Едно и две. Двама души. Два мига от живота. Кратки и същевременно безкрайни. Мимолетни и по своему вечни. Опрощаващи и никога незабравящи.

"Без кръв" на Александър Барико. Толкова е кратка тази история, че отнема не повече от час да се прочете. И толкова плътно въздействие носи, че сякаш си бил потопен в нея часове наред... Алесандро Барико е писател, който знае как да разказва по свой свеж и оригинален начин. Чисто и конкретно. Не са му нужни физически описания на героите - маха ги. Период от 50 години не му е потребен - премахва го. И остава същината.

Някъде някога трима мъже убиват един баща и сина му. Дъщеричката оцелява, но защо? Милост ли е това или наказание? Може би и двете. Изгаря ли я мисълта за мъст или е намерила прошката в сърцето си? Може би и двете. Обречена ли е на самота или душата й ще удовлетвори копнежа си за обич и споделеност? Може би и двете. Барико деликатно поставя въпроси, но ни оставя сами да си отговорим. Дава ни шанс да изберем, вместо да ни натрапи мнението си. Дава ни шанс да почувстваме, да станем съпричастни.

Свежо, завладяващо и приятно. Така ми повлия тази история.