Най-накрая на земята паднал Сняг - толкова чист, толкова бял, че наоколо всичко просветляло и станало някак по-просторно. Хората присвивали очи от яркия му блясък и се усмихвали щастливо. Децата се пързаляли и се замеряли със снежни топки. Посевите по полята престанали да мръзнат, сега им било топло и спокойно под снежния юрган. 

-Благодаря ти, Снежко - казали и полските цветя, чиито стръкчета не се налагало повече да зъзнат на студа, а можели също да заспят топло завити до пролетта. 

Всички се радвали на снега и му благодарели, а той мълчал. И не защото не можел да говори, и не защото нямал какво да каже, а по съвсем друга причина. 

Снегът се родил високо-високо над земята, в блестящата пустота, където свистят само едни ветрове-невидимки и плуват раздърпани, сиви облаци. Той дълго летял към земята и ветровете го носили над поля и гори. 

-Пуснете ме най-накрая на земята, - помолил Снегът - там навярно ме чакат ... 

-Мълчи-и-и ... - засвистели Ветровете. - Запомни, ти не трябва да разговаряш! На земята си длъжен да лежиш и да мълчиш като мъртъв! 

-Но защо да мълча като мъртъв? 

-За да проживееш по-дълго! - отвърнали Ветровете. - В думите, които се разменят там на земята, са заключени страшни болести. Думите могат да те заразят с жалост и доброта, нежност и любов ... Пази се от това като от огън! Който много чувства, той бързо погива, а за да проживееш дълго, трябва нищо да не чувстваш, за нищо да не мислиш, нищо да не говориш, нищо да не слушаш, да не мърдаш въобще - все едно че си мъртъв! 

-А ако все пак проговоря? 

-Ще загинеш - казали Ветровете. - Когато проговориш първия път, от теб няма да остане и половината. Когато заговориш втория път, от теб няма да остане и осминка. А когато заговориш трети път, от теб няма да остане нищо! 

И Снегът запомнил предупреждението на Ветровете. Понякога му се щяло да отговори на някого или просто да побъбри от скука, но се усещал навреме и продължавал да мълчи. 

През дългата зима Снегът привикнал към тревите и дърветата, животните и птиците, и, макар и да не разговаряли,научил много интересни неща за тях. И колкото повече научавал, толкова повече му се искало да се сприятелят. 

Труден бил животът на животните и птиците през зимата - гладували, мръзнели, а през февруари даже дърветата взели да пращят от сруд. Снегът се стараел да обгърне по-добре кората на дърветата, плътно да завие поляните, да скрие под шубата си птици и зверове. И когато мислел за тях, усещал как се затопля и омеква. Веднъж над гората прелетял студен северен вятър, докоснал Снега с невидима ръка и изсвистял:

-Внимавай, започваш да се топиш! 

Вятърът изгонил от небето разкъсаните облаци, изтъркулила се луната и през нощта свил такъв студ, че Снегът се покрил с твърда ледена коричка. На сутринта той почувствал, че нещо живо бие под шубата му. "Това е яребицата! - изплашил се Снегът. - Както винаги се прибраха в скривалищата си и сега не могат да излязат, напусто се блъскат в ледената кора ..." Станало му жал за яребиците. А след малко дочул мъчителни стонове и видял как през поляната куцайки преминава стадо диви кози. Ледената кора наранявала краката им и следите, оставащи зад тях, били оцветени в нещо червено. И всяка червена капка, падайки отгоре му, го прогаряла и той също изпитвал болка. 

Тогава над гората се показало Слънце и Снегът запъшкал, захруптял, опитвайки се да нададе вик. Но от дългото мълчание му бил паднал гласът. И успял само да прошепне прегракнало: "Слънчице, помогни ..." 

Слънцето се вдигнало по-високо, сгряло ледената кора, разтопило я и по земята побягнали ручеи. 

А Снегът ... Той даже не успял да се опомни, когато изведнъж останал наполовина.Само в гъстата борова гора, низините и овразите останала да лежи прокъсана снежна шуба. 

Следва продължение ...  

Е. Шим