Тръпка - на ръба между човека и вълка

Не мога да не започна този текст с това, че трилогията на Маги Стивотър -  „Тръпка“, „Копнеж“, „Завинаги“ - е идеалното четиво за верните фенки на мускулягата Джейкъб от „Здрач“. Ако не можете да устоите на комбинацията от животински магнетизъм и нежна чувствителност, продължавайте да четете надолу.

До този момент прочетох само първите две книги от поредицата, но и от тях прозират твърде многото прилики и повтарящи се мотиви със „Здрач“ – главна героиня от малък град със скучен живот (Грейс), която намира голямата си любов в лицето на паранормално същество (върколакът Сам), последвалата борба не толкова за запазване на любовта, колкото за запазване на тайната в какво се превръща готиното ти гадженце, когато няма никого наоколо.

Tова не е непременно лошо и означава единствено, че един печеливш жанр е навлязъл в установеното си русло благодарение на голямото търсене. Никой не се вглежда чак толкова в приликите между детективските романи, нали?

Нещо, с което никога няма да мога да се примиря са, лиричните отклонения на главния герой. Като всеки многоуважаващ себе си протагонист от паранормален романс, Сам е фен на Рилке, но за разлика от немския класически поет стихоплетства ужасяващо:

„Ти даряваш ме с искрата,
която дива страст разгаря.
Лежа в постелята ти буден,
нощта студена паст разтваря.“

Пайнер, къде сте?

Разбира се, романите от трилогията си имат своите предимства, както и своя свеж подход към жанра. Ако има нещо, с което могат да бъдат поучителни, това е предупреждението, което съдържат за степента, до която може да се разпадне едно семейство. Лошите отношения между главната героиня Грейс и нейните родители са хиперболизирани и то умишлено, според мен. Нехайството за детето им е почти гротескно – не само че са заети със собствения си социален живот и не й обръщат внимание, но се отдават на иронични размисли от рода: „Понякога се чудя как стана толкова самостоятелно и отговорно дете“ (не е точен цитат).

Друго чудесно качество на книгата - Стивотър е далеч по-добра в пресъздаването на определена атмосфера от Стефани Майър, да речем. Можеш истински да усетиш студа, който се просмуква в костите и заплашва да отнеме любовта завинаги. Маги винаги успява да те държи на ръба на очакването и у теб остава усещането за надвиснала беда. Като комбинираме това усещане с мировата скръб, която непрекъснато тресе Сам, получаваме трилогия, подходяща за започване през някой от дъждовните следобеди, които, така или иначе, не са далече.

И като за финал – нещо наистина добро – страничните герои Изабел и Коул. Образите им започват да се разгръщат едва във втората книга, но аз лично много се забавлявах с умението за самоирония на звездата на гимназията Изабел, претърпяла сериозна трансформация след смъртта на брат си, както и с катарзистичните преживелици на рок звездата Коул, образ доста по-земен и пълнокръвен от главния герой Сам.

Решението да се даде по-голяма тежест на нетипични за канона герои като тях е доста добро и спасява трилогията от изгубване измежду десетките й посестрими, появили се в последните години. Надявам се и третата част (която все още очакваме на български) да запази неподправената свежест на тези образи.

Прочети цялата новина

Свързани новини: