Само в рамките на два дни се случиха няколко събития от световен мащаб - една ужасна, но закономерна катастрофа (потъването на платформата в Охотско море), едно обнадеждаващо (смъртта на Ким Чен Ир, първо име Юрий Ирсенович Ким, а смъртта на ръководителя в тоталитарните държави е едно от малкото събития, които дават шанс за промени) и едно много тъжно (смъртта на Вацлав Хавел.)


Като човек, който много е гребал с пълни шепи от чешката култура и който смята Прага за свой втори роден град, искрено съжалявам, че така и не научих много за Хавел и чешкото демократично движение. А от тях има какво да се учи.


Смъртта за един човек от неговия мащаб е като края на мандата за политик, който е бил във властта. Сега е момента да започнем да осъзнаваме наследството му и да го премерим към другите големи фигури на епохата.


Най-известното му произведение (извън художествената литература и театъра) е есето „Силата на безсилните“ (и на чешки). Есе, есе, ама си е цяла книга.


Отдолу ви пускам няколко случайни, но добри цитата (преводът е мой, според чешкия текст). Понеже текстът е писан през 1978г., има известно терминологично разминаване. Авторът нарича „пост-тоталитаризъм“ (в този блог съм го наричал „социализъм 1.0“) състоянието на обществото в бившите соц. страни след диктатурата на Сталин. Но пък интересни са паралелите с това, което ние днес наричаме „пост-тоталитаризъм“.


Езикът му е малко сложен, но това си е особеност на епохата, в която нямаше компютри ;-)


И каква ирония на съдбата, човекът който на практика доразви идеите на Солженицин за истината, да бъде оплакан лицемерно от най-лицемерния български политик в последните 10 години. Просто като финално потвърждение, че Хавел и Солженицин все още са много, много прави.




Приятно четене:

Това, че човекът е създал и ежедневно създава някаква самоцелна система, която сама по себе си го лишава от съкровената му идентичност, не е някакво чудовищно недоразумение на историята, някакво ирационално излизане извън релси, нито пък следствие от нечия дяволска висша воля, която по непонятни причини е решила да мъчи част от човечеството точно по този начин.

Можеше да се случи и може да се случва само заради това, че в модерния човек има известна склонност към това, да създава такава система или поне да я понася; в нея очевидно има нещо, от което тази система следва, което отразява и което благоприятства; нещо, което парализира в човека всеки опит за пробуждане на „по-доброто му аз“.

Човекът е принуждаван да живее в лъжа, но може и да бъде принуждаван към това, защото е способен да живее само така. Не само системата отчуждава човека, но и отчужденият човек подкрепя такава система като свой несъзнателен проект. Като изкривен образ на изкривената си същност. Като документ на себезалъгването.

Във всеки човек очевидно има живот със своите екзистенциални намерения - там има частица жажда за собствено достойнство, морален интегритет, опити за свободно съществуване, трансцедентност извън „тук и сега“; всеки обаче е способен в по-малка или по-голяма степен да се примири с „живота в лъжа“, всеки някак си пропада във вещоманията и целесъобразността, във всеки има частичка желание – да се отпусне в анонимния натиск и удобно да си тече в реката на псевдо-живота. Отдавна тук не става дума за конфликт на две идентичности. Става дума за нещо по-лошо: за криза на самата идентичност.

Много опростено би могло да се каже, че пост-тоталитарната система е израснала на почвата на историческата среща на диктатурата с потребителското общество: нима не зависи така обширното приспособяване към „живота в лъжа“ и тази експанзия на „себе-тоталитаризма“ с еснафското нежелание на консумиращия човек да жертва нещо от играчките на съвременната цивилизация?

...

„Животът в лъжа“ може да функционира като основополагаща опора на системата, само при условие, че е универсален; трябва да обхваща всичко и да прониква във всичко; няма да понесе никакво съжителство с „живота в истина“: всяко излизане извън системата я отрича принципно и я застрашава като единство.

Това е разбираемо - докато „измисленото“ не се конфронтира с реалността, то то не изглежда като измислено; докато „животът в лъжа“ не се конфронтира с „живота в истина“, няма никаква перспектива, която да показва неговата лъжливост. Веднага щом се появи алтернатива, тя веднага застрашава системата в самата и същност и цялостност. И въобще няма значение, колко голямо пространство заема тази алтернатива - нейната сила не е във „физическата“ ѝ страна, а в „светлината“, която хвърля върху фундамента на системата и върху нейните крехки основания.

...

Когато говоря за „живот в истина“, не мисля само за очевидната рефлексия, като например протест или писмо, което би написала група интелектуалци. Това може да бъде всичко, което ще накара човек или група от хора да се бунтуват срещу манипулацията: от писмо на интелектуалци до работническа стачка, от рок-концерт до студентска демонстрация, от отказ от участие в изборната комедия през открита проява на някакво официално събитие, та чак до гладна стачка.

Ако пост-тоталитарната система потиска стремежа на живота комплексно и е основана на комплексната манипулация на всички явления в живота, то тогава той е непряко политически застрашен от всяка свободна проява на живота, включително и от такива прояви, на които никой не би приписал някакво потенциално, нито пък експлозивно политическо значение.

...

Още по-малко е възможно да се предположи, дали, кога и как този принос някога ще предизвика фактически политически промени. Това вече принадлежи към „живота в истина“: като екзистенциално решение връща на човека твърдата почва на собствената му идентичност, като политик го хвърля в „игра ва банк“.

Решават се на това само тези, които най-вече се грижат за това, или пък които са дозрели до възгледа, че друга алтернатива, освен да се прави истинска в политика, в днешна Чехословакия, не съществува.

Какво остава тогава: да стигне до този възглед може само този, който не е готов да жертва личната си идентичност в политиката, респективно който не вярва в смисъла на политиката, която изисква такава жертва.

...

Свободата на рок-музиката беше разбрана като свободата на човека, а и като свобода на философската и политическа рефлексия, като свобода на литературата, като свобода да се изразяваш и да защитаваш най-различни социални и политически обществени интереси.

В хората се пробуди истинско чувство на солидарност и те си дадоха сметка, че ако не се застъпят за свободата на другите - други, чиито творби и светоусещане им бяха далечни - това означава да се откажат и от собствената си свобода.

(Няма свобода без равноправие и няма равноправие без свобода; тази стара максима прави Харта 77 още един, характерен и изключително важен за чехословашките събития елемент: това, което авторът на книгата „Шейсет и осма“ толкова добре анализира, като „принцип на изключването“, тази основа на всички наши съвременни морално-политически страдания, която се роди в края на Втората световна война в онзи странен заговор на комунисти и демократи и който претърпя още и още развитие, чак до „ужасния край“, този принцип беше за пръв път, след десетилетия, чрез Харта 77 преодолян: в солидарното взаимно гарантиране на свободите си, всички отново станаха равноправни партньори; не става дума само за „коалиция“ на комунисти с някои некомунисти - това не би било нещо исторически ново и от морално-политическа гледна точка повратно - ами става дума за общност, която не се затваря за никого и априори не присъжда на никого подчинено положение.) От този климат възникна Харта 77.

...

В обществата на пост-тоталитарната система е изкоренен всякакъв политически живот в традиционния смисъл на думата; хората нямат възможност за публични политически прояви, нито пък за политическа организация; пропастта, която се появява, изцяло се запълва с идеологически ритуал.

Интересът на хората към политиката спада и независимото политическо мислене, както и политическата работа - доколкото нещо такова въобще съществува в някаква форма - на повечето хора се струва нещо нереално, отдалечено, някаква самоцелна игра, безнадеждно отдалечена от техните сериозни ежедневни грижи; нещо дори симпатично, защото от една страна е напълно утопичен, на друга – невероятно опасен поглед към света, поради особената строгост, с която всеки опит в тази посока се преследва от прокуратурата.

И въпреки това, и в тези условия, очевидно живеят индивиди и групи от хора, които не се отказват от политиката като призвание, и така или иначе се опитват да мислят политически независимо, да се проявяват и понякога да се организират, защото точно това означава „живот в истината“.

Това, че тези хора съществуват и работят, е само по себе си изключително важно и добро: те запазват и в най-лошите времена приемствеността на политическата рефлексия, а ако някакъв политически акт, от тази или от онази „предполитическа“ конфронтация, започне изведнъж и добре сам себе си политически да се рефлектира, а с това и повиши своите шансове за относителен успех, може да се случи (а и често така става) точно благодарение на тези самотни „генерали без войници“, които са запазили възгледите си, въпреки всички големи жертви заради приемствеността на политическото мислене, и обогатяват в точния момент инициативите или движенията, които по-късно възникват, с онзи важен елемент на политическата саморефлексия.

(В чехословашки условия имаме нагледен пример: почти всички политически затворници от началото на 70-те, които тогава уж напразно страдаха - тогава изглеждаше, че техните опити за политическа работа измежду тотално апатичната и разединена общественост са напълно донкихотовски -, днес принадлежат - закономерно - измежду най-активните хартисти; в Харта 77 се оценява нравствения принос на техните по-раншни жертви и те обогатяват това движение със своя опит и със същия елемент на политическа рефлексия.)


Почивай в мир!



Групата Plastic People of the Universe, която Хавел не харесва, но която изиграва огромна роля в живота му ;-)