Премиерът Борисов изкръшка от важно съвещание на Европейския съвет, за да гласува в Банкя

Премиерското гласуване днес, по местоживеене в гр. Банкя, ме накара си задам някои по-интересни въпроси за мястото ни на световната и европейска сцена и излизайки за малко от дискурса относно неговата личност, да поразсъждавам върху тях.

Както медиите вече съобщиха, Премиерът Борисов бе официално освободен от Европейския съвет. Самият той уточни, че вече е разговарял по въпроса с Председателя му ван Ромпой и че е сигурен, че колегите му, т.е другите министри – председатели, ще го разберат.

Разбира се, разбираме и ние – Министър-Председателят е твърдо решен да спази изборното законодателство и минути преди приключването на изборния ден, около 18:50 – 18:55, да гласува по местоживеене в гр. Банкя.

Обяснявайки това, премиерът е говорил и по още две важни теми – приемането ни към Шенгенските споразумения и уточняването на бъдещото всеобщо финансиране на Европейския съюз – и двете, включени като точки за разглеждане в Европейския съвет, в който поради вътрешните си задължения, премиерът няма как да участва пълноценно.

Трябва да си призная, че четейки тази информация малко се ядосах на нашия премиер. Защо? Защото ми се стори, че проявява известна неразумност (вероятно породена от всеизвестните импулсивност и първосигналност на характера му).

Риторично, ако темите, предмет на разискване на Европейския съвет, бяха така важни за него, а и за нас, то толкова бе необходимо да се скъса от бързане, да напусне съвета и другите европейски ръководители в 15:30, само и само, за да може да гласува по местоживеене в гр. Банкя? Едва ли – всеизвестно е, че на тези избори Премиерът спокойно можеше да гласува и в секция в чужбина, по местопребиваване – в конкретния случай гр. Брюксел (мисля, никой нямаше да го заподозре и обвини в изборен туризъм).

Разбира се, като причина за тази премиерска неразумност, веднага ще изплюва всеизвестната му любов му към камерите и към тълпите от обожатели, пред които той да демонстрира хапливото си тънко чувство за хумор (и от които без съмнение е лишен в Брюксел). Този дискурс на размисъл обаче е прекалено очевиден; всички добре знаем, че за нашия премиер най-важно е това, лично да ни обясни, от първа ръка, как стоят нещата в действителност и да ни увери в пълния си контрол над събитията.

Това е видно и от този най-нов медиен материал произведен от г-н Борисов;

- той ни казва, че Знае за страна в Европа, която има вътрешни проблеми и заявява, че проявява разбиране към нея, и така ни подсказва причините, поради които няма да влезем и сега в Шенген. Коя е тази страна и какви са тези вътрешни проблеми обаче, премиерът изрично не казва; така ни оставя свобода на интерпретациите и ако човек се заслуша в думите на холандския външен министър, например, той би могъл да си помисли, че тази страна е България;

- Министър – председателят обаче ни успокоява – тази страна не е България; напротив, ние сме сред отличниците в съюза – с най-малък външен дълг и най-малък дефицит;

- това обаче не трябва да ни радва, а да ни направи внимателни към опасностите създадени от това ни завидно положение; Премиерът се възмущава искрено от една възможна неправда – ние отличниците да плащаме повече от недисциплинираните „слаби ученици". (Тук се замислих, че може би е добре, че премиерът ще напусне Европейския съвет така рано, иначе, с неговата харизматична убедителност, като нищо е внушил на германския си колега подобно, твърдо разбиране за нещата, което би изправило дори отличници като нас пред заплахата от сериозен колапс; а и друго, дали нямаше да е по-добре, при подобна опасност, премиерът, по един макиавелиански начин, и въпреки прекрасното ни състояние, да твърди, че ние сме двойкаджии и така да спечелим допълнително от предстоящото раздаване е европейските карти).

Да, факт е! Премиерът Борисов обича да разяснява нещата така както ги разбира – просто и ясно.

Иска ми се обаче, ние (останалите) да успеем да отвърнем взор от темата за нашия премиер и неговото разбиране за света и да погледнем на случката през плоскостта на въпросите „Какво е мястото ни в Европейския съюз?" и „Къде мислим, че се намираме в него?"

Мислейки в тази перспектива, ранното напускане на заседанието от страна на премиера ни подсказва, че едва ли разглеждаме себе си като дейни участници във вълнуващия спор – дали ще съфинансираме с 5% европейските проекти или с 20%; очевидно приемаме, че решението по никакъв начин не зависи от нас. Премиерът се връща да гласува в Банкя, тъй като той, като наш най – виден представител, добре е осъзнал, че и да се прибере в от Брюксел в 12:00 по обяд и да се прибере в 3:00 през нощта, – все тая – ще играем по правилата, които ни спуснат (Тук разбира се, много може да се поговори за този дълбок нашенски инстинкт: да играе по чуждите правила по специфично български начин и дали това не ни съхранява като общност). И все пак, ако към някой можем да проявим истинско разбиране за неучастие в Европейския съвет, то това не е г-н Борисов, а г-н Саркози, чиято красива съпруга роди преди два дена, но пък той дори не помисля да отсъства от заседанието, очевидно присъствието му там е от значение.

Същите размишления с пълна сила важат и за така нареченото ни „влизане в Шенген"; има една същностна разлика между двата проблема обаче, която намирам, за добре да бъде посочена: Докато съфинансирането на Евросъюза е проблем общ за на всяка държава – членка, то влизането ни в Шенген е реален проблем най-вече за нас. Тук премиерското оправданието, че някаква друга страна си има някакви свои вътрешни проблеми, в действителност е от твърде малко значение за тази страна, която и да е тя; в Шенген в крайна сметка не влизаме ние; и трябва с ръка на сърцето да си призная, че аз като българин, наистина не добре запознат с вътрешните работи на Нидерландия и Финландия – възможните кандидати, за проявеното от премиера дипломатично мълчание – все пак, наивно си мечтая за техните вътрешни проблеми, сравнявайки ги с нашите.

Видно е, в Европейския съвет, мястото ни е такова, че дори не можем да поставяне на сериозно обсъждане един проблем, който ни вълнува; както обикновено, все отлагаме това обсъждане за следващия път, вярвайки че тогава най-сетне ще дойде реда за честното и справедливо му разглеждане от „великите сили", които задават дневения ред.

Тук смятам да кажа, че при цялата си воля за воля за власт, виждам в премиера ни тази всеобща простосърдечна селска наивност, характерна за нас българите още от времето на създаването на държавата ни в края на ХІХв., поне що се отнася до международно положение и участието ни в него. Какво ме кара да мисля така? Интуитивното ми убеждение, че и пра-прадядо ми, при освобождението на България през 1878 е вярвал, че съществуват, някъде там, едни Велики сили, които притежават достътъчно мъдрост и след известно умуваме, сами ще достигнат до възможно най-правилното заключение да ни дадат всичко, което справедливостта ни кара да вярваме, че ни се полага по право; и разбира се, когато реалностите се нашамаросат очакванията ни и аз и моя пра-прадядо решаваме, че Великите сили са гадняри, мислещи единствено за собствената си изгода и собствените си вътрешни проблеми, напълно незаинтересовани от съдбата на простия народ – нас, българите. Като представител на нацията ни, премиерът просто не може да избяга дълбоките вкоренявания, които са и присъщи и на мен и на пра-прадядо ми.

130 години самостоятелно съществуване на международната сцена, види се, не ни научиха, че „Велики сили" сами по себе си несъществуват; те стават такива едва, когато не намерим път да дискутираме проблемите, които ни касаят общо и да взимаме решенията по тях заедно.

Робската ни народо-психика обаче също е добре предъвкван факт; постоянното му повтаряне обаче, не води до нищо повече от приемането на действителността, такава каквато не ни харесва (тук не искам да поемам по пътя на разсъжденията, че това често избива в маниакално усещане за минало величие и свързания с него великобългарски шовинизъм). Подобно обсъждане не отговаря на далеч по-важния въпрос „Как да се лишим от тази психика!?"

Колкото и парадоксално да звучи, за мен, единствения възможен път е чрез игра; необходимо е да играем роля на такива, каквито не сме (честността и откровеността, никога не са били добри съветници в международната политика, както казваше стария Макиавели); правилата на Европейския съюз, а и на демокрацията като цяло, ни позволяват да играем подобна роля. Там разбира се всички знаят, че от нас, представени от премиера Борисов, нищо не зависи; но по силата на приетите неписани правила на дипломатичността, етикета и учтивостта, никой не може да ни го каже подобно нещо право в очите; в немислимия, за нормалното човешко съзнание, пазарлък, който по същество представлява европейската политика, някак се е наложило естественото очакване ние българите, добре осъзнавайки факта на собствената си незначителност, сами да се съгласим, че е това е така и да реагираме, чрез неучастие в пазарлъка (и тук трябва да кажа, че вазирането на премиерът от участие в съвет, с оправданието, че ще трябва да гласува в гр. Банкя, ми ме ядоса именно, защото виждам в него това негласното самостоятелно признае на тази наша незначителност и изпълнение на очакваната от нас роля).

Всъщност смятам, че трябва да правим точно обратното: да си даваме вид, че напълно неразбираме всякакви намеци за нашето безгласие по въпросите касаещи ни като членове на Европейския съюз и стъпвайки на „учтивите" писмени правила, на които той се гради, да надаваме гласа, който ни е даден от учтивост. Самата тя изисква той да бъде чут и обсъден.

Така погледнато, смятам, далеч по-добре щеше да бъде, ако г-н Борисов бе дал гласа си в гр. Брюксел, а не в гр. Банкя.

Прочети цялата новина

Свързани новини: