Добре дошли в лудницата на релативизма!

Хенрик М. Бродер, Die Welt

От седмици в Германия една тема измества от заглавията на медиите всички други кризисни съобщения за ронещата се репутация на еврото, за заплашително надвисващите евробондове и мрачната съдба на гръцките яхтени капитани.

Темата са скандалните разкрития за десетилетно прикрито и нелегално съществуване на група десни екстремисти, обиращи безнаказано банки и избиващи последователно редови мигранти и полицаи. Всичко това посред мирни германски провинциални градчета и може би пред очите на специалните служби на Федералната република.

Следствието е в разгара си, назначават се парламентарни и граждански комисии за изясняване на незапомнената афера, за осветяване на неонацистките и деснорадикални мрежи, оплели преди всичко източногерманската провинция.

Не закъсня и обичайният лов на политически дивиденти. Докато консервативно-либералното правителство сочи, че заделя годишно повече средства за борба с десния екстремизъм, отколкото всички свои предшественици, то отляво, преди всичко от Зелените и Левицата се отправят остри критики, че борбата с левия екстремизъм и с някаква въображаема ислямска опасност били изкуствено раздути за сметка на толерирането на десните екстремисти.

На ожесточена канонада е подложена младата министърка от ХДС, отговорна за работата с младежите, Шрьодер. На нея й се вменява във вина, че е въвела изискването при финансирането на обществена дейност с антинацистка насоченост да се изисква от участващите неправителствени организации (главно с лява насоченост) да подписват декларация за лоялност към обществения ред и Конституцията на ФР Германия. Левицата и Зелените се жалват пронизително, че това било дискриминация и работят усилено за подронване имиджа на министърката.

Кристина Шрьодер проявява твърдост и заяви, че няма да се откаже от искането си като условие за получаване на финансова помощ от държавата. Дебатът в медиите става все по-изнервен, но тенденцията, още по-конкретна от времето след норвежкото масово убийство на Бревик, е еднозначна: недопустимост на сравняването на леви и десни екстремисти, на съпоставяне на антихуманната същност и на двете политически девиации.

Нещо повече, поставят се под въпрос основни постулати на политическата теория от последните десетилетия. С презрение едно от водещи издания констатира, че Ангела Меркел била – о, ужас! – „привърженик на теорията за тоталитаризма“ и че за нея „левият екстремизъм е равен на десния екстремизъм“…

Както обикновено в подобни случаи гласът на публициста Хенрик М. Бродер, колкото и самотно да звучи, носи успокоение и връщане към здравия човешки разум:

Милен Радев

---

„Някой смятат, че няма раздика межлу дяво и лясно. Но те се забдужлават!“
Ернст Яндл

Не ни е известно дали оригиналният австрийски поет Ернст Яндл, автор на горния афоризъм, е бил читател на достопочтения седмичник Die Zeit. Ако да, той със сигурност щеше да изпита лъдбока ралост от един текст, появил се тези дни на страниците на хамбургския седмичник.

Там става дума за леви и десни екстремисти и за това дали е оправдано те да бъдат сравнявани или дори приравнявани един с друг. По никой начин, смята авторът на Die Zeit. Според него трябвало грижливо да се диференцира.

Левият екстремист пише авторът, иска „да преразпредели радикално“ обществените блага – пари, полезни изкопаеми, работна сила. Той може да е „догматик“ или „мечтател“, но в никакъв случай левият екстремист не е „нехуманен, нито опасен за съгражданите си“.

Десните екстремисти или неонацистите напротив „дисквалифицират хората преди всичко по вродените им признаци: етнос, цвят на кожата, пол“. Техният мироглед бил – пише авторът – „дори тогава нехуманен, когато не проявяват насилие“, ето защо той призовава „да не опаковаме десния и ляв екстремизъм в един и същ кашон“…
Авторът проявява завидна способност за „диференциране“ до дупка. До пълно замъгляване. Само дето му липсват елементарни аритметични способности.

Той цитира „150 загинали жертви на дясно-екстремистко насилие след Обединението“, цифра, което вероятно е дори занижена. На нея се противопоставя едно единствено „ляво-екстремно убийство“, извършено от „междувременно саморазпусналата се RAF (Фракция на Червената армия)“. Ако разширим мъничко периода обаче балансът изглежда доста по-различно.

„Междувременно саморазпусналата се“ RAF бе отговорна за поне 34 убийства. Убити бяха генералният прокурор Бубак и банкерите Понто и Херхаузен, президентът на работодателите Шлайер. Но и никому непознати хора като холандският полицай Ари Краненбург.

Или 20-годишният американски войник Едуард Пиментал, „екзекутиран“ с изстрел в тила, защото на една от бойните групи на RAF бе нужно удостоверението му за да проникне във въздушната база Райн-Майн, да постави там бомба, от чиито взрив бяха убити двама души, а 11 осакатени.

Само на сметката на междувременно пуснатия на свобода Кристиян Клар се водят съучастия в девет особено тежки убийства и 11 опита за извършването на други. Може естествено да се твърди, че RAF просто е имала намерение радикално да преразпределя обществени блага – пари, полезни изкопаеми, работна сила.

Но да се пише за тях, че може би били „догматици“ или „мечтатели“, но в никакъв случай „нехуманни или вредни за други“ е просто пожелателно мислене. Дори само идеята да се броят труповете и да се съпоставят убитите от десните терористи с онези от RAF е безсрамна наглост. Впрочем – популярно упражнение в Германия.

Дебатът дали националсоциалистите са подложили на „финално решение“ шест милиона евреи или само три или четири милиона не се води само от неонацисти, но и от сериозни историци. Сигурно защото масовото убийство на три или четири милиона души трябва да се оценява коренно различно отколкото на шест милиона…

Обратно – малцината осъдени извършители се възползваха от т.н. „отстъпка за количество“: колкото повече хора бяха избили, толкова по-ниско бе наказанието, пресметнато на глава от пострадалите. Броят на жертвите играе също така важна роля в разправиите около турския геноцид над арменците през 1915/1916: бива ли, питат някои да се говори за геноцид при „само“ милион и половина жертви?

Германската публична среда (т.е. културните раздели на медиите и академичните кръгове) междувременно с мъки се споразумя да нарича престъпленията на националсоциалистите уникални и с нищо несъпоставими. Това вдига планката много високо.

Геноцидът започва от шест милиона и толкоз. Всичко по-долу по скáлата са просто колатерални щети. И осемте хиляди жертви в Сребреница, също както и приблизително милион и половината жертви на социалистическите утопии на Пол Пот.

Ако пък извършители са още и леви или левичари, тогава медиите и академичните специалисти моментално стартират процеса на релативиране и романтизиране: ама те са имали само най-благородни намерения, не са искали да се самообогатяват, целта им е била просто преразпределение на обществените блага…

Но не искаха ли същото и националсоциалистите? Завладяването на „жизненото пространство“ на Изток бе именно гигантски плячкаджийски поход, от чиято плячка – както доказа историкът Гьотц Али – се финансира социалната държава на благоденствието у дома.

Разбира се, че има разлики между десния и левия терор, също така както е имало разлики между СС и СА, които обаче не са интересували кой знае колко жертвите на тези банди, когато са лежали окървавени или умиращи на тротоара.

Днес нещата са още по-объркващи. Външно демонстрациите на автономните антифашисти не се отличават от онези на неонацистите, освен по цвета на ширитите на „кубинките“. Често самите полицаи не разбират по време на акция с коя от двете разновидности се сблъскват.

Склонността към насилие не се мери само по броя на жертвите. Докато десните екстремисти нямат скрупули да стоварят някой тупаник, левите екстремисти пък с още по-малко скрупули се самоидентифицират с убийци.

Те носят например образите на Че Гевара като хоругви по шествията си и не се колебаят да се жалват пред административните съдилища, ако полицията им забрани да демонстрират със символите на Хамас.

Шефката на партията Левица (наследницата на източно-германските комунисти) неуморно заявява, че „идеята на комунизма“ просто била злоупотребена и гледа винаги да допълва, че и християнството било оставило кървава диря в историята.

„Недиференцираното отхвърляне на цели човешки групи не по политически или по социални причини, а заради вродени признаци“ пише колегата в Die Zeit „е една уникална, концептуална бруталност“.

Значи обратно излиза че ако се отхвърлят цели човешки групи по политически или по социални причини, това не е концептуална бруталност, а отговаря на нечия политическа концепция…

Добре дошли в лудницата на релативизма.

---

Превод: © Милен Радев

Прочети цялата новина

Свързани новини: