Някога, докато този свят бил още съвсем нов, в реките, езерата и моретата живеели дракони. Те не умеели да летят, затова пък умеели да плуват, а крилете им служели за весла. В това време Китай бил управляван от император, който имал един-единствен син. Императорът го обичал безкрайно и изпълнявал всичките му желания. А момчето растяло зло и капризно, защото било достатъчно само да тропне с крак и всички слуги тичали на секундата да изпълнят желанията му, тъй като се боели от гнева на императора.

Един ден принцът отишъл при баща си и се оплакал, че няма с кого да си играе.

-Но ти имаш толкова много играчки! - отвърнал императорът. - Имаш златни и сребърни птици, които пеят като истински, чудесни кукли, украсени от най-добрите художници в империята, собствена носилка и малък нефритов печат. Освен това на твое разположение е и огромната дворцова градина с езерото, където можеш да си играеш по цял ден с твоите кукли ...

-Те не са живи! - прекъснал го принцът.

-Но ти имаш слуги, които ще играят с теб толкова, колкото пожелаеш - възразил баща му.

-Те ми омръзнаха! - разплакало се момчето.

-Какво искаш тогава?

-Искам в градината да живеят всякакви зверове и птици! Ще ги командвам вместо моите нефритени войници и мисля, че това ще е далеч по-интересно.

Императорът не могъл да откаже на желанието на сина си. И наредил на поданиците си да ловят животни и да ги носят в двореца. Така градината се напълнила с лястовички и чучулиги, елени и катерички, мечета и котета, даже една петниста панда. Императорът щедро възнаградил всички, които изпълнили заповедта му. Затова един воин, който отдавна мечтаел да стане военен министър, уловил два дракона и ги пуснал в дворцовото езеро. Императорът се зарадвал на новата придобивка и дал на воина жадуваната награда, но все пак наредил на принца да не се приближава твърде до драконите, за да не му навредят.

Минало време. Принцът се опитвал да командва животните, но те не са войничета-играчки, нали? Зверовете и птиците въобще не искали да му се подчиняват. Затова той се озлобявал, дърпал котките за опашките и хвърлял камъни по елените. Един ден му се прищяло да се повози по езерото върху драконите и погазил волята на баща си. На драконите въобще не им харесало да ги будят и отказали да го возят. Тогава разглезеният принц ударил дракона с пръчка. Дракона не го заболяло, естествено, та той бил голям, а момчето малко. Но бил възмутен от отношението и леко шляпнал принца с опашка. Едва ли има за какво да го виним, той не умеел да възпитава хора, а малки дракончета. И на тях това им действало, когато били непослушни, леко да ги плеснат с опашка, което въобще не боли, но е много неприятно и обидно. Обаче да плеснеш малко драконче и малък принц въобще не е едно и също. Императорският син паднал във водата и потънал, защото никой никога не го бил учил да плува.

Мъката на императора била безпределна. Жадувайки отмъщение, той послушал съвета на военния министър и заповядал да убиват всеки срещнат дракон. На хората заповедта не им харесала, но се боели от гнева на императора и я изпълнявали. Скоро останали съвсем малко дракони. Трите последни притиснали на края на една пропаст. На сушата водните дракони се чувствали много неуверено и стояли притиснати един към друг, без дори да се опитват да се защитят. Тогава най-малкият от тях казал:

-Вижте синьото небе! То така прилича на родното море. Навярно там също може да плуваме и да се гмуркаме също като във водата. Хората няма да ни настигнат там!

И той се хвърлил в пропастта, разпервайки криле. И станало чудо - вятърът подхванал крилете му и го понесъл нагоре, към облаците. Последвали го и останалите. Те се носели във въздуха, преобръщали се и се гмуркали както преди във водата. Но не можели да останат вечно в небето. Непривикналите им към полета криле започнали да се изморяват, а долу били хората с извадени мечове. Те почти се примирили с неизбежната смърт, когато между белите облаци изплували планините. И се отправили натам, към непристъпните планински върхове, където човешката злоба не може да ги достигне ...

... Оттогава драконите живеят високо в планините и могат да летят. А когато вали дъжд, хората казват, че драконите плачат, тъгувайки по своята родина.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!