата улица”. От източник, който работи на нея, разбрах, че улицата е дадена на концесионер, който прибира пари от всички. Сумата е различна- за ресторантите е от 100 до 150 хил. лв. Моят източник беше платил 5 хил. лв за летния сезон, защото прави дюнери и палачинки. И все пак, няма да ги защитавам, защото те нямат представа как се печелят клиенти. Въпросът е принципен. Плащам и очаквам това, което ми се полага като отношение. А не го получих. Поне в новия град. Към чужденците се държаха също толкова безскрупулно и просташки, както и към българите, което ме озадачи най-много. Може би мислят, че курортът им е единствен и незаменим. Не знам, но не е нито едно от двете.

Ще се прехвърля в стария град, защото той поне се опитва да опази автентичността си, привлекателността си. Но това личи рано сутрин, когато всичко е затворено и пусто. Освен латино-барът, който кипеше от танци и страст. Той приютяваше всички онези, които обичат истинската музика, истинските танци и нормалното забавление. Барът пазеше своя караоке-клуб. Там се скрих и аз. Онази вечер беше най-хубавата от целия ми престой. Ходех в стария град почти всяка вечер, за да избягам от хората, чиито ценности и задръжки липсваха. Та те бяха дори страшни. Оцелях. Но имаше и нещо, което ме отблъскваше от стария Созопол. Точно на входа има дядо с телескоп. Оказа се, че той е физик и бивш преподавател. Беше изключително интелигентен и успя да обогати съзнанието ми. Телескопът му струваше няколко хил. лв, но пък през него се откриваше един друг свят, необикновен и мистериозен. Любопитството и желанието за нови знания бяха по-силни от мен. И това удоволствие струваше само 2 лв- цената на една варена царевица!!! Каква пародия!!! Каква трагедия!!!

Ще спра до тук. Мисля, че направих изключително „добра” реклама на два морски курорта. В Созопол няма да отида никога повече на почивка, а ще бягам далеч от него. А за Бургас - той ми е слабост, но не мога да му простя онова, което видях. И все пак - бях заобиколена една седмица от всичко, което ненавиждам у манталитета на народа ни, бях безкрайно разочарована, но морето... то не е виновно за нищо. Както е изпяла Тони Димитрова: „Ах, морето... ах, морето в мен остава.То навярно е, което ме спасява.”

Прочети цялата новина

Свързани новини: