За локум и таваджигер (Одрин, Турция)

Петък – ден на майстора, почивен на мохамеданите и ден, в който си мислим какво ще правим през уикенда ;) Идеята днес е на Вали, а от мен да знаете – купете си кола и светът изведнъж ще стане прекрасен ;) Приятно четене:

За локум и таваджигер

Одрин, Турция

  Това не е пътепис. Просто разказ за душевните терзания на една пишман туристка на една пишман екскурзия. Аз чета Patepis.com ежедневно /почти :) /. Доказателство прилагам веднага - в този сайт преди време прочетох за еднодневна разходка до Одрин. И се запалих. Фен съм на пътувания тип „самоделка”, сиреч, проучвам пътя, какво има да се види, какво да се опита, къде да се спи и т.н. и в удобен момент  - тръгваме. Е, този път решихме /по-скоро реших, но трудно признавам вина/ да изневерим на чувствата  и предчуствията и да се запишем за  

организирана еднодневна екскурзия до Одрин

Защо така е дълга и широка. Така де, да пробваме веднъж. Нета е пълен с реклами, които на практика се оказаха не особено правдоподобни. Обявления от типа „всяка събота еднодневна екскурзия...” само илюстрират желанието на туроператора да има такава. Реално, осъществяването е свързано с това, има ли достатъчен брой хора, желаещи да пътуват в ТАЗИ събота. За хората, които пътуват главно чрез агенции, всичко това сигурно не звучи странно или неестествено. Мен тази практика ме вкара в двуседмичен бяс.  Ден след ден, две седмици поред прозвънявах туроператори и чувах следното: „ тази събота – не, но другата имаме”. После дойде другата седмица, а аз отново чувах същото. Аааааа! Търпението ми доближаваше критична граница, когато случайно попаднах на фирма, предлагаща услугата точно ТАЗИ седмица, но ... от Пловдив. И се записахме при тях.   Та, събота е, в странния за мен час – 2,30!! се събуждаме, пием кафе и бързо се изнасяме от София.  Явно не толкова бързо, в Пловдив паркираме едва в 5,30ч.,за което евентуално виновна съм аз. Екскурзовода спокойно можеше да ме репортне като телефонен терорист - изтормозих го за разяснение на мястото за тръгване на автобуса. Моето оправдание е по-притеснително - силен говорен дефект на екскурзовода, така непривичен за гилдията и аз нищичко не му разбирах. Ето ни на правилното място, в правилния час. И автобуса е вече там. Ние двамата, две по-младички момичета и останалите 90%  - трета възраст. Митко избягва да ме гледа и да говори, предполагам  раздразнение :). Веднага решавам да потуша наближаващия бунт с едни хубави описания на Одрин, които съм прочела тук и да го забаламосам с бисквитки. Но част от спътничките ни решават да се скарат. За място в автобус с осигурени места за всички пътници. Ама че гадост. Конфликтът застрашава да вземе сериозни размери, когато едната бабка, с предполагам турски етнически корени /говореше с ъс своите познати в автобуса на турски/, реши да онагледи ситуацията със следната реплика: „ Е това е в България! Простотия!” . Конфликта залитва да се превърне в етнически и вече си представям извънредна емисия като от Катуница. Ах-ха да стане напечено и екскурзовода се включва като KFOR. Дали го разбраха или не, няма значение. Всички сядат и

автобусът тръгва

Но Митко вече гледа много лошо. Убеждавам го да поспим до границата. Екскурзовода разяснява откъде минаваме, все още излизаме от Пловдив, пак нищо не му разбирам, само едно чух добре: „...освобождението от ..мм османците”. Горкия. В унес си мисля колко ли е трудна тази неговата професия.   Повторно събуждане днес – малко преди границата сме. Слизаме за смяна на пари и посещение на "светите" места /WC/. Хубавото на последните места в автобуса е липсата на подритващ елемент отзад. Лошото е, че трябва да изчакаш целия екип на третата възраст да се облече и натъкми, обсъждайки лумбаго, плексит и начини да се облечкиш прав, тъй като не можеш да си свиеш краката. За щастие Митко е сънен. Навън вали. Третата възраст се отправя с неподозирано бясна скорост към free тоалетната в бензиностанцията, ние кротко завиваме към платената такава, не ми се поемат рискове, разправията на тръгване още ме държи. След една сладка цигара целият автобус се натоварва и отново потегля. Екскурзовода ни уведомава, че границата е след 8km, но кой да чуе – всички се събличат, прибират дрехи, чанти, шапки, чадъри, бастуни и т.н. и се настаняват като за целодневен преход. Подозирам вече какво ни чака на границата. Буквално след минути сме вече на нашата. Ха, сега наново –

слизаме за паспортна проверка.

Докато всички се обличат, забраждат и т.н. слушам една симпатична бабка да ги успокоявa: „ Нищо, че вали! Какво щяхме да правим в Пловдив!? Най-много в .........../местно заведение/ да висим, пък то е само до 11ч.!” Митко пак ме гледа с възмущение – ние откога не сме излизали дори до ЕДВА 11?. Мдаааа – трябва да се помисли по въпроса. Междувременно една възрастна дама установява, че няма паспорт. Забравила го е. Ще чака на границата някой да го донесе, а екскурзовода ще се върне да я вземе с маршрутка. Отзивчив човек.   Паспортната проверка на нашата граница минава бързо, всички се качваме обратно в автобуса. Екскурзовода обяснява, че предстои турската такава. Дааааа, но какво правят милите баби и дядовци в автобуса. Изненада! Те отново се събличат, разопаковат, подреждат якета и шлифери, шапки, чадъри... Философски се примирявам, те са мнозинство, най-много да си докарам скандал, ако предложа да не го правят... Следва турския граничен и митнически контрол. Пред самоубийство съм.  

Одрин е на 20 км от границата

Докато въздъхнем с удовлетворение, че сме минали тежкия етап на границата, вече сме в града на плодовите сапуни , пехливаните и таваджигера. Навън вали леко и безспирно. Настроението ни е много down. Задните седалки ги поделяме само ние и една дама, наречена от мен „перко”, да ме прощава де, която при всяко спиране на автобуса, дори на пешеходна пътека скача с подвикване,  тича малко по-напред в автобуса и започва да протяга шия, за да види нещо в пространството пред нас, прилича на любопитно животинче от рода на лалугера. Стряскащо малко, но си свикнахме с нея, стана ми много симпатична. Беше много информирана и се включваше във всеки случайно дочут радговор с компетентно инфо. Та, започнахме да си говорим тихо и на ухо, много романтично беше :)

 Първа забележителност – сграда със сто купола,

доколкото разбрах е била нещо като санаториум за душевноболни, изградена от султан Баязид ІІ, сега превърната в  музей на здравето. Екскурзовода пита ще слизаме ли да разглеждаме и да снимаме. Мощно НЕ в дружен отговор. Успокоявам се, че явно не е нещо особено,  вътрешно си признавам, че ме е страх от бабите да кажа, че искам.

Втора спирка  - българската църква „Св.Георги”.

Евновременно с пристигането ни при нея, малкият сокак мигом се оживява. Броеници, сувенири, гевреци се появяват от нищото. Църквата е хубава и изглежда поддържана. Тъй като ние нямаме чадър, а и вървим по-бързо от основната група, се връщаме при автобуса доста по-рано. Веднага окото ми се спира на надпис БЮРЕК. А момчето през витрината ме гледа усмихнато и подмята сатър. Как да му устои човек. На английски ме пита с какво да е бюрека, сирене или нещо неразбрано от мен, но сирене ме устройва напълно и чакам с нетърпение ролята на сатъра. А той вещо ми накълцва на хапчици димящия бюрек, боцва отгоре две вилички, без да пренебрегне чакащият отвън Митко и ме печели с огромна усмивка. Като цяло - хареса ми да пазарувам в Турция. Мили и любезни търговци са.

[singlepic id=11623 w=500 h=375 float=center]

Църквата Св.Георги

Следваща спирка  - Одринската крепост

Екскурзовода много ни разказа за нея, а аз разбрах какво съм гледала като се прибрахме и прочетох в нета. Тръгваме отново и пак се задава въпрос – А да минем ли през Кippa /магазин/? Отново дружен отговор НЕ! Ееее, не!

Жена съм, искам да харча!

Този път събирам малко смелост, за щастие не само аз. Леееко се попровикват тънки гласчета За Kippa. „Дават” ни половин час. Тук вече чашата преля. Митко остава да преговаря с екскурзовода къде и в колко ще тръгва автобуса, а аз доволно награбила парцалки се пъхвам в една пробна. В магазина отидоха два часа. Стана ми жал за Митко и пропуснах да си купя така изгодните прахове и омекотители. Трябваше да ги мъкне после цял ден.

Сега оставаше да намерим центъра и Селимие джамия.

От Киппа хващаме маршрутка №1 по съвет на екскурзовода и като първи шматки слизаме при първото по-голямо минаре, което виждаме. Разбира се, не е от минаретата на Селимие. Решаваме да се поразходим пеша и да попитаме някой накъде да вървим. Хубаво щеше да е, ако се сещахме за името на „голямата джамия”, но уви. А на английски никой не откликва. Решавам да пробвам с българския. „ Булгаристан консул?!” бъра ,бъра... Нееее, български говориш лиии? Голяма усмивка и вдига рамене. Пробвам пак на английски – „big джамия” :) Митко вече се е сринал на тротоара от смях. Но човекyt ме разбира и вече знаем и името Селимие и имаме жестомимично обяснение накъде да вървим.  Намираме и

голямата джамия Селимие,

построена по образец на Айа София в Истанбул, това чух от нашия екскурзовод на идване. Купола й е по-голям от този на истанбулската гордост, имала и 999 прозореца, но не ги броих. Много е красива. Желанието ми да я разгледам, обаче, включва и вътрешността. Тук срещам отпор. Митко и в наша църква трудно влиза, за джамия да не съм го навивала въобще. Веднага вадя златен довод, че сама жена вътре може да не е по обичая им и да ми се случи нещо неприятно :)  Проработи. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Около джамията се въртят ромски продавачи на найлонови тобрички и настойчиво ти сочат обувките. Но след толкова покупки, торбички можех да им продам  и аз. Вътре установихме, че има рафтове, на които спокойно да си оставиш обувките. За първи път влизам в джамия. А влизаме точно по време на молитва и мюезина /така се казва, ако не се лъжа/ пее. Мятам на главата си шал, традициите на мястото трябва да се спазват. Странно, но очакванията ми бяха за строго, студено и неприятно място. Точно обратното е - меки килими, децата си тичат наоколо и се премятат, две незабрадени туристки се разхождат и се снимат, хората си говорят. Само дето мъжете седят по-напред  и си приказват на групички, а жените са насядали на килима по-назад. Като цяло, приятна атмосфера, като за храм. За малко да се прекръстя на излизане по навик.  

[singlepic id=11624 w=500 h=375 float=none]

Мемориала на Шукри паша

  Полуприпаднали вече от глад се отправяме

в търсене на друга забележителност – тава джигера.

Бледи спомени от детството ми напомнят, че думата джигер я използваше и прабаба ми – дроб. Отдаваме дължимото на кулинарния туризъм в малко заведение близо до Селимие, където персонала знае български доста добре, а клиентите в голямата си част са българи. Тава джигера и кюфтенцата се оказват невероятно вкусни.

Обичам я турската кухня. Всичко ми е хем познато, хем не толкова.

След обилния обяд решаваме да си открием автобуса и да се отървем от покупките. На Митко вече не му се мъкнат, а аз си правя тънката сметка, че ще пазарувам още и ако не се разтоварим ще има бунт. Намираме автобуса на паркинга срещу Селимие. Там има още 5/6 – все български. Вътре шофьора подремва, а около местата е пълно с торби и чанти, явно не само на нас е хрумнала гениалната идея да оставим багажа. С бодра крачка се запътваме към централната улица, за да пием турско кафенце и чай. За мое неудоволствие

в заведенията не се пуши*,

затова сядаме навън, което пък ни дава възможност да поразгледаме местните. Мъжете се обличат в голямата си част еднотипно – риза, V-образно пуловерче и сако. Жените са ми по-интересни - шлиферчета или подобен тип якета, маратонки или кецове и кърпи на главите. Не всички, естествено, има и доста модерно облечени жени, но по-голямата част ми се сториха така странно облечени. За разлика от кварталните улички, в които се мотахме сутринта, централната е чиста и приятна. Персонала на кафенето говори английски, голямо щастие, че тук не жестикулирам. Силните напитки ни ободряват порядъчно и според мен е дошло време пак за пазар. Завираме се в

покрития пазар до Селимие,

където е пълно с магазинчета за сувенири, дрехи, сладки, локуми и какво ли не още. Армаганите за домочадието са осигурени - мъкнем един тон локум. Вървят всякакви пари – евро, долари, левове. Най-изгодно, мисля, излезе пазаруването в евро. С последни сили замъквам Митко до магазин с баклавички и вече е време за тръгване.   [caption id="" align="aligncenter" width="585" caption="Одрин"][/caption] [singlepic id=11637 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=11636 w=320 h=240 float=none] [singlepic id=11638 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=11633 w=320 h=240 float=none]     Като сборен час е определен 5,30. В 5 и 10 всички баби и ние сме на линия до автобуса. Но – о, какъв ужас. Двете младички момичета още не са дошли. Започва дружно мрънкане, усилващо се с всяка изминала минута. Как не ги е срам, като им е казано в 5 и 30, те да не са дошли половин час по-рано! Ропотът беше във вихъра си, когато настъпи заветният час – 5,30! И момичетата се качиха в автобуса. Посрещна ги дружно сумтене. И пак на път. Установявам със задоволство, че на връщане в автобуса мирише чудесно на омекотители /за разлика от на отиване/. Голям пазар са направили. Движим се бързичко, за да минем преди 7ч. границата, че после има някаква смяна на нашите митничари, която трае 3 часа. По-абсурдно няма накъде. Спираме на безмитния магазин, където ни се отпускат максимум 10 минути. Тук се превръщам в контрабандист на цигари. Настаняваме се обратно по местата си, но автобуса не тръгва. Двете млади момичета не са на местата си. Фурор! Бабките се надпреварват. Такова жестоко плюене падна! Оказа се, че чакаме друг, момичетата кротко и нищо неподозиращи пушат пред автобуса. После съзрират две други спътнички, излизащи от фришопа. Възрастни жени, леко накуцващи. Пороя се излива и върху тях. Как си ходели спокойно!!! И не тичат! /ама как да тичат накуцвайки с тези килограми, бе хора!?/. Качват се и те. Пак не тръгваме. Този път чакаме екскурзовода, но на него никой не се скара. Българската митница минаваме с аплодисменти, сякаш сме се приземили със самолет и остатъка от пътуването проспах. Ако някой се познае в настоящото писание нека не се сърди – аз това видях. Ако се сърди....все ми е тая. Обещавам най-тържествено на Митко повече да не го подлагам на подобно изпитание. Поздрави! Автор: Вали Пунчева Снимки: авторът *освен, че не се пуши, за заведенията в Турция като цяло и не се сервира алкохол в нетуристическите места – бел.Ст. Други разкази свързани с Другата Турция – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Приятелската порта на Турция – Одрин
2. До Одрин в неделя
3. С мотоциклет в Турция (2)
4. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир
5. Из Турция на мотор – 2009г(1)
6. Обиколка на Турция с мотор
7. Из Турция на мотор – 2009г(5): Из Кападокия
8. Пътуване до черноморска Турция, Грузия и Кападокия (1)
9. Из Балканите (3): През Македния и Гърция към Турция
10. С мотоциклет в Турция (1)
11. Из Турция на мотор – 2009г(2)
12. Из Сирия и Турция през 2007г. (5)

Прочети цялата новина

Свързани новини: