Писателят Милен Русков за възраждането вчера и днес

Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. От дълги години работи като преводач, а през 2004 г. издава и първия си роман – „Джобна енциклопедия на мистериите”, който печели наградата за дебют на националния конкурс „Южна пролет”. Следват книгите „Захвърлен в природата” (награда “ВИК” за Роман на годината, 2009) и „Възвишение”, която излезе през септември т.г. и вече се превърна в събитие на българския книжен пазар. Написана през 2011 г. на езика на 1872 г., освен че е уникален за страната ни езиков експеримент, „Възвишение” показва националноосвободителната борба от гледна точка, малко по-различна от тази, която сме свикнали да виждаме в средношколските учебници. За миналото като нестихващ извор на вдъхновение и за Възраждането като факт и метафора, с Милен Русков разговаря Мила Цанкова.

Г-н Русков, Вашите книги са като машини на времето. Съответно първият ми въпрос е - защо? Значи ли това, че в настоящето ни не се случват събития, заслужаващи внимание, залагате на магията на миналото, или има друга причина?
Аз знам няколко много хубави истории от миналото. Хубавите истории са голяма, изключителна рядкост. Знам всичко на всичко шест наистина хубави, и сигурно хиляда, на които обаче нещо липсва. Вярно е, че историите се създават до голяма степен с помощта на въображението, но то също се движи в контекста на някаква действителна история, среда, време и място, атмосфера. Нищо не може да избистри историята така, както отдалечеността във времето. Тогава можете да я видите много по-ясно. Другата причина е, че, както казва Марсел Пруст, най-големите пътешествия не са в пространството, не са обикаляне на места, а съпреживяване на света през погледа на други хора. Да видиш света през чужди очи е изключително преживяване, което става възможно само ако имаш силно въображение. Това направо те отлепя от реалността, с единия крак си тук, а с другия - другаде, и когато събитията са отдалечени и във времето, преживяването е още по-силно. И накрая, съвсем в скоби казано, нищо особено не се случва в момента в България, противно на това, което повечето българи мислят. Хората са ужасно склонни да преувеличават значението и драматизма на нещата, които им се случват в настоящето. Погледнати отстрани, те са доста по-тривиални, отколкото изглеждат, когато си потопен в тях.

Но подготовката на романи на историческа тематика със сигурност е ужасно трудоемка?
Така е. Трябва да опознаете места, каквито те са изглеждали някога и може би вече не изглеждат, да влезете в светоглед, който е често много различен, да научите биографии и събития. С други думи, да пренесете въображението си в друго време и понякога място. Това иска много плътен фон от знания, който дава посока и храна на въображението и същевременно го придържа в рамките на достоверното. Това е един от най-трудните начини на писане, една от най-трудните естетики. Много по-лесно е просто да изразяваш себе си, като разказваш какво ти се е случило. И съвсем друго е да изразиш себе си през погледа, езика и съдбата на други хора. Но така се създават далеч по-плътни герои, някак независими от теб самия. Това всъщност е белетристичното майсторство в неговата сърцевина.

Докато пишехте "Възвишение", не се ли опасявахте, че може да „разсърдите” някого - все пак народът ни май е доста обидчив, особено по отношение на миналото си?
Имах опасения, но книгата е такава, че много трудно би породила подобно тълкувание, стига човек да я е прочел до края и да е с ума си. В нея са казани и добри, и лоши неща за българите, както могат да се кажат и за всеки друг народ. Освен това и самите герои на книгата са доста двусмислени - малко революционери, малко разбойници, какъвто впрочем често е бил случаят. Неслучайно Стоян Заимов в спомените си казва, че работата на тайните комитети е обхващала три вида дейности: "конспиративно-съзаклятническа, експедитивно-разпращателна и революционно-разбойнишка". Такъв - двустранен и противоречив - е бил в действителност духът на българската национална революция, особено в тази своя част, въплъщавана най-добре от Димитър Общи, който е един от героите на тази книга, а двамата главни герои са негови съмишленици и приятели. Всичко е много по-двусмислено и заплетено, отколкото може да изглежда за неосведомения поглед, но тъкмо това го прави толкова интересно от литературна гледна точка. И съвсем не намалява моралното величие на националната революция. Просто го показва в цялата му сложност. Впрочем по този начин и в този си двусмислен вид - който е много по-близо до истината от излъсканите школски представи - българската национална революция и Възраждането изобщо са далеч по-обаятелни.

И все пак няма как да избегнем препратките към настоящето. Много хора твърдят, че това, от което имаме нужда в момента, е точно Възраждане. Съгласен ли сте с това? И как въобще се случва едно Възраждане?
Накратко казано, това едва ли е възможно. Възраждането едва ли е нещо, което се случва два пъти. Тези неща са много редки. Но има други, които българите могат да направят и сега. Например най-сетне да се отърват от своя комплекс за малоценност. България е много по-хубава, интересна и драматична страна, отколкото българите обикновено смятат. А и самите те са по-интересни и по-свестни хора, отколкото мислят за себе си. Една от причините да се обявяват за несвестни, за страхливи хора, предатели и какви ли още не, е че са особено самокритични. Другата е, че не познават добре света. Иначе щяха да видят, че почти всички тези неща, за които обвиняват себе си, изобилстват и в историята на другите народи.
Аз си вадя хляба от дълги години като преводач от английски, познавам много добре английската култура и дълбоко я обичам, но познавам и английската история и знам колко много несвестни, непочтени, страхливи и жестоки хора има и в нея. Както има и почтени, смели, добри, талантливи и умни хора. Така е и в българската история. Навсякъде има всичко. Разликата е, че онези хора имат имперско самочувствие, те много трудно ще признаят, че нещо грешат, докато българите страдат от комплекс за малоценност, непрекъснато са склонни да се самоотричат и да се възприемат в негативни рамки. Малко повече знание за другите, а и за самите себе си, би ни показало колко неоснователен е този комплекс.

А какво мислите за актуалния - или поне донякъде - дебат за библиотеките? Подкрепяте ли кампанията, която Ваши колеги поведоха, и какво според Вас трябва да се направи по въпроса?
Подкрепям я. И доколкото знам, Министерството на културата съобщи, че ще отпусне 2 млн. лева за библиотеките. Важно е тези пари да бъдат дадени за български книги. Българското министерство на културата трябва да подкрепя българските писатели, а не английските, френските, американските и т.н. Тях ги подкрепят техните институции, и то как, ако знаете! А българските институции трябва да подкрепят българските писатели и издатели.

Така е. Една Турция, например, прави чудеса в последните години за писателите, издателите и преводачите си, а също и за популяризирането на четенето сред младите. Дано и ние се ориентираме натам най-после. И последен въпрос: от коя епоха да очакваме следващата Ви книга?
От епохата на романтизма. Има една много красива история, свързана с пребиваването на английските романтици в Италия през 20-те години на XIX век. История едновременно драматична, смешна, трагична и поетична. Това е следващото нещо, което смятам да напиша.

Прочети цялата новина

Свързани новини: