Вятърът стихна. Може би днес ще ни се наложи да спим в морето. До брега има тридесет версти. Двумачтовата фелюга лениво се поклаща от страна на страна. Мокрите платна висят. 

Бялата мъгла плътно ни обви. Не се виждат нито звездите, нито небето, нито морето, нито нощта. 

Огън не палим.

Саид Аблъ, старият, мръсен и бос капитан на фелюгата с тих, важен и дълбок глас разказва древна история, в която вярвам с цялото си сърце. Вярвам, защото нощта е така странно мълчалива, защото под нас спи невидимото море и ние, обвити в мъгла, плуваме бавно в белите, гъсти облаци.

"Наричали го Демир Кая. По вашему това значи Желязната Скала. А го наричали така, защото този човек не изпитвал нито жалост, нито срам, нито страх. Той върлувал с шайката си в околностите на Стамбул, и в благословена Тесалия, и в планинска Македония, и на тучните пастбища български. Деветдесет и девет човека загинали от ръката му, в това число жени, деца и старци. 

Но веднъж бил обкръжен от силната войска на падишаха. Три дни се отбранявал Демир Кая като вълк от глутница кучета. На сутринта на четвъртия ден успял да се изплъзне от обсада, но сам. Част от приятелите му загинали още по време на преследването. Останалите приели смъртта от ръката на палача на площада в Стамбул. 

Изранен и с изтичаща кръв лежал Демир Кая до огъня в непристъпна пещера, където го приютили дивите планински пастири. И ето, среднощ му се явил светъл ангел с огнен меч. Познал Демир Кая вестителя на смъртта, посланика на небето Азраил, и казал:

-Да бъде волята на Аллаха! Готов съм. 

Но ангелът казал:

-Не, Демир Кая, часът ти не е дошъл още. Слушай волята божия. Когато станеш от одъра на смъртта, иди, изрий съкровищата си и ги обърни в злато. После тръгни на изток и върви дотогава, докато не стигнеш мястото, където се събират седем пътя. Там построй къща с прохладни стаи, с широки дивани, с фонтани с чиста вода, с храна и напитки за странниците, с ароматно кафе и благовонно наргиле за уморените. Кани всеки, който идва или преминава наблизо, и им служи като последен роб. Нека твоят дом бъде техен дом, твоето злато - тяхно злато, твоят труд - техния отдих. И знай, че ще дойде време, когато Аллах ще забрави тежките ти грехове и ще ти прости кръвта на децата си.

Но Демир Кая попитал:

-Какво знамение ще ми даде господ, че греховете ми са простени?

И ангелът отвърнал:

-От огъня, който тлее до теб, вземи обгорялата главня, покрита с пепел, и я посади в земята. И когато мъртвото дърво се покрие с кора, пусне клончета и разцъфне, то знай - настъпил е часът на твоето изкупление.

Оттогава минали двадесет години. Из цялата страна на падишаха се носела славата на гостилницата на седемте пътя от Джеда за Смирна. Просякът си тръгва оттам с рупии за из път, гладният - сит, умореният - бодър, раненият - изцелен. 

Двадесет години, двадесет дълги години всяка вечер се вглеждал Демир Кая в обгорялото дърво, вкопано в земята, но то оставало черно и мъртво. Помътнели орловите очи на Демир Кая, прегънал се могъщия му стан и косите му станали бели като ангелски крила. 

Но ето, една ранна сутрин чул конски тропот и изтичал на пътя. И видял конник, който препускал с всичка сила, а конят бил толкова изтощен, че му излязла пяна на устата. Хвърлил се към него Демир Кая, уловил коня за юздата и помолил:

-О, братко мой, влез в дома ми! Освежи лицето си с вода, подкрепи се с храна и напитки, наслади се на сладкото ухание на наргилето. 

Но пътникът изкрещял злобно:

-Пусни ме, старче! Пусни!

Заплюл Демир Кая в лицето, ударил го с камшика по главата, отблъсна го и препуснал нататък. 

Пламнала гордата разбойническа кръв на Демир Кая. Вдигнал тежък камък от земята, запратил го след грубияна и му разбил черепа. Клюмнал конника на седлото, хванал се за главата и се срутил в прахта. Демир Кая притичал до него и възкликнал ужасено:

-Братко, убих те!

Умиращият прошепнал:

-Не ме уби ти, а ръката на Аллах. Слушай. Пашата на нашия вилает е жесток, алчен и несправедлив човек. Моите приятели организираха срещу него заговор. Но аз се изкуших от богатата парична награда. Исках да ги издам. И ето, когато бързах с моя донос, ме спря камъкът, хвърлен от теб. Така иска бог. Прощавай!

Сломен от мъка влязъл Демир кая в двора си. Стълбата на добродетелите и разкаянието, по която той така търпеливо се изкачвал цели двадесет години, се пречупила под него и рухнала в един кратък миг от лятното утро.

С отчаяние погледнал натам, накъдето всеки ден се взирал с надежда - към черната, овъглена главня. И пред очите му станало чудо - мъртвото дърво пуснало клонки, покрило се с пъпки, облякло се в благоуханна зеленина и разцъфнало с нежни жълти цветове. 

Тогава Демир Кая паднал на земята и радостно заплакал. Защото разбрал, че Аллах в неизречената си премъдрост му простил деведестте и девет погубени живота за смъртта на един предател."

източна легенда от "Събрани съчинения" на Александър Куприн