09/15/11 06:00
(http://patepis.com/)

За един черен лебед и много злато (Пърт, Австралия)

Знаете ли къде са намирани най-големите буци самородно злато? А знаете ли, че Октоберфеста е през септември? Още доста неща ще научим от разходката на Изабела из Пърт в Австралия. Приятно четене:

Пърт, Австралия

За един черен лебед и много злато

Най-далечната столица. Най-самотният милионен град. Най-изолираният.

На хиляди километри от всяка друга столица и град. На хиляди километри от всякъде. Притиснат между два океана - безбрежната водна шир на Индийския океан и безбрежната пясъчна пустош на австралийската пустиня. В средата на никъде. На сети-се-сам-кое на географията. Всеки, абсолютно всеки, който е бил в Пърт ще ви каже, че градът е великолепен, климатът прекрасен, работа има много, заплатите са добри, плажовете са фантастични, културен живот не липсва, изобщо всичко му е О-кей, ама... много е далече, бе! Изолиран. Усамотен. По-близо до Сингапур отколкото до най-близката австралийска столица - Аделаида. След пет и половина часов полет от Бризбън (вътрешен, забележете) с шок установявам, че съм още в същата страна. Никой не ми иска паспорта, хората говорят английски, австралийските долари са все още в обръщение и даже рекламите по билбордовете не са много по-различни от себеподобните си по източното крайбрежие.

Австралия е голяма (Не думай!)

По-голяма от Европа. Единственият континент-държава(каквото и да си мислят американците). Всички го знаем, ама досега все ми е звучало кухо, като енциклопедично клише в стил "Минута е много". За първи път се сблъсквам в реално време с мащабите на страната. Шокът е напълно уместен. 4000 километра,три часови зони и един сезон ни делят от източните столици. Плюс една огромна червена пустиня. Е, и щатската граница, разбира се. Някои държави са по-близо.(Но до тях се лети от международния терминал.) Хващам се на бас на каквото си поискате,че след пет часов полет в Европа гарантирано ще ви се наложи да говорите друг език, да обменяте валута, може би дори паспорта си да представяте, визи да вадите, а като едното нищо може и да се озовете дълбоко в тила на вражеска държава, с която любимото ви родно правителство е съумяло виртуозно да ви въвлече във военен конфликт или политически недоразумения.

Западна Австралия

е най-големият от австралийските щати (и територии). Една трета от територията на страната. Нещо като десетина Великобритании, 26 Швейцарии, 24 Българии или 3 щата Тексас(най-големият от американските щати). Населението на цялата тази огромна територия е малко над два милиона. От тях милион и половина(че и повече) живеят в и около столицата Пърт. Останалите се ширят като пет пари в кесия. Насам, народе! Ако на някого му е тясно на душата в претъпканите мегаполиси по света да заповяда в Слънчевия щат на Австралия. Слабонаселен, празен, обширен, неопитомен. Простор за всички и изобилие от място под слънцето. И много слънце.само водата е малко.(Имайте предвид, обаче, че според някои еколози Австралия е вече пренаселена. Според съвременните теории за устойчиво развитие водните ресурси на континента могат да осигурят оцеляването на едва половината от 20 милионното му население в дългосрочен план) [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] В последните дни на септември,тъкмо като тръгвам, Бризбън се е пременил в пролетни одежди в кокетно джакарандово синьо, накиснал се е хубавичко в подмладяващите процедури на пролетните дъждове, раззеленил се е нежно по моравите и дворовете и малко е изтървал мярката с жасминовия парфюм. Ама нали е пролет, простено му е. В пълен контраст с източния бряг в Пърт е лято. Горещо, сухо, жълтаво-попрегоряло, прашно и ветровито. Най-сухата година откакто се водят наблюдения в щата т.е. от 150 години насам. Най-слънчевият град на Австралия ни посреща забулен в облачно фередже. Оловно-сиво и неприветливо. Но вятърът е топъл и носи аромат на напечен асалт. Напомня ми юлските варненски вечери. Докато се провираме през натоварения вечерен трафик в центъра тротоарите са безлюдни, минувачите по търговските пешеходни зони единични и рехави, градът изглежда запуснат и празен. А е само 7 часа. Единствено изключение от провинциалния покой е бирарията срещу хотела, в която се вихри луд купон. С музика и тълпи пушачи на тротоара пред заведението. Голям плакат обяснява шумотевицата като бирен фестивал "Октоберфест". През септември?!Да не би и датите да са различни от тази страна на континента??* [singlepic id=11026 w=700 h=525 float=center] Пропускам вечерята в полза на задушевно общуване с възглавницата, което обаче означава, че се събуждам рано (по бризбънския си биологичен часовник) и гладна. С възглавницата вече не сме толкова близки, възникват разни недоразумения и накрая аз решително слагам край на връзката ни като започвам обещаващ диалог с душа. Той е малко стиснат един такъв, не пуска по много ни от топлата, ни от студената вода. Както може да се предположи, в тормозен от дългогодишна суша щат разхищението на вода е най-страшно престъпление. И за да ме предпазят от неволно пристъпване към грешната страна на закона гостоприемните хотелиери са инсталирали всевъзможни хитри устройства и приставки гарантиращи икономия на водните ресурси. Поумита и изпълнена с трепетен възторг се втурвам нетърпеливо в мъжделивото предутро да опознавам улици на

