Иън Макюън не ме е лъгал досега. Беше откровен с мен първо в "Почивка в чужбина", после "На плажа Чезъл". Остана справедлив и с "Дете във времето". Не ми е обещавал напрегнато действие, не ми е обещавал захаросан сюжет. Не ми е обещавал цялостен хепиенд. Аз и не съм ги очаквал от него. Защото знаех какво умее най-добре...

Изчезнало дете. Съкрушени родители. Мъка, която не може да се изживее. Травма, която бележи дните и нощите им. Мъж и жена, поемащи по свои пътища, за да стопят болката. Но на каква цена?

Иън Макюън за пореден път доказва виртуозността си в описването на човешки отношения. Прецизно, чисто, образно. Това той умее толкова добре, че всеки път като чета негови книги, си мисля, че пише за хора, които познава отлично. Нищо не звучи фалшиво, нищо не е прекалено, нищо не е недоизпипано. Отлично наблюдение на атмосферата, ежедневните събития, навиците. Той знае как дори една дума може да преобърне коренно енергията, предавана между двама близки. Дори една дребен жест мигновено може да смени топлотата с безкраен хлад.

В този роман Макюън говори и за ред други неща - бруталното механизирано отношение в отглеждането на деца, вманиачаването ни на тема "пари" и "притежание"; за необходимостта от нещо, което да ни отвлича, когато душите ни вият от болка...

"Дете във времето" не е трилър, който трескаво разследва това странно и неразгадаемо изчезване. Напротив - книгата използва тази случка само като изходна точка. Събитие, което води двама души до предела на тихото им страдание.