Притча за ... родителските грешки

Наскоро не ми беше попадал толкова добър текст.

Някога отдавна в Карасубазар живял старият куюмджия (златар) Нисим-акай (дядо Нисим). Когато умряла жена му, той решил да остави занаята, да даде работилницата и натрупаните богатства на тримата си сина и да се отдаде на възпитанието на внуците си. Както намислил, така и направил. 

Но скоро, след като се настанил у големия си син, започнал да усеща неодобрителните погледи на сина и снахата. А след няколко дни го и попитали, не иска ли да погостува у средния. И макар че внучетата плачели и не искали да се разделят с дядо си, той си събрал торбата и тръгнал. Малко поживял там, препратили го при най-малкия. Скоро и той заявил на баща си, че твърде дълго се е задържал в дома му. Нищо не отвърнал Нисим-акай, макар че сърцето му се раздирало от гняв и скръб. Събрал вещите си, излязъл през вратата и накъдето му видят очите.

Вървял по улицата и по сбръчканите му бузи се стичали сълзи. А насреща му - красавицата Гулюш. Неслучайно и били избрали името Гулюш - Усмивка: от усмивката красотата на девойката ставала още по-ярка, а хората, които я срещнели, - по-добри и по-весели. 

-Здравей, дядо Нисим! - като камбанка звъннал гласът на Гулюш. 

Видяла тя сълзите по лицето на стареца, от пръв поглед всичко разбрала, но не го показала. Отправила му покана:

-Дядо Нисим, заповядай да те нагостя с чебуреки! 

Хванала го за ръка и го повела към дома си. Настанила го удобно, сипала му вкусна яхния от черен фасул, поднесла златистите чебуреки. Когато дядо Нисим похапнал и на софрата се появили сладки плодове и грозде, Гулюш започнала да го разпитва за внуците. Той обожавал внучетата си и дълго разказвал за техните дяволии и пакости. Но разговорът се прехвърлил върху синовете и Нисим започнал своята тъжна история. Изслушала го Гулюш, замислила се, а когато в небето се появили първите звездички и сребърният месец увиснал над планината Ак Кая (Бялата скала), дала на Нисим-акай мъдър съвет ...

На сутринта той отишъл в молитвения дом "Къаал" при главния свещеник - ребе, поставил в краката му красиво изработено сандъче и му казал:

-О, мъдър ребе, знаеш, че аз бях добър майстор-златар. Сега искам да завещая съкровището си на това от децата ми, което ме догледа. Нека се съхранява в храма до смъртта ми.

Вестта за съкровището и завещанието бързо достигнала до синовете на Нисим. И те един през друг започнали със сладки думи  да го канят да поживее у тях и да се проклинат за лошотията и глупостта си. Простил им старецът и проживял още доста години, обкръжен от грижите на близките си, за радост на внуците си. Но дошъл денят, в който завинаги склопил очи.

Синовете и жените им хукнали към мъдрия ребе за обещаното в наследство съкровище. Всеки се опитвал да докаже, че е положил най-добри грижи за баща си. Свещеникът решил, че е справедливо да им подели съкровището поравно.

Отключил катинара и вдигнал капака. Но сандъчето било празно. Само един пергамент лежал на дъното. Разгърнали го и прочели думите на стария Нисим: "Синове мои, завещавам на вас и на всички хора най-голямото богатство - мъдрост. Възпитавайте децата си така, че на старини да не се страхувате за последните си дни."