Оригиналното заглавие на разказа е "Рождественско писмо". Не питайте защо съм го сменила, аз си знам. :)

Това се случи преди няколко години. Всички се готвеха да празнуват Рождество Христово. Украсяваха елхите и редяха подаръци. А аз бях сам в чужда страна - ни семейство, ни приятел; и ми се струваше, че съм отхвърлен и забравен от целия свят. Наоколо беше една пустота и никаква любов - далечен град, чужди хора, неотзивчиви сърца. В мъката и унинието си спомних за пачка стари писма, които успях да опазя във всички изпитания на черните ни дни. Извадих я от куфара и намерих това писмо.

То беше писано от покойната ми майка преди двадесет и седем години. Какво щастие, че го открих! То не може да се преразкаже, затова го излагам цялото.

"Скъпо мое дете, Никола! Ти ми се оплакваш от самотата си и ако знаеш колко мъчно и болно ми е от думите ти. С радост бих дошла при теб, за да те убедя, че не си сам и не можеш да бъдеш сам. Но знаеш, че не мога да оставя татко ти в неговото състояние. А и ти трябва да се готвиш за изпитите и завършването на университета. Но нека ти разкажа защо аз никога не чувствам самота.

Виждаш ли, човек е самотен тогава, когато не обича никого. Защото любовта е като нишка, която ни свързва. Така ние правим и букет. Хората са цветя, а цветята в букета не могат да бъдат самотни. И стига цветето да е разцъфнало както трябва и да е започнало да изпуска благоухание, градинарят непременно ще го постави в букета.

Така е и с нас, хората. Сърцето на този, който обича, цъфти и благоухае. И той дарява любовта си така, както цветето - аромата си. Затова и този, който обича не може да е самотен. Неговото сърце е у онзи, когото обича - той мисли за него, загрижен е за него, споделя радостта и страданията му. Той няма време да е самотен, нито да разсъждава за това дали е самотен. В любовта човек забравя себе си - той живее с другия, той живее в другия. А това е и щастието.

Вече виждам питащите ти сини очи и чувам тихото ти възражение, че това е само половин щастие, а пълно има само тогава, когато си и обичан. Но тук има една малка тайна, която ще ти кажа на ушенце: който действително обича, не пита и не се скъпи. Не бива постоянно да пресмяташ и да разпитваш: а какво ще ми донесе моята любов? а чака ли ме взаимност? а може би аз обичам по-силно отколкото обичат мен? струва ли си да отдавам тази любов? ... Всичко това е невярно и ненужно. Всичко това означава, че любовта още я няма или вече я няма. Това прецизно премерване и претегляне прерязва живата струя на любовта. Човек, който мери и тегли, не обича. Тогава около него се образува вакуум, непроникнат и несъгрят от лъчите на сърцето му и другите хора веднага го усещат. Чувстват, че около него е пусто и студено, отвръщат се от него и не очакват да получат топлина. От това той изстива още повече, изоставен и нещастен потъва в самота ...

Не, мили мой, любовта трябва свободно да струи от сърцето, без да се тревожиш  за взаимността. Трябва да будиш хората с любовта си, да ги обичаш и с това да предизвикваш тяхната любов. Да обичаш не е половин щастие, а цяло щастие. Само го признай и около теб ще започнат да се случват чудеса. Отдай се на потока на сърцето си, пусни любовта си на свобода, нека лъчите и светят и греят във всички посоки. И тогава скоро ще почувстваш как от всички страни към теб тече ответна любов.  Защо? Защото твоята непосредствена, непреднамерена доброта, безкористната ти любов неусетно ще започнат да предизвикват у другите доброта и любов.

И тогава ти ще изпиташ този ответен, обратен поток не като "пълно щастие", а като незаслужено земно блаженство, в което сърцето ти ще цъфти и ще се радва.

Никола, дете мое! Помисли за това и си спомни думите ми, когато отново се почувстваш самотен. И особено тогава, когато мен вече ме няма на земята. И бъди спокоен и блажен, защото Господ е нашият градинар, а ние сме цветята в градината Му.

С татко те прегръщаме нежно!

Мама"

Благодаря ти, мамо! Благодаря ти за любовта и за утехата! Знаеш, че винаги дочитам писмото ти със сълзи на очи. И този път, в момента, в който го дочетох, удариха рождественските камбани. О, незаслужено земно блаженство!

Иван Илин