ЗА ВАС ЛЪЖА - ЗА МЕН ИСТИНА

Ако искате, вярвайте! Ако искате, не вярвайте! Едно време дърветата нямали корени - стърчели си ей-така, на един крак! И не само стърчели, ами и лудували. Ту скачали като палячовци, ту се надбягвали и танцували, а понякога скитали по ниви и поляни, по долини и върхове, както им скимнело. Настъпвала страшна бъркотия!
Тъкмо някое зайче се мушне в гората, дърветата хукват да гонят вятъра. Ами сега? Къде да се скрие зайчето от ловците? Как да избяга от техните кучета? Тъкмо птиците свият гнезда и запеят, дърветата почват лудешка игра: клони се клатят, вейки се тръскат, гнезда падат, хвръкват синигери, стрелват се косове, славеи онемяват, писват авлиги! Къде да снесат яйцата си? Къде да измътят пиленца?



Вехнели горските цветя, съхнели тревите и ягодите, а на печурките прегаряли белите калпачета ...
Объркали се дори безгрижните поточета - отмести се гората, изтънее водицата им, пресъхнат изворите.
- Не! - рекъл един ден Паякът. - Не съм съгласен с тази неразбория! Всички мълчат! Всички търпят! Трябва нещо да се направи!
Преметнал той на рамо кълбото със сребърните нишки и тръгнал рано-рано към изгрева.
- Добро утро, небесно светило! - поклонил се той на Слънцето. - Не виждаш ли какви поразии правят тези еднокраки скитници? Скрий се, моля те, за известно време! Не изгрявай! Нощем дърветата кротуват! Тъкмо цветята да разцъфнат, пилците да се излюпят! Нека мрак покрие за по-дълго Земята!
- Не, не! - светнало огнено Слънцето. - Учудвам се, че такъв умен тъкач като теб отправя подобна молба. Я помисли какво би настъпило, ако престана да изгрявам? Нито децата ще идат на училище, нито работниците - по строежите ... Целият свят ще се обърка. По-добре потърси Облаците. Нека те се струпат и ме закрият. Дните ще станат мрачни и дърветата може би ще мирнат. Хайде, довиждане, че бързам. Дълъг път ме чака.
- Тъй да бъде! - съгласил се Паякът и развил дълга сребърна нишка. Ветрецът я подхванал и я отнесъл чак до Голямата планина. Паякът тръгнал по нея и скоро стигнал Мъгливия връх, гдето било главното свърталище на Облаците.
Паякът им предал поръката на Слънцето.
- Съгласни сме, ще го затулим! - рекли те. - Тези лудетини объркват и нашите дъждовни планове.
Сбрали се, затъмнили небето, надвиснали над гори и планини. Денят наистина помръкнал. Облачните капки се сгъстили, натежали и рукнали надолу.
- О-хо-о! - зарадвали се дърветата. - Откога не сме се къпали!
Разперили те радостно клони, та измили зелената си премяна. А после заподскачали като на кокили през поройните вадички.
Извалял се дъждът, пак просветнало небето - не кротнали дърветата.
- Нищо не излезе от тази работа! - рекъл си натъжено Паякът и тръгнал да се прибира.
Като вървял през една полянка, зърнал къртичина.
- Ах, тия картици! - подвикнал ядосано той. - Все ровят! Нищо не разбират от красота!
Развил сребърното си кълбо и бързо-бързо замрежил отвора с нишката.
- Браво! Браво! - протътнал издълбоко непознат глас. - Добре го рече! Слепите къртици нищо не знаят за красотата на белия свят.
"Какъв ли е тоя глас?" - огледал се учудено Паякът и попитал:
- Кой си ти? Откъде се обаждаш?
- Аз съм Земята! - отново протътнал гласът. - Благодаря ти за красивата сребърна дантела.
- Нищо, нищо! - отвърнал Паякът. - За мен работата е удоволствие.
- А защо си тъжен? - запитала го Земята.
- Не съм тъжен, а сърдит! Нима никой не може да вразуми тези еднокраки пакостници? Скоро ни птица ще запее, ни цвете ще разцъфне! Не искам да те упреквам, Земьо, но добрата майка не бива да забравя, че всяко нейно чедо трябва да си знае мястото. Прощавай!
Казал Паякът каквото мислел, и отминал.
А на другата сутрин ...
На другата сутрин той се събудил и що да види - през нощта майката Земя изловила своите клонести пакостници и ги подредила: най-високо в планината боровете, под тях буковете и дъбовете, край пътищата тополите, в градините ябълките. Подредила ги и не ги пускала, докато не хванат корени.
Птиците отново свили гнезда в клоните, зайците и сърните пак хрускали млади издънки, цветята разтворили чашки, печурките подали бели калпачета.
- Чудесно! Доволен съм! - казал Паякът и се заслушал в радостните песни на птиците, които политнали на воля чак до Слънцето.
- Здравей, приятелю, здравей! - усмихнало се и то от синьото небе. - Мъничък си наистина, но голяма работа свърши.

Даря Табакова-Василева
художник Мира Йовчева
изд. "Български художник", 1979

Прочети цялата новина

Свързани новини: