"Распутин. Бог вижда, но знае ли, че съм добър човек?"! - мой разказ от списанието "Седем часа разлика"

11/18/11 10:27
(http://milenafuchedjieva.blogspot.com/)

"Распутин. Бог вижда, но знае ли, че съм добър човек?"! - мой разказ от списанието "Седем часа разлика"

Вратата на асансьора на пентхауза се отваря и Червения избутва инвалиднатаколичка на шефа си.

„Къде да бъде, бос?“, пита Червения.

Распутин се замисля за момент.

„До прозореца.“

Червеният плъзга плавно количкатасред великолепните маси от скъп италиански мрамор, между вазите Лалик върху тяхпълни с бели калии. Минава край сътклени шкафове с оръжейни колекции и ордени, а от стените я проследяватсъс суровите си лица различни военачалници, рисувани от италиански, холандски ифренски майстори през последните 400 години. Но най-впечатляващ е портрета наПетър Първи нарисуван по поръчка на Распутин не от кой да е, а от ДжулианШнабел. Никой не знае за съществуванието на този портрет, Шнабел е накарал Распутинда подпише договор за конфиденциалност. Минавайки покрай портрета Распутин питаЧервения всеки път:

„Нали знаеш колко ми взе тази свиня Шнабел за тази картина? Знам, че знаеш,но пак ще ти кажа. Два милиона долара! Два милиона долара само защото той никогане рисува по поръчка...Можех да се откажа, но няма човек, който да не мога дакупя, Червен, такъв човек не съществува! От друга страна какво са два милионадолара в Ню Йорк? Нищо. Не можеш да си купиш дори свестен апартамент с такивапари. А аз имам уникална картина! Петър Първи от Джулиан Шнабел...“

Червения е прекосил с инвалидната количка огромния хол и я е паркирал допрозореца.

„Това е суета, това са страшни глупости, мога веднага да хвърля тозипортрет в камината “, продължава Распутин, „От мен да знаеш, че хората саевтина стока и всеки, абсолютно всеки има цена. Най-трудното е да не севъзгордееш когато можеш да купиш всеки, да не се качи властта в главата ти,тогава става лошо. Властта е като кръвното. Адреналинът те блъсва в главата иможеш да получиш удар, да се парализираш от силата на желанията си...Само вбитка властта не съществува. Само когато подушиш миризмата на кръв и барут, сиистниски свободен от суетата и властта, защото не те интересува нищо другоосвен да победиш. Да убиеш този, който може да убие теб...“

Навел глава почтително Червеният слуша. Обсипаното му с лунички лице неиздава нищо. Распутин спира да говори и маха с ръка да го оставят сам.

„След 10 минути искам да говоря с Москва... Колко е часа там сега?“

Распутин и бодигарда едновременно поглеждат часовниците си. Часът е 18 НюЙоркско време.

„Пет сутринта, бос“, казва Червения.

„Добре, след вечеря. Кажи на готвача да ми направи каша от елда. Нищо другоне искам“

Червения кима с глава и се отдалечава.

От прозореца се вижда Сентрал Парк потънал в зеленина. Колите са някъдедолу, хората са миниатюрни, Ню Йорк бучи съвсем тихо, почти приспивно. Распутинсе отразява в огромния прозорец започващ от пода и свършващ в тавана. Пурпурната му инвалидна количка блести вотражението, облечен е в яке на Ермес от черна, тънка и мека като ръкавица,кожа, черно поло и черни панталони. Обувките му са мокасини на Гучи. Щраусовакожа. Докато сините му очи гледат замислено надолу, към далечната Парк Авеню, вмиг заприличва на остарял Хамлет. СъвремененХамлет, който не е издържал на собствените си въпроси, един ден е взелпистолета на баща си и е решил да не бъде. Прекалено богат се оказва за да умре,и лекарите го спасяват. Остава завинаги парализиран.

„Това би било ужасен сценарий за Хамлет. Да остане инвалид завинаги, дорида не може да се самоубие. От друга страна това разрешава проблема му. Нямадруг избор освен да бъде. А смъртта е лесна само на бойното поле“.

Това си мисли Распутин гледайки Ню Йорк отгоре. Вади от вътрешния си джобдиктофона и започва тихо и бавно да говори. В пентхауза е тихо като в гробница.Като в пирамида на последния етаж на една от най-скъпите жилищни сгради вграда.

„Мога само да пожелая успешно самоубийство на Хамлет... Баща ми... Баща мибеше обикновен съветски човек. Ръцете му бяха големи, силни и груби отдългогодишното управляване на комбайна. Беше оцелял в Сталинград, но никога неговореше за това. Като се напиеше, пускаше на грамофона „Ставай, ставай, странаогромная“ десетки пъти, плачеше и стоеше прав докато го държаха краката. Послемайка ми го довличаше до леглото. Сутрин никога не го виждах, защото излизашерано, преди да съм се събудил, но вечер, когато седнехме да вечеряме, винаги, абсолютно винаги, изваждаше медалитеси от войната, подреждаше ги на масата и караше мен и майка ми да спазим минутамълчание за загиналите му другари. В Америка хората се молят на Бог предивечеря, а ние мълчахме пред купчина тенекета... И пред спомените на баща ми“.

Распутин млъква и изключва диктофона.

***

Няколко часа по-късно той е настанен на края на дълга маса от череноникс в напълно обеззвучена стая и пред него дими купичка с прясно сготвенакаша от елда. Распутин не маха ръкавиците си дори когато яде. Само когато спи.И всяка сутрин трябва до леглото му да е оставен чифт чисто нови черни ръкавициежедневно доставяни от магазина на най-добрия производител на ръкавици в света- Честър Джефриз, Дорсет, Англия. Шивачът на Джефриз създава по 365 чифта нагодина от модела Кенсингтън, специално за Распутин. Неразпечатани и недокоснатиот ничий други пръсти освен от пръстите на стария Джон, който има отливка отръката на Распутин, ръкавиците са запечатани херметически и първата работа наРаспутин сутрин след като вземе душ, е да вземе острия нож, който винаги сенамира до възглавницата му, да разпори опаковката и да нахлузи ръкавиците върхусмъртно белите си ръце. Ръцете му не са виждали слънце от години скрити подкомбинацията от овча, свинска и еленова кожа. Този ритуал прави Распутин щастлив и сигурен, че няма да попадне в прякконтакт с нищо докосвало се до друг човек.

Срещу огромната ониксова маса цялата стена е екран. Червения е на пост догосподаря си, който яде с наслаждение кашата от елда.

„Червен, никога не слушай очите си“, казва Распутин дъвчейки, „Те искат даизядат света, да го погълнат като гигантска ламя. Човешките очи са опасно нещо.Те ще пожелаят да ядеш хайвер от белуга, докато разумът на истинския войн знае,че трябва да яде само това, което можеш лесно да намериш в природата. Яж каша от елда и щеживееш вечно. Сега ме свържи с Машенка“.

Распутин попива устата си с копринена салфетка, отпива глътка вода и сеобляга назад в очакване. Екранът светва и на него се появява прекрасно малкомомиченце на около 5 години с голяма розова джуфка на главата. Зад него шетажена на около 40 години, приятно изглеждаща и запасана с престилка. Усмихва се отекрана и маха на Распутин. Той й маха обратно също усмихнат. Жената се надвесванад детето, прегръща го и вдига ръчичката му да махне и то. Момиченцето есънливо и търка очи със свободната ръка. Косата му е черна, очите големи, тъмнии някак тъжни.

„Добро утро, Евгений Михайлович! Как сте днес?“

„Благодаря, добре, Настя. Как е моето съкровище?“

Распутин не дочаква отговор. Изглежда щастлив, лицето му е меко, очите мудобри.

„Машенка, спи ли ти се, миличка?“

Маша клати глава утвърдително.

„Машенка, днес ще ходиме ли на балет за пръв път? Радваш ли се, миличка?“

Распутин чака поредното утвърдително поклащане на малката главичканетърпеливо.

„Настя, покажи й новата пачка и палците! И розовия чорапогащник! Днестрябва да сте най-хубавите в балетното студио! Обиколих Ню Йорк да намерянай-добрия магазин за балетни екипи и ето, Машенка, ще е като МаяПлисецкая!....Машенка, Мая Плисецкая е най-голямата руска балерина.Най-прекрасния Черен лебед от Лебедово езеро!...Настя, пусни, моля те, Лебедовоезеро детето да чуе!“

Настя е извадила пачката и я показва на Маша, която веднага я взима и сеопитва да си я сложи.

„Помогни й, де! Виж, че детето се мъчи!“, нетърпеливо подвиква Распутин наНастя, която туткаво се заема да облечедетето.

„Хайде сега й пусни Лебедово езеро и седни да поговорим докато тя ситанцува.“

Настя взима дистанционно, насочва го към уредбата и зазвучава музиката наЧайковски. Лицето на детето светва.

„Лельо, лебедите!“

„Да, Машенка, лебедите...“ отговаря усмихнато Настя. Распутин следи екранасъс затаен дъх. Очите му излъчват любов и нежност. Гледа с умиление как дететомаха с ръце и прави малки, тромави подскоци. Лицето на Распутин става сериозно,дори строго.

„Настя, кажи сега как мина нощта? Подобрява ли се?“

Настя предпазливо клати глава.

„Пак плака, пак викаше майка си...“.

Распутин нетърпеливо я прекъсва.

„Не може повече да отлагаме. Заведи я на психиатър, най-добрия в Москва,обясни му каква е ситуацията... Всичко му разкажи - майка й е загинала предочите на детето в Чечня разкъсана от шрапнел. Че Машенка е била покрита с кръви е минало денонощие, докато я открият свита до обезобразения труп на майка й.Кажи им, че е осиновена, но в никакъв случай не споменавай името ми. Носи съссебе си документа показващ, че си попечител на Маша. Щом приключим разговора,веднага се свържи с психиатъра! Разбрано ли е?“

„Да, Евгений Михайлович, не се тревожете, всичко ще направя, и детето ще гооправим. Бъдете спокоен! Ще се справим. Машенка е много силна, аз съм до нея, аи вашата обич ще й даде сили с всичко да се справи.“

Распутин я слуша замислено, очите му са тъжни.

„Настя, никога няма да си простя...“

„Моля ви, недейте така да се обвинявате! Това е война, правил сте каквотосе прави на война, друг избор не сте имал!“

Распутин клати мрачно глава.

„Маша никога няма да ми прости ако разбере...“

Детето отзад е потънало в балетната музика, опитва се да танцува на пръсти,върти се с ръчички на венец над главата. Распутин маха с ръка рязко на Настя.

„Все едно. Аз ще направя всичко за нея да е щастлива. До утре, Настя!“

„До утре, Евгений Михайлович! И не се тревожете, Бог знае, че сте добърчовек!“

Распутин кимва на Червения да изключи видеовръзката. Стои дълго замислен.Вади диктофона, включва го и пита:

„Бог знае ли, че съм добър човек?“.

Прочети цялата новина

Публикувана на 11/18/11 10:27 http://milenafuchedjieva.blogspot.com/2011/11/blog-post_18.html