Преди 1989г, по времето на тодорживковизма, в България имаше няколко разрешени форми на строго контролирана обществено-политическа активност. На първо място беше борбата за мир.

Истеричната кампания, която съпътстваше тази борба, трябваше да убеди всеки един от нас, че технологичното съвършенство на Запада е израз на агресията към нас, а нашето технологично изоставане се дължи единствено на вродения пацифизъм на комунистите и на необходимостта непрекъснато да се пръскат пари за оръжие.


Много не помня как ме обработваха, докато бях в първите класове на училището, но пропагандата несъмнено присъстваше.

Важна част от борбата за мир бяха и мистично-месианските напъни на Людмила Живкова с асамблеята „Знаме на мира“.

Преди всичко, имайте предвид, че борбата за мир започваше от най-крехка възраст – 3-4 годишна.

Не се замисляхме тогава, разбира се, защо в държава, която толкова усърдно се бори за мир, по магазините беше пълно с пушки и пистолети играчки, защо военното обучение е част от учебната програма или пък защо толкова се наблягаше на военно-приложните спортове.

За по-малките червеният пластмасов комплект от меч, щит и шлем беше гордост за всеки притежател и беше голям кеф да се налагаме с червените мечове.

Ето цитат от разказа „Бялото гълъбче“, който имах навремето в детска книжка:

Когато наближи Тур, умореното гълъбче видя едно момиче с големи блестящи и безстрашни очи — лежи върху релсите на железопътната линия пред един безкраен влак. Момичето лежи, а влакът стои замръзнал на мястото си и пухти сърдито. Уплашено се развика птичката:
— По-скоро се махни, защото влакът ще те прегази! Коя си ти?
— Аз съм Раймонда Диен.
— Защо си легнала тук, какичко?
— Хвърлих се върху релсите, за да спра този влак, натоварен със смъртоносни оръжия.
— Къде карат тия оръжия?
— Карат ги в една далечна земя, за да избиват с тях невинни хора. А ти защо имаш кръв на крилцето си?
— Ранено съм. Моля ти се, превържи удареното ми крилце. Казаха ми, че ти имаш огнено и добро сърце, и аз дойдох при тебе, да ме превържеш.
— Ела, миличко гълъбче — протегна Раймонда и двете си ръце към ранената птичка, но тъкмо когато пръстите й докоснаха болното крилце, изневиделица изскочиха двамина въоръжен и хора, поставиха железни окови върху ръцете на девойката и я подкараха към тъмницата. А очите й продължаваха да блестят все така безстрашно.

Една от задачите на комунистическата пропаганда, с която тя се справяше отлично, беше да вдъхне ужас и параноя у всеки, дори у малките ученици, що се отнася до вероятността за ядрена война и за война изобщо. Винаги нещата се представяха така, като че ли всеки момент ще започне ядрена война и въобще не ни се спестяваха (дори на нас, в началните класове) никакви ужаси от ефектите на ядрения взрив върху хората и градовете.


Възрастните допълнително бяха обработвани за дефицитите и жертвите, които се налагаше да се правят ежедневно и заради това че икономиката не е в цветущо състояние, с необходимостта да се трупа оръжие и да се сдържа агресорът НАТО.

По същата логика, в България нищо не се знаеше за ядрените експерименти на СССР, единствено се говореше, че може би се провеждат такива. За чудовищния Тоцки ядрен експеримент, където загиват до 45 000 съветски войници в мирно време (има и на руски) дори не сме и подозирали.

Официалната пропаганда ни баламосваше с архивни кадри от американските ядрени експерименти и с антивоенните движения на Запад. Толкова беше извратена нашата гледна точка, че военните паради с обилно дрънкане на оръжия на 9-ти септември в центъра на София въобще не ни изглеждаха милитаристични и грандомански (нямахме обективен критерий за сравнение), а дори като момчета им се радвахме.

Веднъж от училище ни водиха в истинско ядрено скривалище познайте къде – под Президентството, разбира се. Прожектираха ни някакви архивни съветски чернобели филми как да се държим по време на ядрен взрив. Гледах филмите и ми беше ясно, че никаква надежда няма, защото в нашия квартал с фенер да търсиш, няма да откриеш такова скривалище и се чувствах още по-мотивиран да се боря за мир.

Тогава, по строителни нормативи, всеки който си строеше къща трябваше да отдели едно антиядрено помещение в мазето, с подсилени бетонни стени. Помня как дядо ми, строителен инженер, нареждаше нещо по властта за безмислието на индивидуалното скривалище, докато изливаше бетона в къщата на село. 

Не беше чак толкова безмислено. В момента там целогодишно е приятен хлад и е най-доброто място за съхранение на буркани и други припаси.

В сладостни научно-популярни книжки се обясняваше как, ако големите страни се откажат от военните си бюджети, могат да се случат такива благинки за човечеството, като например да се запречи Беринговия проток с язовирна стена и да се изпомпва вода от Северния ледовит океан, за да може Гълфстрийм да затопли още климата в Европа и Азия. Или пък как ще може да се обърне течението на големите руски реки на юг към пустините, за да се радва прогресивното човечество на цветущи градини.

Така че попивах борбата за мир още от предучилищна възраст и тя ме следваше чак до казармата, където пак се борехме с оръжие в ръка (как иначе?) за мир. И аз съвсем искрено си бях за мир. Че кой иска на главата му да се изсипят някакви ядрени мегатони, които да те превърнат в мазно петно върху паважа?

Още повече, че разсъждавах така - до нас се намира Правителствената болница, стратегически обект (ха-ха), първата работа на янките ще е да гръмнат болницата (да, такава логика беше в духа на епохата, пропагандата твърдеше, че американците са зли хора, които обичат да взривяват болници)

Циркулираше масово и една легенда за играчки-бомби, които американците хвърляли СЛЕД ВОЙНАТА по нашите села и градове, за да осакатяват нарочно децата. В едно пионерско романче – „Воля“, се разказва как дете, загубило и двете си ръце от играчка-бомба се учи да пише, да рисува и да живее нормално. Често възрастните и учителите ми цитираха това романче, но колкото и да съм го издирвал, никога не попаднах на него.

Днес има интернет, и ето ви точния цитат:

Зарко вървеше по застланата с борови игли пътека и си подсвиркваше весела училищна песничка. Изведнъж той се спря изненадан. Встрани от пътечката между сухите листа около един шипков храст се подаваше крайчецът на някакъв, изпъстрен едва ли не с всички цветове на небесната дъга, цилиндричен предмет. Наведе се, огледа го. Беше красива детска играчка с големина на водна чаша. Може би целулоидна бебешка дрънкалка или тенекиен пумпал свирец. Дали не бе паднал от джеба на човека, който вървеше напред?

...

Магда прехапа устни и се подпря на близкия прозорец. Сега вече всичко й стана ясно. Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната. Тя с ужас си спомни как преди една година три деца от едно близко училище бяха пострадали от също такива играчки. Едното бе намерило красива автоматична писалка, която бе избухнала и бе откъснала пръстите на едната му ръка. (от читанката)

...

— През неотдавна завършилата Втора световна война английските и американските империалисти не подбираха средства за воюване. Те хвърлиха от самолети над неприятелските им страни детски играчки, моливи, писалки и други предмети с красив, съблазнителен външен вид. Но вземеш ли такава писалка или играчка, опиташ ли се да си послужиш с нея, тя избухва със страшна сила и ти откъсва ръцете или те убива на място…
— Ах, мамичко! — изхлипа уплашено едно момиче от предните чинове.
— От такава подлост на империалистите е пострадал и този ваш другар. Но макар и без ръце, той се е научил да пише, да рисува, да върши почти всичко, каквото можете да вършите и вие. Приемете го като добър другар във вашата среда. Той е с една или две години по-възрастен от вас. Обичайте го и го уважавайте като ваш по-голям брат. А сега сте свободни!

Друга важна пропагандна теза беше, че хората на Запад идея си нямат от борбата за мир и тя там се води от едно наистина мотивирано, но доста малобройно малцинство. Обяснявах си пасивността на останалите с „манипулираните“ медии, които бълват глупости за да държат обществата там в щастливо неведение. А ако знаехме, че движенията „за мир“ са финансирани и подклаждани от СССР едва ли щяхме много да се възмущаваме. (не забравяйте за мегатоните, които само чакат да паднат в София ;-)).

Първият ми спомен от моята борба беше, когато живеехме с баща ми в Прага в края на 70-те и началото на 80-те години и от училище имахме за домашно да нарисуваме нещо по темата. Вече бях усвоил основните символи, от които можеше да се сглоби произволна картина на „мирен“ сюжет – гълъбчето, маслиновата клонка, задраскана бомба, синьото знаме и някакъв лозунг, разбира се. Тогава реших да нарисувам синьо знаме, върху което на различни езици е написано „мир“. Някои от думите ги знаех, защото се срещаха често - например „peace“ на английски, а другите ги преписах от един агитационен билборд, покрай който всеки ден минаваше училищният автобус. Понеже автобусът минаваше наистина бързо, всеки път преписвах по една-две думи, докато не събрах пълна колекция за знамето.

Докато бях ученик имаше и масово антивоенно и антиядрено движение на Запад, което несъмнено е било финансирано и подклаждано от СССР.  Докато бях в гимназията, голямата соц-медийна драма беше намерението на САЩ да разположи ядрени ракети „Круз“ и „Пършинг“ в Западна Европа. Всеки ден като на динамично реалити шоу с елементи на трилър вървяха репортажи от протестите на Запад. Естествено, редакторите ни подбираха най-зловещите кадри - протестиращи лягат върху влакови релси, точно когато влакът тръгва, полицията с палки ги разгонва от там.

Друга подобна драма беше женският лагер на мира при Greenham Common, където до ден-днешен не ми е ясно какво точно ставаше, но че се водеше борба за мир беше напълно ясно и на врабчетата в България.

Държа в ръцете си може би библията на борбата за мир „Откуда исходит угроза миру“ (Откъде идва заплахата за света*), издание на СССР с невероятно за времето на социализма полиграфическо качество – твърда гланцова хартия и цветни снимки, които и до днес не са загубили цветовете си, красиви диаграми и инфографики. Много обичах да си я препрочитам и да разглеждам картинките със самолетите и различните видове оръжия и се тюхках – как така са забравили да сложат съответните съветски образци, за да направим сравнение ;-)


В средното училище имах много показателен случай. Обичах да се шматкам по площад „Славейков“ и по книжарниците. Той и тогава си беше център на книжнината, просто книгите се продаваха отстрани в магазините, а не както сега – по сергиите. Обичах и да влизам в магазина на съюза на художниците, който беше на ъгъла на „Солунска“ и „Гр.Игнатиев“ (сега там има заведение) и да се оглеждам за „нещо интересно“, което да си купя. Та, не помня по какъв повод си купих темперна боя „кобалтово синьо“ (само такава имаше!) занесох си я у дома и я изпробвах. Рисуваше се страхотно с нея, само че си нямах идея в главата за какво мога да я употребя. Един ден взех кадастрон, начертах с молив и линия на него „TO BE OR NATO BE“, лозунг, който бях видял в някое от комунистическите списания на английски, които отвреме-навреме се появяваха по някои будки в София, а след това оцветих думите в синьо и се възхитих от себе си. После с голяма гордост в час по физика излязох и го закачих над дъската. Ето и моят личен принос, поне да компенсирам малко мързела с писмата...

(Бях забравил този епизод от личната ми борба за мир, но един мой съученик – В. Г. наскоро ми го припомни ;-)

Борбата за мир беше и централна тема на клуб „Политика“ в училище, в който взимах дейно участие. Там громяхме попълзновенията на идеологическия враг и му брояхме ракетите и танковете. Нашите не ги знаехме колко са, но бяхме уверени, че са по-малко.

Веднъж ни събраха десетина души в младежкия дом „Лиляна Димитрова“ до гимназията, който се намира зад НСИ и Чешкото посолство, за да се срещнем с група от Англия, която също се бореше за мир. Видяхме се в една от заседателните зали на дома, на стената се мъдреше някаква стилизирана пластика от петолъчка и пламъци, а групата от Англия се оказа от лелки-активистки, но както и да е - това беше един от крайно редките случаи, в които можехме да си поупражняваме езика на живо, така че се включихме с желание в дискусиите.

Лелките бяха поизнервени. След дежурните любезности, започнахме да задаваме дежурните въпроси и да декламираме дежурното съчувствие към тяхната борба в едно неразбиращо ги общество, когато една от тях ни прекъсна и малко троснато ни заяви, че очаквала повече от хората в България, че уж всички били за мир и говорели много красиво, ама абсолютно нищо не вършели и дори на писмата, които пишели никой от България не отговарял... Засрамихме се тогава на момента, но и ние не написахме нищо, нещо не си паснахме със „съмишлениците“.

Борбата за мир си имаше и някои позитивни страни – под прикритието на „антивоенни филми“, можехме да гледаме кино-шедьоври като „Параграф 22“, „Коса“ и „Апокалипсис сега“, можехме да слушаме на воля изпълнители, които бяха изявени борци за мир, например Джон Ленън, дори в нашия клас една година за малко да изберем за патрон на комсомолската организация Джон Ленън. Само 3-4 гласа не му достигнаха.

Друг силно позитивен момент и мой дълбоко скрит личен мотив за участие в борбата за мир беше оправданието да ровичкаме по чужди списания и книги (доколкото попадахме на тях, естествено) и да контактуваме с хора „отвъд“, което винаги беше адски интересно. Много странно беше, че не намирахме лесно общ език, оказа се че и двете страни не сме особено наясно с мотивацията на другите.

Освен това с истерията си борбата за мир раждаше полунелегални хумор и сатира под формата на вицове или на знаменития stand-up comedy (комедиен) текст „Изпит по гражданска отбрана“. Помните, нали



„Взимаме едни бели чаршафи, носим оръжията напред и вървим бавно към гробищата...“

Борбата за мир ме застигна чак до кандидат-студентския политически (!) изпит във ВМЕИ „В.И.Ленин“ (сега ТУ-София).  Трябваше да пишем за „Войната и мира на Балканите“ и голямата гордост на Тодор Живков и Папандреу - „безядрената зона“ на Балканите.

Но това е история, която ще ви разказвам друг път. Странно е, че не мога да намеря и никакви снимки с лозунги за борбата за мир.. Ако пратите нещо - супер!

PS. И Евгени Тодоров писа преди време по темата.