“Бялата крепост” на Орхан Памук - съблазнителната идея за двойничеството

“Не мога да повярвам, че чувам добра дума за Памук от теб!”, учуди се литературният ми изповедник, когато признах, че “Бялата крепост” ме е впечатлила положително. По принцип не съм толкова отрицател на писателя Памук, колкото на нобелиста. За мен Нобел-ът му беше плод на чист лобизъм и политически причини. Но това е тема за монографски труд, не за ревю.

Факт е, че въпреки негативните си позиции, съм прочела доста от книгите на Орхан Памук - “Истанбул”, “Името ми е Червен”, ”Черна книга”, “Бялата крепост” и едва последната истински ме впечатли. Не знам на какво се дължи магията. Не е заради куриозните, според мен, за един нобелист неизпипаности - споменаването на някакъв славянски език с латински корен (или аз съм проспала някоя лекция по Общо езикознание, или това е грешка на преводача), недобре обоснованата и недобре поднесената техника на двойно фикционализиране и мистификация на авторството, както и средновековното и ранно ренесансово разказване разказ в разказа.

Не е и заради познатия ни от един друг балкански нобелист модел на свидетелстване за изгнаничество чрез личен разказ - припомняне. Със сигурност не е и заради венецианеца, който малко комично и малко иронично ми напомня на един друг венецианец със склонност към разказване, който също споделя съдбата на роб при полумесеца.

Със сигурност вече се питате: “Е, добре! Тогава защо!?”. Защо ми е харесала книгата и защо продължавате да четете това ревю? Ще ви кажа: заради идеята.

Двойнствеността. Загадка, която вълнува човека от векове, даже може би от генезиса на разумната мисъл. Независимо в какво се изразява - в раздвоение на личността, в дуалистичен Аз, в двойка близнаци, в астрални двойници, в дублиране на личността, двойнствеността е енигма със солидна доза притегателна сила. Помислете си за зловещия д-р Менгеле и неговите опити, за всички поети, които са възпявали раздвоението на душите, изкарайте от нафталина на съзнанието си д-р Джекил и мистър Хайд, спомнете си за любимата на Дракула или за тази на Атила.

Памук много добре играе с двойнствеността, с идентичностите. С хирургическа прецизност той показва огледално отразяващи се лица, два Аз-а, разменящи личностите и идентичностите си, така че накрая и самите те не знаят кой кой е и кой е бил. Еднакви страхове, еднакви болки, еднакви желания и мечти се срещат, за да се отразят едни в други в едно малко огледало, което има силата както да показва, така и да скрива.

Венецианецът среща своя двойник в лицето на Ходжа и докато двамата прекарват повече от 20 години, споделяйки еднакви емоции и амбиции, гледайки се непрестанно в огледалото на своята двойнственост, прозорливият читател се чуди дали това са двама човека или всъщност са двете страни на разкъсвана от противоречия личност. Тогава се появява бялата крепост - разделната точка, емблематична не само със символиката на цвета си, но и с приобщеността си към онова отвъд, за което единият от двамата винаги тайно е мечтал. Така двамата разменят местата си, за да доживеят живота на другия.

За мен това е най-философската книга на турския автор и най-добрата му приказка. А за вас?

Прочети цялата новина

Свързани новини: