Джем сешън с писалка и „Бассаксофон“

Излети като плавно преливна джазова импровизация на свободно рееща се мисъл в екстаза на негърски ритми, историите на Шкворецки проникват от неочаквани ниши, пронизват изневиделица, пречупвайки лъчите на прожекторите така, че да осветят под ъгъл, който претворява палитрата на сетивата неусетно. Приютило под червената завеса на корицата си, българското издание обединява несъбираните в едно книжно гнездо разкази на чешкия писател. Като бяла копринена нишка – понякога почти призрачно, понякога пълнокръвно осезаемо - която непогрешимо долавяме из цялата книга, докато четем, чуваме музиката... музиката и в думите, които ни съпровождат и „в северното сияние на нощната лампа“.

Втората световна война, съдбата на евреите – със сигурност исторически трагично, но в литературно отношение – по-скоро изтърквано многократно и многократно събитие, с какво може да ни изненада този чех с толкова труднопроизносимо име? Писателят опасно жонглира с читателската емоция. Очарова, умилява, усмихва, опиянява в приятно унасящи петолиния за миг, преди да направи кратка пауза и да прониже до кръв – буквално. Един ариец, един наивен хлапак си спомня някак между другото за антиеврейското време, за приятелите евреи, за табутата, за абсурдите и фанатизма.  Разказите на малкия Давид, макар и опаковани в минало време, звучат като изказвани на един дъх от дете без кантар за спомените си. Думите порастват заедно с героя, натежават в разбирането им и попадат все по-дълбоко. Но в същността си продължават да носят онзи присядащ на гърлото привкус на времето си. „Всички те умряха, а ние сме живи.“

В едноименния „Бассаксофон“ – „сребърна рибка в медения сладкиш на циганското лято“, една задкулисна приказка, прегърната от вълшебния воал на необикновения случай магия, пулсира на няколко преливащи се гласа: трепетът на дете, пред което се разтваря вълшебството на благоговеен блян; абсурдните парадокси на времето, които разделят човека от човека; личното, което не е толкова лично, и частното, което не е толкова частно, защото са всесподелени и всесподелими – през мъката. Като звука на бассаксофона – “so traurigwieeineGlocke” (“толкова тъжно като камбана“).

А кой би предположил, че под заглавието „Ева беше гола“ е скрита първата детска любов и порастването на осем, когато прозираш най-голямата, оставяща те без дъх тъга в привидната тривиалност? Без да можеш да го обясниш или да го пребориш. Но какво по-естествено за живота? И в крайна сметка не ти остава нищо друго освен да отидеш за сладолед. Дори и да не си на осем.

Любовта и нейните революции. И двете - внезапни. Кратки. И двете.
„И след човека не остава нито име, нито спомен, нито празнота. Нищо.
И все пак може би някъде остава поне отпечатък, поне следа от сълза, от красотата, от очарованието на този човек, на този блян, на тази легенда, Емоке.
Не знам, не знам, не знам.“

Прочети цялата новина

Свързани новини: