Малко поезия, много Мария и разпилени емоции

Имам грях към поезията. Не че не я харесвам, но когато чета, просто ми е трудно след това да пиша за нея. Защото често ми е трудно да улавям автора в поезията - в десетките стихове се срещат десетки негови лица и се изгубваш. Точно такъв грях имам към Иван Ланджев и неговата "По вина на Боби Фишер" и към Иванка Могилска за "Иначе казано", които четох с огромно удоволствие, но не посмях да пусна рецензии. Да, не е лесно да се пише за поезия… особено когато познаваш автора.

В книгата на Мария Василева "...малко той, малко аз, малко ние" обаче не успяваш да се изгубиш - всичко е толкова искрено, без предвзетост и претенциозност. Изненада, да! Например виждаш младо момиче, което се страхува да не избгуби любовта преди още да й се е насладило. И момиче, при което любовта изобщо не идва. Има и такова, което просто съзерцава любовта отблизо…

Среща момче, което събира в себе си цялата несигурност. И го обича, защото е лесно да бъде обичано. Това е "Малко той".

После това момиче пораства и започва да гледа по-реално на любовта - без излишни сантименти, без предварително подготвени сълзи. Дори започва да се пита: "дали е от възрастта или от опита?". Това е "Малко аз..."

Накрая идва "Малко ние", където поезията прелива в лирично-прозаичен стих, но винаги красив. Няколко разказани истории, много преразказани чувства. И май прекалено малко хепиенд...

Но в крайна сметка, най-важното е, че…

"…сега, сега
той е тук.
тя е до него."

А аз… Аз благодаря за изненадата.

P.S. Появи се тук поне още веднъж днес малко след 15.00, за да прочетеш и интервюто с Мария, което направихме специално преди софийската премиера на "...малко той, малко аз, малко ние".

 

 

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: