Пряката демокрация е като пряката реч

Наскоро присъствах на дискусия, където отново бе изказано мнението, че обществото ни се нуждае от нова форма на държавно управление, но веднага след това абсолютно правилно заключение, мисълта на изказващия мнението се хвърли в посока, абсолютно противоположна на правилната. Той възвелича с гръмки и красиви слова пряката демокрация и посочи референдумите като основен инструмент за взимане на правилни решения по всички въпроси. На мен пък, като на човек с поглед върху литературата и техниките за нейното създаване, пряката демокрация много ми прилича на пряката реч.

Пряката реч е похват, с чиято помощ авторът на фикционалния текст се опитва да внуши на читателя, че се предават мислите и чувствата на литературния герой в дословен и непокътнат вид, така както самият той ги мисли и чувства, без никаква намеса и манипулация от страна на пишещия. Читателят се съгласява да повярва, че е така, защото литературата е игра между двама и тези неща са допустими. Да приемем, че сега за малко ще се превърна в автор на художествена литература и ще напиша следното:

„Женицата гордо изправи обрулената си глава, изпъчи се и каза:

- Ето това е моята свободна воля! Така искам да стане и така ще стане! Сега като ви казах това, смятам да се кача на ей онзи покрив там и да скоча от него.

С тези думи женицата наистина се качи на покрива, разпери ръце и се хвърли напред. Докато падаше, извика:

- Да живее Сула! Да живее авторът на редовете, които четете!”

Както виждате, авторът на текста е всевластен господар на всичко в него, включително и на пряката реч на героите. Ако на някой сравнението с пряката демокрация се стори прекалено и пресилено, нека се замисли за разнообразието от начини, по които може да се зададе един въпрос, включително и когато това е въпрос за референдум. Например, ако не искам някое дете да си играе в снега, но пък искам решението за това да е негово, няма да го попитам „Искаш ли да си играеш в снега или не?”, а „Искаш ли да се разболееш и чичо доктор да ти бие инжекция?”. Когато са питали (не съвсем законно) българите „Монархия или република?”, никой не им е обяснил, че отговорът „република” в конкретния случай означава национализация на собствеността, Вълко Червенков, Тодор Живков, СИВ и Варшавския договор. Ако бяха попитали „Искате ли държавата да ви вземе дюкяните и нивите, да или не?”, тогава не знам колко щяха да се окажат „републиканците”. Но пък красивото на пролетарската диктатура е това, че тя щеше да направи каквото е решила, дори и въпросът на референдума да беше „Кумчо Вълчо или Баба Меца?”.

Участването на избори, включително и на референдуми, е взимане на решения. Лично аз си позволявам да взимам решения, само ако съм запознат с алтернативите и последиците от тях. Признавам, че ако сега се свика референдум за шистовия газ, например, аз няма да участвам, защото се чувствам неподготвен, или пък ще участвам, но първо ще прочета стотина-двеста страници по въпроса и най-вероятно ще питам някого, който разбира от шистов газ. В никакъв случай няма да се оставя решението ми да бъде повлияно от медийните кампании, предхождащи референдума, защото знам, че те ще искат да манипулират мнението ми. Аз ще постъпя така, сигурно така ще постъпят още десетина процента от поканените да участват в референдума. А останалите? Те вероятно ще се ръководят от съображения, сходни с онези, които ги карат да гласуват за „социален” президент, защото очакват от него да вдигне пенсиите, помощите и други нетрудови доходи и привилегии, които той е толкова способен да вдигне, колкото локомотивен машинист да приземи самолет. За съжаление обаче, голяма част от „останалите” няма да се ръководят дори и от подобна самозаблуда за личен просперитет, а решенията им ще бъдат мотивирани от страх или дребна продажност. Някои от тях, особено в по-малките селища, ще бъдат заплашени, че ще изгубят препитанието си, ако не гласуват по определен начин, а на други ще бъдат платени суми, обидно дребни, но важни за тях, за да упражнят конституционното си право по посока на плащащия. Чудесно е всички хора да участват във взимането на всички решения, но това би било възможно, единствено при условие че всички хора са еднакви. А хората не са еднакви и точно това обстоятелство движи прогреса. Когато ме лекува, лекарят ми не ме пита как да го прави, а аз не се чувствам обиден и не се сърдя, че мнението ми не е взето под внимание. То не е взето, просто защото не е компетентно и от него няма да произлезе правилно решение по въпрос, който засяга жизнено самия мен.

Ето защо, тъй както предпочитам да ме лекува лекар, а не екстрасенс, така и предпочитам представителната демокрация пред пряката. При представителната има поне някакъв шанс глупави решения да се коригират на експертно ниво. Винаги съм го казвал, казвам го и сега: България би изглеждала много по-добре с двукамарен парламент и с избирателен ценз. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Прочети цялата новина

Свързани новини: