Преди ден-два срещнах на улицата приятел от казармата. Той се похвали, че е чел спомените ми за десети. „Тъкмо!“, — си казах аз и го попитах за някой детайл, който да съм пропуснал. Човекът мигновено си призна, че не помни нищо. Дадохме си сметка, че неусетно всичко избледнява...

Позабравената казармена култура е цял пласт от българската култура, който в момента се изпарява в небитието. Пласт, наситен с фолклор, изстрадан опит, стратегии за оцеляване, герои, подлеци и приспособленци.

Казармата беше повратен момент в живота ми. Тя не просто се състоеше от две години напълно различен начин на живот и не просто ме сблъска челно с обществото и с порядките му, от които съзнателно странях, а и съвпадна със световните исторически катаклизми – аз облякох униформата в една държава (1988) и я съблякох в друга (1990). Имах възможността да наблюдавам смяната на режима отвътре, макар и от най-ниското ниво.

Тогава казармата беше задължителна. За всички. Включително за най-привилигерованите. Такъв беше стилът на онази власт. Всички ходеха в казармата, за едни тя беше като курорт, за други като затвор, но илюзията за равноправие се поддържаше желязно. Синчетата на номенклатурата (особено военната) наистина служеха на много сладки местенца, но формално дори и Господ не можеше да ги откачи от служба.

Отделно, неотслужилите имаха големи мъчнотии в живота. За много работни места изрично се искаше да си отслужил и в крайна сметка беше по-простия вариант.

Голям проблем беше и излизането в чужбина, ако ти предстои казарма. Връзките, които трябваха, за да те „пуснат“ извън граница, бяха едва ли не на ниво заместник-министър. Във филма „Тилт“ младежите успяват да се измъкнат от казармата в чужбина, което граничи с фантастиката. Но, преходно време, кой знае.

Второто нерушимо правило беше – софиянците не служат в София. По-късно съм разпитвал – защо аджеба, така. Най-правдоподобното обяснение, което чух беше, че епичните битки на връзкарите за малкото места в София (армията беше концентрирана в Южна и Югоизточна България срещу враговете от НАТО), водела до много драми и грозни истории в министерството, които пречели на работата и затова се взело кардинално решение за пълна забрана (нямало корупция през комунизма, а?).

Най-близките места до София, където пак се попадаше с големи връзки, бяха Горна Малина и Долна Митрополия.

Разказвам ви за 88-ма година. Тогава течаха бурни реформи (всъщност усилена реанимация на комунистическия труп) в опити да се спаси режимът и икономиката, така че всяка година нещо важно се променяше.

Тогава, по мое време вече беше възможно да се откопчиш от казармата по няколко начина. Първият начин беше – да се запишеш на работа в Кремиковци с 5-годишен (10-годишен?) договор, от който не можеш да избягаш. Ако избягаш - съд, глоба и пак казарма. Толкова беше „привлекателна“ работата в Кремиковци (защо така, другари?!), че режимът беше готов дори от казармата да те отърве, софийско жителство да ти даде и добра заплата, но само и само да намери някого да работи там. (Защо, о защо Костов продаде този високотехнологичен рай десетина години след това?!)

Вторият начин беше за баровци - имаше ограничени бройки студенти в някои специалности във ВУЗ, като програмиране например (към 10% от учещите в специалността?), които също се обвързваха с дългогодишни договори към някакви важни соц. предприятия. Няма нужда да казвам, че се носеха най-невероятни легенди и беше адски трудно да се вредиш. Подробности не помня.

Можеше и да се отложиш няколко години, за да служиш заедно с брат си.

На следващата година, през 1989-та, армията се върна към едно забравено положение (май от 60-те), когато се служеше след завършване на висше. Нямам идея защо през 70-те и 80-те е трябвало всички първо да служат. Може да не са достигали наборници (демографската криза си казваше думата още по комунистическо време), а може би служенето на завършили висшисти е било твърде голямо главоболие, особено ако имат семейства, деца, професия, връзки и т.н.

По време на гимназията, с наближаване на дипломирането, военната служба постепенно надвисваше като тъмен облак над хоризонта ми, и лекото ми безпокойство в началото прерасна в силно нежелание и отвращение в последните дни преди попадането ми вътре. По-големите от мен приятели, които бях видял да влизат вътре, мярках по няколко пъти с униформата, разказваха със смях някакви ужасяващи истории и излизаха от там доста променени и психически, и физически. Като че ли някой ги фрезоваше с мощен инструмент, който изчистваше всякакви грапавини и неравности от характерите им. На финала приличаха на големи хора, излизаха много по-оформени, а понякога ставаха и много по-скучни. Нещо като трансформацията при женените, но в много по-остра форма. ;-)

Преди да влезеш в родната казарма, трябва да минеш цяла процедура по проверка, подбор и разпределение. Това бяха дългогодишно шлифовани закони и процедури. Аз помня три предказармени събития - една „ориентационна“ лекция, където ни анкетираха кой какво е учил и какво знае, един „мотивационен“ концерт в НДК и медицинската приемна комисия.

Комуникацията с военните ставаше през военните окръжия, които имаха задачата да „водят на отчет“ цялото мъжко население на определена територия, като в полезрението им попадат първо донаборниците, а после и запасняците (отслужилите, които могат да бъдат мобилизирани отново). От окръжното получавахме по пощата малки бели картончета с указания кога и къде да се явим за по-нататъшни процедури. Помня следния проблем - във формулярите на военната комисия трябваше да запиша рождения адрес на баща ми (или пък беше този на баба ми, когато се е раждал баща ми?) а баба ми нямала никакъв спомен за този адрес, защото било по време на войната (и се местели?).

Отидох с непопълнена графа в окръжието и дълго спорих с чиновничката, която най-накрая склони да запишем „няма адрес“ в документа.

Във формулярите, които трябваше да попълня преди „ориентационната“ беседа, аз описах какво съм учил, какви езици знам, а накрая трябваше да попълня в какви войски искам да служа.

Предадохме формулярите и в учебната стая се появи някакъв офицер, който с подробности ни разясни, че не трябва да си правим никакви илюзии да премятаме наборната комисия, да я предизвикваме или пък да очакваме много лесна служба.

Разказа как на наборната комисия му се появил някакъв нахал с татуирана котва, а той такива много ги обичал - веднага го изпратил за три години във ВМС, защото от него зависело кой къде ще отиде.

Мен нещо ме жегна, защото бях написал Военноморски сили по собствено желание, защото тогава често постъпвах обратното на това, което всички ме съветваха ;-). А службата във ВМС беше цели 3 години. Защо беше толкова дълга? Не знам, може би защото две години не стигаха да се придобие необходимата квалификация, а може би и защото и там моряците недостигаха. Но Господ бдеше над мене и не ме пратиха на морето да търкам палуби и да повръщам през парапетите по време на буря.

Друг спомен от тази беседа нямам.

„Мотивационният“ концерт в НДК лесно можете да си го представите – много приличаше на концерта на МВР, на който Веселин Маринов изпя химна на ведомството.

Сега осъзнавам, че той е бил част от новите експериментални повеи на перестройката – преди и след това не съм чувал някой да прави такива неща.

Първо получихме нещо като повиквателни, с които да се явим в НДК, от които нищо не ставаше ясно. Явихме се, а там хора с военни униформи ни упътваха към местата ни в зала 1. Седнахме и се започна.

На сцената потече някаква нечовешка халтура от военнопатриотични песни, балет и специални ефекти, която вместо воински плам и желание да се служи, предизвикваше експлозии от смях и подсвирквания. За момент вниманието беше приковано от балерини, които с едни сексапилни униформи с минижупчета и развети знамена маршируваше по сцената. „Секс-батальонът, копеле“, въздъхна Владко от „Д“ клас. Пушеци, гърмежи, музика, емблемите на различните родове войски се спускаха от тавана, това беше апотеозът на кича. Може би в архивите на „Народна армия“ и МО има по нещичко запазено от събитието.

На публиката представлението ѝ дойде множко. Започнахме да скандираме (ама не помня какво) военните щъкаха насам-натам между редовете в опити да ни озаптят и започнахме игра на котка и мишка - щом униформените се скупчваха да решат някакъв проблем с дисциплината, в другия край на залата младежите се втурваха към изходите. После, когато контрольорите се връщаха пак, към изходите се втурваше онази част от залата, която току-що беше умиротворявана.

Аз като ценител на художественото творчество, любопитствах какво още ще видим на сцената, защото усещах, че присъствам на нещо, което никога не се е случвало и вероятно никога няма да се повтори.

Медицинската комисия. Какво е ставало на медицинските комисии в САЩ по време на войната във Виетнам бях гледал например във филма „Коса“, а как протичаше тя в България видях така:

Моята комисия се проведе в училището (дали не беше поликлиника?) на „Витошка“, точно след моста на бул „България“. Беше почивен ден, беше вече топло (явно е било през пролетта). Отиваш там, връчват ти „обходен лист“, в който всеки лекар трябва да напише мнение за състоянието ти, събличаш се по гащи (не помня само – боси ли трябваше да вървим по коридорите или ни разрешаваха да ходим с обувки). Та представете си картинката - училище, пролетен ден, само че по коридорите обикалят само единайсетокласници по гащи (и с обувки), и с по един формуляр в ръката.

Прегледите бяха бързи и нищо особено, единствено при хирурга, получавахме команда „Обърни се, свали гащи, наведи се, разтвори бузите!“ Идеята беше (изглежда) да се отсеят практикуващите хомосексуални отношения да не влизат в казармата.

Циркулираха едни слухове, че на уреда за измерване на обема на дробовете не трябва да се духа много, че който духа много, го взимат военен водолаз, а това е едно от най-гадните възможни неща. Затова се стараехме като шофьори на две бири на дрегер – хем да ни личи че духаме с всичка сила, хем да не пускаме много въздух в апарата.

Накрая отиваш на едно бюро, където седи човек с военна униформа, той гледа какво пише във формуляра и слага печат „Годен“ „ОГВС“(ограничено годен за военна служба) или „НГВС“ (негоден за военна служба). За краткото си време там не видях на някой да му слагат ОГВС или НГВС. Преглеждащите бяха обикновени лекари и сестри, като ние се смущавахме да се размотаваме голи пред младите сестри, а те за да ни улеснят, се отнасяха с нас като със ужасно досадни саксии с мушкато.

Един ден в пощенската ни кутия се появи поканата да си получа повиквателната. Отидох, дадох си зеления паспорт (който тогава заместваше личната карта) и вместо него ми дадоха едно бяло картонче. Докато си в казармата, не разрешават да имаш цивилен паспорт, за да е по-трудно да се скриеш, ако избягаш.

Масово познати и приятели посветиха последната година преди казармата на търсене на връзки за по-лесна служба. „Колко ли пък може да е трудна тая служба“, си мислех наивно аз, и отказах всякакви оферти на роднини и познати да уредят нещо по-приятно и лесно. (А после колко горчиво съжалявах!)

И така, беше вече късното лято на 1988-ма, изведнъж с класа си бяхме станали много близки и непрекъснато излизахме заедно. Беше едно доста лудо лято (за него ще разкажа някой друг път). Ветровита есенна вечер, лампите светеха и дървететата шумяха в пустия парк на НДК, а ние взаимно си показвахме повиквателните.

Повиквателната за казармата беше официален документ, който не можеше да се повери на пощите, и затова по пощата се получаваше покана у дома, с която да се явиш и да си получиш повиквателната.

Повиквателната представляваше едно бяло картонче, с няколко графи, в които на ръка беше написано къде трябва да се явиш. Съдържаше име, номер на поделението, град, дата и час на явяване – Поделение 28990 Нова Загора. В нея или на отделен лист (не помня) бяха изписани задължителните вещи, които трябваше да носим със себе си – сапуни, хавлии, бели якички, потници (не тениски), наполеонки, гащи, приспособления за бръснене, сапун за бръснене, игли, конци, партенки и прочее хубости.

Правилото, че трябваше да се острижеш нула номер не беше изрично, но всички го спазваха. Тогава, за пръв път правех експерименти да си пускам брада – волност, която в училище беше напълно немислима. Цялото лято на 88-ма изкарах брадясал и дори веднъж ме арестуваха заради това ;-). Когато се появих в бръснарския салон на петте кьошета, помолих да ме острижат, но да не пипат брадата. Харесах си изгледа - приличах на джелатин или на комита от стара снимка (някои неща не са от вчера ;-)).

И така, Денят беше през първите дни на септември (дали не беше 5-ти или 10-ти?). Предната вечер си избръснах брадата и се изкъпах. Легнах си, но почти не спах през нощта. Голата ми глава се пързаляше по възглавницата, стомахът ми беше стегнат на топка и не можех да си намеря място. Сутринта се надигнах рано-рано и с на баща ми синята лада потеглихме семейно към Нова Загора.

Часът трябва да е бил много ранен, защото слънцето тъкмо изгряваше срещу нас някъде след Пловдив. Карахме по магистралата, която тогава стигаше до Плодовитово, а след това слязохме по междуградския път. Постепенно се оформяха колони от коли, в които, ако се вгледаш, имаше поне по един остриган до голо на задната седалка, чието теме обречено приблясваше на полегатите сутрешни лъчи.

Пристигнахме в Нова Загора, а там, на улицата покрай поделенията се беше оформило стълпотворение. Знаете мястото – улицата е част от пътя София-Бургас, веднага след „Хепи“ в Нова Загора, а поделенията са скрити зад дългата бетонна ограда от лявата страна. Пълно беше с некомуникативни младежи с лъснати кубета и с тълпи с роднини. Крадешком се оглеждах да видя как изглеждат бъдещите ми съказарменици, с които ще ми се налага да живея заедно и да се конкурирам. Особено ме притесняваше физическата подготовка, защото си бях пълен и кекав за годините, но щом видях Владо Д., който още тогава си беше около 120 кила, се успокоих - щеше да има и някой по-зле от мен.

Снимахме се с нашите, преглъщах някакви залци, които ми засядаха на гърлото и честно казано, чаках да влезем вътре, за да се приключи с това мъчение.

Появи се някакъв човек с униформа, подбра ни под строй, както си бяхме с торбите с багажа и вкара стадото в кошарата.

Портата се захлопна зад нас.


Ще има и продължение ;-)

Подобни материали:
Стратегии за оцеляване в социалистическата казарма
Интересна историческа седмица. (Стойчо)