Пърт

След снощното безлюдие и запуснатост сега градът кипи от енергия и активност. Млади мъже в гащеризони метат тротоара, авто-цистерна мие асфалта (а на мен ми спират водата в душа!?!), камиони разтоварват стока пред магазините, разносвачи трупат бали с днешни вестници пред будките на пресата, работници с каски се събират пред строително скеле, таксита спират и потеглят пред хотелите, бездомници се събуждат по пейките, пекарните светят и разнасят надалеч аромата на пресни мъфини и хлебчета, разнородни компании в елегантно вечерно облекло и видимо приповдигнато настроение излизат от затварящите барове. След втората групичка развеселени млади мъже опитващи се да ме заговорят с "Госпожице" решавам, че разходката ми не е напълно безопасна(младежите трябва яко да са се наквасили, за да им се привидя аз като госпожица), пък и никъде не намирам отворено кафене, така че се прибирам в стаята си да чакам с гладно нетърпение хотелският бюфет да отвори в седем. Едно трябва да му призная на Пърт - тук денят започва рано. И с хъс. Едно от първите неща, които се набиват на очи в центъра са грандиозните строителни площадки, стърчащите високо в небесата строителни кранове, изкопите, непрестанният рев на тежкотоварните камиони, пъплещи из задръстените със строителни скелета улици, трясъкът на ударните дрелки, многобройните оранжеви жилетки и каски. Насред световната икономическа рецесия Пърт строи трескаво, с размах. И расте. На височина, на ширина, на богатство. Един от най-бързо развиващите се градове в света. Кое го движи ли? Минната индустрия.

Западна Австралия е най-големият световен износител на желязо,

най-големият производител на диаманти(особено розови), третият най-голям износител на злато, сред първенците по добив на алуминий, никел, нефт, природен газ, въглища, азбест, амоняк, уран,титан, литий, цирконий.(Не, не преписвам Менделеевата таблица) Няма хич да се учудя, ако се окаже, че добива и криптонит. Целият щат е като препълнено ковчеже със съкровища. Под сухата, изгорена от безжалостното слънце пустош лежат неизчерпаеми, все още дори неизследвани, некартографирани и неоткрити богатства. И сякаш това не е достатъчно, за да гарантира просперитет и светло бъдеще на двата милиона западноавстралийци, ами и житницата на Австралия е тук - така нареченият Пшеничен пояс в плодородния югозападен ъгъл на континента, най-добрите австралийски лозя и вина са пак тук, половината от вълната на страната идва от тук, плюс огромни количества памук, сол, агнешко и телешко месо, раци, риби, скариди и кой знае още колко други ресурси и индустрии, за които аз дори не съм чувала. (За значимостта на циркониевия добив в световната икономика, например, бях напълно невежа докато не посетих Пърт.) И за капак, просто ей тъй на, за разкош и великолепие Западна Австралия притежава 12 хиляди километра брегова линия с някои от най-прекрасните, най-разнообразните, най-девствените и недокоснати плажове в света. Да споменавам ли въобще пещерите(със стотици, не с лопата, ами с булдозер да ги ринеш), невероятните е пустинни скални формации(умопомрачителни), древните аборигенски археологически находки(Колко места в света могат да се изфукат с артефакти на по 40-50 хиляди години?!), разнообразието от уникални растителни и животински видове. Хич не е чудно, че туризмът също процъфтява по тукашните брегове на Индийския океан. Най-големият щат на Австралия с едва една десета от населението на континента осигурява повече от половината от брутния вътрешен продукт на страната. Златната треска, изобилието от ресурси, внезапните забогатявания, циклите на икономически бум и стагнация, бързите пари, кратката история, недостигът на вода, тежките условия и големите мангизи са определили облика на Пърт. Придават му атмосфера на пионерски град от дивия запад. Още недоцивилизован, некултивиран и недоизкусурен. Малко парвенюшки и надут, показно разточителен, но и неуверен, лъскав, но и вехт, зает със себе си, но и малко комплексиран, горд и самонадеян, мъжествен, героичен, но и трогателно носталгичен, уж непукист, но тайно следящ с ъгълчето на окото си останалия свят, дискретно имитиращ световните тенденции, никога неуспяващ да влезе в крачка, винаги малко встрани. Всичко в Пърт ми напомня театрална неубедителност на телевизионни сериали като "Завръщане в рая", "Далас", "Дързост и красота". Не ме напуска усещането, че съм статистка в евтина сапунка от осемдесетте. Което не е непременно неприятно. Има нещо позитивно и оптимистично в неистовия напън да се мериш с другите, да ги настигнеш, да надскочиш себе си, да поведеш. Има даже нещо симпатично в амбицията. Особено в момент, когато целият останал свят се е снишил, вторачил се е в пъпа си, отдал се е на самосъжаление и примиренчески чака да дойдат по-добри времена. [singlepic id=11027 w=700 h=525 float=center]

Централната част на града

е компактна чаровна бъркотия от колониална и модерна архитектура, исполински небостъргачи, огромни изкопи за още по-големи такива, пешеходни зони, свързани един с друг молове, покрити търговски пасажи, църкви, смешни имитации на по-стари архитектурни стилове, безброй светофари и неизброими пешеходни надлези, стълбища, ескалатори и естакади. Хващам се на бас, че Пърт има най-много издигнати над земната повърхност пешеходни съоръжения на глава от населението в Южното полукълбо. А вероятно и в Южната полугалактика. Центърът е оплетен в многоетажна паяжина от пешеходни пасажи и естакади от всевъзможни епохи и в разнообразие от стилове, но май най-много са тръбно-плексигласовите арки от 80-те, придаващи му вид на град от бъдещето (пак според визуалните интерпретации на осемдесетте). В цялата еклектична неразбория не мога да преценя кой печели вездесъщата архитектурна битка между старото и новото. Захласната пред грамадата от небрежно нахвърляни един връз друг бетонно-стъклени кубове на най-новия, още незавършен търговски център/правителствена сграда или пред съвършената елегантност на изкрящо белите извивки в непогрешим Хари Зайдлеров стил на мецанина на импозантния 38-етажен небостъргач QV1 си казвам, че тук определено залагат на новото, модерното, прогресивното.

Сгради в Пърт, Австралия

После се озовавам пред псевдо-елизабетинската декоративност на кованите порти и натруфени часовникови кулички на "Английския двор" - кокетна (и малко комична в преиграването си) търговска уличка имитираща в детайли архитектурата и атмосферата на британския Златен век, и озадачено си мисля, че не, може би все пак предпочитат да запазят и даже изфабрикуват старото, наблягат на историята и корените си. След това пък се изумявам от умелото инкорпориране на стари фасади в приземните етажи и фоайета на футуристични дворци от метал и стъкло, от смелите модернистични пристройки и разширения на автентични, добре реставрирани сгради от 19-ти век, на гениални стъклени кубове кристализирали между стогодишни тухлени калкани, на гротескно окепазените с ярка блажна боя детайли по Ар деко и Бел Епок фасади и пак се обърквам - ново или старо преобладава. Не мога да реша. Като че ли всяко архитектурно течение и стил от последните двеста години е представено и запазено в Пърт. В шарена мозайка от вкусове. В същинска архитектурна мелба. На слоеве, леко разбъркана, с черешка, бисквитка и с чадърче - забит високо в небесата исполински небостъргач.

Сгради в Пърт, Австралия

Тъй като всяко описание на Пърт започва с неизбежното: „Разположен живописно край бреговете на река Суон..“

моята туристическа програма естествено стартира от там - от реката.

Всъщност точно в центъра на Пърт реката се е уширила и разляла в нещо по-скоро приличащо на езеро. И мирише на езеро. На Варненското езеро по залез. И има бяла пясъчна езерно-плажна ивица по края. С мидички. Чайки крещят и палми размахват приветствено корони. Вятърът вдига бели зайчета по синята повърхност. (Май отдавна не съм виждала истинска бистра синя река. Бризбънската такава има цвета и консистенцията на добре втасала боза. Мяза повече на разкалян горски път отколкото на източник на питейна вода.) Край дървения кей са строени фериботчета и туристически лодки. Гишета за продажба на билети, сувенирни магазини, кафенета и ресторанти, автобусни спирки, таксита, трамвай и множество туристи замърсяват крайбрежния пейзаж. И над цялата пристанищна суматоха се разнася бодряшки камбанен звън. Ясен и мелодичен. Всеки 15 минути. Това е пъртската Асамблея "Знаме на мира" или както е по-известна тук "Камбанарията". 86-метрова сграда(скулптора?) помещаваща впечатляваща колекция разнокалибрени камбани и звънци, някои донесени чак от църквата "Свети Мартин" на Трафалгар скуеър в Лондон. Много исторически и много символични. Силуетът на музикалното съоръжение (на много места го описват като един от най-големите музикални инструменти в света) е леко озадачаващ. Отдалеч прилича на гигантски неразцъфнал екзотичен цвят или зле нарисуван космически кораб. По-отблизо е просто стъклен обелиск в черупка (старателно отпъждам най-очеизвадните асоциации) и чак когато се опитвам да го заснема в профил ми се изяснява авторовата идея - кристална мачта с издути платна от кована мед. Май спинакери. Макар че това ще да е първият и вероятно единствен случай в историята на ветроходството, когато четири спинакера са вдигнати от една мачта(И пълни с разнопосочни ветрове). Архитектът явно си е нямал хабер от яхти и стъкмяване. Да не говорим, че има нещо натрапчиво плагиатско в платната - напомнят ми операта в Сидни. Но камбаните са истински и звънят красиво. [singlepic id=11030 w=700 h=525 float=center] В съседство, досами мидения плаж намирам друго много по-скромно, но несравнимо по-реалистично платънце. Изработен от специална корабна неръждаема стомана(така пише на обяснителната плочица, не че аз съм някакъв експерт по стоманите) щормови стаксел(аз и от ветроходство нищо не разбирам, ама на такова ми прилича). Гикът сочи неотклонно точно към географският юг. Мачтата е забила стройна снага в центъра на бетонен цифрблат - цялото нещо е слънчев часовник. С метал в цимента са инкрустирани разни факти. Много полезни. Като например, че часовата разлика между Пърт и Амстердам е седем часа. (Което дори не е вярно. Разликата е или 6 или 8 часа, заради лятното часово време, ама спори ли се с бронз и бетон?!) И часовникът хитроумно, на две различни скали показва времето в двата града. Признавам, че би било много полезно да знам колко е часът в някой друг град, ако често ми се налага да организирам видео конференции с участници оттам и в този смисъл часовничето е супер ценно, особено пък във вечно слънчевия Пърт. Ама защо точно Амстердам? Защо не Париж? Москва? или Пекин? Защото ако французите, руснаците или китайците са стъпвали преди холандците на този бряг, те не са оставили доказателства за това.

През далечната 1696-та година фламандският мореплавател Вилем де Фламинг

потегля от Амстердам начело на флотилия от три кораба с абсолютно непроизносими имена (За тези читатели, които просто не могат да си легнат и да спят спокойно без да са научили точните имена на плавателните съдове - намерете си ги в Гугъл. Аз се измъчих достатъчно с името на капитана.) в посока към Южната земя на спасителна мисия за издирване на изчезнал плавателен съд на Холандската Източна Компания ("Ридершап Ван Холанд", ако трябва да знаете точно кой) Оцелели корабокрушенци не намира, но успява да остане в историята като картограф на западния бряг на Австралия(Пардон! Нова Холандия), първооткривател и кръстник на днешния остров Ротнес - един от най-страхотните австралийски морски курорти, който капитанът намерил за много очарователен, направо райски и по този повод му дал романтично звучащо име означаващо всъщност Гнездо на плъхове(защото щъкащите дребни торбести му заприличали на плъхове), като кръстник и притежател на първия европейски крак стъпил на брега на река Суон и не на последно място първият бял човек срещнал черен австралийски лебед. Случило се така, че когато ветроходите с непроизносими имена навлезли в устието на реката тя била пълна с грациозни, елегантни, благородни, невероятно красиви дяволски изчадия. Съвсем като лебеди - с дълги шии, с повдигнати като кошнички крила, с ярки червени човки, великолепни плувци, гмуркачи и летци. Обаче съвършено черни. И агресивни. (Аз като майка на потърпевша мога да потвърдя, че черните лебеди са изключително проклети и зли пернати. Детето ми има непреодолима фобия от лебеди и други водоплаващи, развита вследствие на многократни стълкновения с гореспоменатите птици в езерото Пупуке, Нова Зеландия) Тук му е мястото да вметна, че още от времето на римския поет-сатирик Деций Ювенал (което време е в първи век от новата ера) изразът "черен лебед" в латинската, а от там и в западно-европейската литература означавал нещо несъществуващо. Поетът си го измислил. Като зелен хайвер да речем. И не стига това, ами даже имало израз "Всички лебеди са бели" в смисъл, че някои неща са неоспорими. Като: "Слънцето изгрява от изток." Сега си представете пак изражението на холандците. И иронията на срещата. Като не забравяте и дълбоко вкоренените средновековни суеверия срещу всякакви черни животни и птици, непременно свързвани с вещици, черна магия, еретизъм, служба на лукавия, нечестиви сеяния и лоши поличби. Де Фламинг бил толкова впечатлен от това чудо невиждано, че без колебание кръстил реката Цванен Ривиер(задобрявам с холандския), което на английски е Суон Ривър или река Лебед по нашему. След като разбива тотално хиляда и петстотин годишен научен фундамент и народно поверие (акт съизмерим по значимост с твърдението на Галилей, че Земята е кръгла) капитан де Фламинг делово залавя две черни птици за доказателство(те междувпрочем пристигат живи в Европа, но като цяло черните лебеди не успяват да се разпространят и размножат твърде на Стария континент, което е голям късмет за жителите му, иначе фобиите от водоплаващи щяха да са много по-масови)и се отправя към Батавия(днешна Джакарта) да докладва за безплодността на спасителната акция. По пътя обаче спира за един последен опит на остров Дърк Хартог (един от групичка острови край северозападния бряг на Австралия) и съвсем случайно намира там оловна плочица уведомяваща всеки който се интересува и може да чете холандски, че през 1616 година друг фламандски кораб с непроизносимо име е акостирал на този бряг. Забележете, това е същата година, в която римокатолическата църква обявява хелиоцентричната система на Коперник за „безсмислена, абсурдна, и официално еретична, тъй като отявлено противоречи на Светото писание…“ и забранява книгата му "За движението на небесните сфери", докато папата лично обвинява Галилео Галилей в хелиоцентрична ерес. Т.е земята е още официално плоска, когато Дърк Хартог обикаля австралийските брегове и оставя надписани плочки по плажовете. И той дори не е първият холандец по тези земи. Аборигените в Северните територии са увековечили в скални рисунки срещата си с друг фламандски кораб през 1606-та година.(проверете си го в Гугъл и ако някой може да транслитерира имената на кораба и капитана на кирилица, моля да ме уведоми. Покорно благодаря!) В този контекст изборът на Амстердам за слънчевия часовник в Пърт изглежда повече от подходящ. Скулптората е мемориал на епичното пътешествие на Вилем де Фламинг, който поставил Пърт(Е, не точно - само реката.) и Западна Австралия на световната карта. Черният лебед междувпрочем е приет за символ на града, плацика се в щатския герб, пъчи се от западноавстралийското знаме, от всевъзможни монети, медали, марки, печати и прочие. И не само, ами и в международен план белият и черният лебед се явяват символи на северното и южното полукълбо, колчем стане дума за подобни географски дискриминативни сравнения. Малко по-нататък сред зелената паркова морава се издига още една архитектурна заемка - стъклена пирамида, съвсем като тази във Франция, но тукашната май е пълна с тропически растения и зад нея се издига не Лувърът, а искрящата, паралелепипедно-стоманено-бетонно-стъклено-величествено-мъжествена снага на Пърт-сити. Гледката е тържествена. И вдъхновяваща.

Равният зелен парк

край реката е изкуствено насипан с пръст върху отнети от водата площи. Пясъкът прозира тук-таме в корените на дърветата, но тревата е поддържана в идеално състояние - съвършено подстригана, полята и подравнена като в стар английски двор. Проснала се е почти до хоризонта в поредица от десетина футболни игрища или като затревена самолетна писта. Всъщност не само, че е била самолетна полоса в миналото, но и до днес лявата страна на парка е лицензирана и в екстремни ситуации ползвана писта за приземяване. В центъра на града, досами скупчените небостъргачи! Трябва да му призная на Пърт, че това е оригинално. За разлика от крайречния булевард обточен с палми съвсем като изваден от телевизионен сериал за Маями.

На запад от ситито

се издига единствен невисок хълм,който в контекста на равната като тепсия речна долина е оправдано може би да се величае като планина - Маунт Елайза. С мемориал на загиналите във войните на върха. От там започва просторният Кингс парк, т.е. Паркът на Краля, с пешеходни и велосипедни алеи, ботаническа градина, изкуствен водопад, цветя, полянки и издигнатата високо в короните на дърветата въжена пешеходна пътечка. Километри дълга. Пак! Тия западноавстралийци явно имат някакъв проблем с ходенето по земята. Всичко в парка ми се вижда леко повяхнало, сухо, жълтаво и като че ли неподдържано. Може би заради сушата. Може би, защото съм свикнала с пищната сочна зеленина на влажния субтропичен Бризбън(и още по-влажната Нова Зеландия). А може би така е нормално в Пърт, където мегаломански ултрамодерни сгради се издигат над мръсни пешеходни зони с хлопащи паважни плочки, пълни с ярки цветя кашпи съжителстват с умиращи от сушата дръвчета по тротоарите, преливащи от коледни украси и позлата магазински витрини (през септември!!! Бяхме чували, че септември ще бъде май, убедиха ме вече, че тук септември минава за октомври, но с концепцията 'септември е декември'ще имам нужда от известно време да свикна.) контрастират с ниското качество на обслужване, несметните богатства на минните компании - с бездомниците нощуващи по пейките. Град на контрасти. И противоречия. Еклектичен, разнопосочен, необикновен и сякаш още несамоопределен. Като тийнейджър, който се щура насам-натам в търсене на себе си, опитва разни роли и стилове, хобита и интереси преди да намери истинската си същност и да избере съдбата си. [singlepic id=11031 w=700 h=525 float=center] Докато търся пътя си към хотела в притъмняващия град бивам нападната от глутници хищни разярени комари. Не ме спасяват нито вятърът, нито дългитеръкави и крачоли. Всяка минута, която прекарвам в съзерцание е платена с кръв. Затова отделям само по няколко мига на внушителната викторианска сграда на Върховния съд и на подстриганите като кенгурца храсти пред него (още от оная книга на Стивън Кинг ги недолюбвам храстите с форми на животни), на свръхестествената непостижимо елегантна антигравитационна платформа на козирката пред великолепната модерна сграда на Община Пърт, шведският хотел и ресторант с фалшивата северно-европейска архитектура и преливащи от лъснати медни готварски съдове прозорци, чуждоезичната книжарница с витрина пълна с руски книги, старата община, приличаща на двореца от емблемата на Дисниленд - с бойници, кулички, знамена, часовник. Дори не се спирам пред островърхите църкви, вдигнати високо на пръсти в напразен опит да се приближат до божиите уши. Загубили са отдавна състезанието с исполинските ярко-светещи индустриални грамади, подпиращи звездния свод. Ако близостта до небесата има наистина някакво значение то в Пърт Господ чува предимно гласа на минните компании. И явно се вслушва, ако съдим по покачващите се цени на златото. С атеистично безразличие решавам да посветя неделната сутрин не на Бог, а на жълтия скъпоценен метал. Посещение на

златния монетен двор на Западна Австралия

Да си призная честно, не очаквах да е особено интересно. Представях си, че тежки шумни машини с яки стоманени мускули произвеждат с механично безстрастие лъскави жълти стотинки. Униформени и неинтересни. Не бих могла да съм по-далеч от реалностите на златната индустрия. Първо, никой в днешно време не сече златни монети или ако го прави те са в единични бройки и се изработват индивидуално с ръчно правени калъпи, специални сертификати за качество и прочие салтанати и заврънкулки. И второ, историческата сграда, макар все още изпълняваща професионалните си функции е превърната в музей и туристическа атракция, така че има много и интересни експонати за виждане. Само за гледане! Нищо не се пипа и фотоапаратите са забранени. От съображения за сигурност. На входа ми закопчават обичайната за подобни стадни забавления хартиена гривничка на китката и ме поверяват на синеок младеж с износени дънки и гумени ботуши, който ни повежда към вътрешния двор. Там с много нагледни материали (до един имитации) ни разказва историята на златната треска и бързото забогатяване на Пърт.

Златото има изключително важна роля в историята на Австралия

(пък и на много други страни в Новия свят), много по-съществена от затворническата колонизация например. Или овцевъдството. Златото, а не затворниците, още по-малко пък земеделието става причина за интензивното заселване на континента, за построяването на първите железопътни линии и телеграф, за формирането на австралийския национален дух и самоопределение, базирани на свобода, равенство, независимост (и расизъм), за икономическия просперитет на страната, за прогресивните социални промени, за разнообразния етнически състав на австралийското общество, и в крайна сметка за прекратяване на нелепата практиката на затворническа колонизация. Причиняваната от златото болест, съвсем основателно наричана треска има едни и същи симптоми навсякъде по света. Огромен брой хора (предимно млади мъже във върхова физическа форма) от всички краища на света се устремяват към слабонаселени, труднодостъпни терени в икономически недоразвити райони с често нечовешки климатични условия и топография, и се залавят трескаво (та от там 'треска') да копаят дупки. Копачите не само донасят със себе си своята разнообразна култура, езици, обичаи и знания, обогатявайки по този начин местната култура, не само предизвикват неимоверно повишаване на търсенето на всевъзможни хранителни, битови и промишлени стоки и услуги, с което стимулират развитието на местната икономика, но и изваждат от недрата на земята огромни количества от лъскавия жълт метал, с който се хранят банките, осигурявайки по този начин икономическа и политическа стабилизация на местните правителства. Само през първата година след откриването на злато в Нов Южен Уелс през 1851-ва пристигат повече имигранти отколкото е цялото тогавашно население на континента, резултат от 70-годишна колонизация. Златните находища във Виктория довеждат още близо един милион заселници. После откриват злато в Куинсланд, а през 90-те най-после и в Западна Австралия - в Калгурли и Кулгарди (не ме питайте кое кое - непрекъснато ги бъркам), на около 350 километра на изток от скромната земеделска колония на бега на река Суон. Пърт никога повече няма да бъде фермерски град. По време на първите находки златото в Австралия буквално се търкаляло наоколо. В невиждани дотогава количества. Под формата на самородни буци с нечувани размери. 26-те най-големи къса самородно злато открити в света са от Австралия. Което съвсем не значи, че всичките стотици хиляди златотърсачи успяват да забогатеят. В интерес на истината малцина натрупват богатства. И то на страшна цена. Живеейки и работейки в нечовешки условия. Често на изпълнените с надежди и оптимизъм новодошли копачи се налагало да вървят пеш със седмици и месеци от пристанището в Пърт до златодобивните парцели бутайки работна количка с инструментите и запасите си от храна и вода. Близо 500 километра. Без пътища. При над 40 градуса средни летни температури. Цените на елементарните битови и хранителни продукти в златотърсаческите градове били с десетки пъти по-високи от цените в Пърт. Всякакъв животински впряг, дори камилски се смятал за невероятно екстравагантно разхищение. Поради високата цена на водата. Очакваната продължителност на живота в тъй наречената "златна миля", където са концентрирани златните депозити на Калгурли и Кулгарди била 28 години. Буквално "Забогатей или умри" (всъщност оригиналното английско заглавие на филма е:"Стани богат или умри опитвайки", което ми звучи по-подходящо в случая). Алувиалното злато свършило за по-малко от десетилетие и разочарованите търсачи на богатства се разотишли, но Пърт останал. Останала и препълнената златна хазна. И златната монетосекачница също. Все още съществува и златодобивната индустрия, но в днешно време редкият метал се добива с много по-различни методи. В чудовищно огромна открита мина ежедневно се взривяват и изкопават тонове скала, която се смила, стрива и обработва с химикали. Средно от един тон златоносна руда се извличат два грама злато. И това се смята за добър добив. В малкото вътрешно дворче има парче скала с тегло от един тон. Просто за илюстрация. Обикновена една такава, червеникава. Като всичко в Австралия. Колкото и да се взирам не виждам златните песъчинки в нея. Затова пък витрините на музейните помещения са пълни само със злато. В най-различни форми и размери. Кюлчета, монети, олимпийски медали, бижута - каквото е скимнало на банките и частните притежатели да поискат. Също и с разни уж интересни факти: че Индия и САЩ са най-големите консуматори на злато(ползват го за бижута), че всичкото добито злато в света е само 150 хиляди тона и осемнайсет от тях са безвъзвратно загубени, предимно чрез изхвърлянето на отпадъци като електронни платки, например.(Представям си сега как иманярите хукват да мародерстват с металотърсачи по бунищата.) На мен не ми е интересно нещо. На специален кантар под стълбището мога да измеря теглото си в злато и това вероятно е единственият случай, когато съм доволна от излишните си килограми. Струвам към два и половина милиона австралийски долара. Още се надувам самодоволно и си придавам важност, когато попадам в леярната. Тук вече е интересно. В средата гори пещ. Затворена. Огнеупорната керамиа свети от високата температура и огънят бучи мощно, но невидимо. Няма климатици. В помещението е горещо. За удобството на туристите има дървени пейки. Нашияд гид зарязва историческите справки и изреждането на носителите на златни медали от олимпиадата в Сидни, препасва сияеща сребърна престилка - от кевлар, нахлузва дълги до раменете ръкавици от същия станиолово-лъскав материал, нахлузва сребърен шлем и се качва в космическия кораб. Не, бе. Вдига забралото на шлема и издокаран така като космонавт-оксиженист от марсианска мисия се впуска в подробности, касаещи леенето на злато. 1350 градуса. При стайна температура се втвърдява за 60 секунди. В миналото, когато и шестте пещи работели непрекъснато температура в леярната била 75 градуса. Златолеярите се дехидратирали толкова бързо, че не можели да работят повече от една смяна на ден. Смяната била 60 минути. Всичкото останало време прекарвали в бирарията от другата страна на улицата да наваксват с течностите. По лекарско предписание. Докато си декламира думичките звездният пътешественик изгася осветлението (за по-голям драматичен ефект предполагам, не вярвам да е за пестене на електроенергия), отваря тържествено пещта и с дълги чугунени щипки изважда неголяма керамична купа. Светеща. Обгърната в енергийно сияние. Нагорещена до бяло. Сега, предполагам, че ако сте леяр по професия и всеки ден ви се налага да надничате в пещи и да гледате втечнени метали гледката на светещата от свръх-излишна енергия керамика и пличкащият се в нея огнен метал няма да ви направят особено впечатление. Сред туристите в залата, обаче, леярите явно са малцинство. Публиката въздъхва шумно в захлас:"О-о-о!" Трябва да си призная, че гледката и на мен ми действа хипнотизиращо. Спомня ми как едно време топяхме олово от акумулатори и правехме тежести за чепарета. Хем при много по-ниски температури, в консервена кутия и на светло. Но пак имаше вълшебство в мазния блясък на течния метал, в бързото му застиване в хартиените фунийки (служеха за калъпи. После с тънък пирон и камък им пробивахме дупка в тънкия край), нещо божествено в акта на формиране - да придадеш форма и смисъл на свободната безметежна безформена течност, да превърнеш ненужните натрошени акумулаторни решетки в дузина лъскави конусчета с функция и предназначение. Не случайно има купища суеверия свързани с леенето на куршум - застиването на метала е магия. Никаква наука и факти не могат да ограбят романтиката на мига, на онази част от секундата в която течното става твърдо, неопределеното добива форма и смисъл. Неволно се навеждам напред - да съм по-близо до златната магия. Да не изпусна нещо от зрелището. Сякаш илюзионист прави фокуси и аз се опитвам да ги разгадая. През това време нашият сребърен рицар е отброил до 60 и обръща с ловко движение калъпа върху дървен плот. Нищо не се разлива, не пльоква и нито капка не пръсва и не се разпилява. На масата издрънчава с подобаващ тежък звук масивно златно кюлче. Публиката най-после си поема дъх. С известно разочарование примесено с възхищение - какъвто и да е номерът на този млад сияещ фокусник ние не можахме да го разкрием. Допреди секунди течното злато се люлееше още в огнената си чаша, а сега е твърда златна буца. Неподвижна. Горещичка вероятно. Но твърда и окончателна. Облечената в кевлар ръкавица я вдига високо и я предлага като награда на всеки, който пожелае да я отнесе вкъщи с голи ръце. Желаещи няма. Светлините се включват отново, златото се връща в пещта, кевлареното облекло е свалено и тумбичката туристи се разпилява да зяпа витрините. След сумрачната вътрешност на монетарницата слънцето на Пърт е ослепяващо. А, слънцето! Най-после да видя града в пълния му блясък - сияещ, бляскав, залян от светлина. Летен. И празничен. Надявам слънчевите очила и се отправям към реката, за да хвана

ферибота до Фримантъл

[singlepic id=11032 w=700 h=525 float=center] Докато се отдалечаваме от Пърт и аз се опитвам неуспешно да хвана цялото сити в кадър - хем на височина, хем на ширина, си мисля колко много му подхожда емблемата с черния лебед. Уж като другите австралийски столици, ама не съвсем. Далечен и изолиран, загърбил светското шушукане на другите градове - скупчени в клюкарска близост по източния бряг. Уж жителите му са си все същите австралийци, ама не съвсем. Няма я аристократичната изисканост на Мелбърн и Аделаида, деловата припряност на Сидни, хлапашката преднамерена небрежност на Бризбън. Усеща се Още пътеписи от близки места: