2011: класацията „слаб 6″ на пропуснатите ползи от наличието на медии

Няма нищо по-субективно в журналистиката от подреждането на събитията по тяхната важност. В наши дни за тази всекидневна дейност в телевизиите отговарят продуцентите под надзора на „отговорните фактори” ( често нареждащи класацията по телефона и отвън), но в края на годината, когато настъпва времето на обобщенията, се намесват и по-висшите инстанции в телевизиите. И настава една „обективност”…

По принцип е вярно, че в крайна сметка изборът на кого да вярва е на зрителя и на читателя. Ако обаче няма избор? Такъв е общо взето българският случай през 2011 г., маркирана от всякакви наблюдатели, като най-позорната за състоянието на свободата на словото в …класацията по европейската и международната координатна система. А и като тенденция-стрелката на диаграмите от години сочи надолу, към дъното на тази надпревара в разоръжаването на демокрацийката ни ( самата тя, милата, класирана като „проблемна”, не на последно място заради медийната картинка в България).

„Спасението” на несъгласните да бъдат част от това падение е Архипелагът Интернет. Тук е интернирано свободното българско слово, а обитателите са пуснати да пасат на свобода- дали могат да се изхранват от тази тревопасност си е техен проблем. Тук не важат никакви сантименти: няма загрижени синдикати, тристранки, субсидии- има само социални мрежи, но не в онзи, подпомагащия слабите финансово и без източник на доходи журналисти. Свободно пишещите са и свободно падащи, имат правото да не мълчат и да задлъжняват в спиралата на заемите, но нямат правото да се оплакват: нали искаха свобода? „На ви сега свобода”, потриват ехидно ръце онези, които направиха така, щото свободата да я има само в резервата, където можеш да си препускаш на воля толкова дълго, колкото ти издържат батериите, заредени с въздух- свободен, но въздух.

За да не ви прозвучи като оплакване, нека се похваля: имам свободата да си имам класация. Субективна е, разбира се. Като всички други. Но пък е от сърце и подрежда събитията по привилегията да са били толкова „страшни” за властта и нейните медийни слуги, че не сте ги видели и чули в годишните класации на обгрижваните средства за масова дезинформация- чак „угоявани” не бих казал, защото не ги колят по Коледа, трябват им да поблеят и за Великден за целта средства за масова дезинформация. Пък и кой знае, ей го къде е 9 септември, пак ще потрябват, могат да отърват ножа и по Гергьовден ако поблеят достатъчно жално.

1. Никой не пожела да се поинтересува през годината какво се крие зад играта на криеница между двамата титани на българската политика. Написах и поддържам твърдението си, че президентът Първанов и премиерът Борисов разпределят тайно порциите в държавата, охранявани от цели армии копои- частни и държавни. През март така са прекалили с тридневния запой в хотела на олигарсите Златеви в Правец, че цялата околия шушука. „Храбрите” българските медии обаче не дочуват нерегламентираното шушукане: на тях някой трябва им изкрещи началнически, за да се размърдат и да се поинтересуват какво крият от избирателите техните избраници – толкова ли е срамно, че не е като за стенограми и телевизионни камери?!
2. Не е „интересно” и изтичането на радиация в АЕЦ „Козлодуй” на 26 април- изтичането на информация по случая, досущ като при строго охраняваните тайни срещи на Първанов и Борисов, е табу, което никой не смее да наруши. Приема се за вярно твърдението на ядреното лоби, че ставало дума само за някакъв си вентил и това им се вижда достатъчно за изпускане на парата по темата.
3. След като близо година нагнетяваха очакванията за проговаряне на важен свидетел по най-шумното дело, рекламирано като най-големият успех в борбата срещу организираната престъпност в България, заветният момент на проговарянето настъпи. Но медиите вкупом загубиха интерес в този миг. Защото проговорилият , някой си „Кеца”, взе, че ги наприказва едни…Обвини Бойко Борисов, че в миналото бил началник на канал за наркотрафик. Лъжливи или не, неговите показания, са дадени пред съдия и са валидни юридически, но бяха „спестени” дружно от загубилите внезапно дар слово български медии, които нито за момент не се опитаха да попитат за мнение обвинения премиер.
4. Друг проговорил свидетел, Устинов, получи своите часове медийна слава, но само в частта, в която славно разказва желаното от властта. В другата част, в която промълви за посредничество на президента Първанов в осуетяване на поръчково убийство – досущ като някакъв Дон Джорджоне, на никой от интервюиращите не „хрумна” да задълбае. А щеше да е интересно: след като думите му се възприемат за толкова интересни, че телевизионните студиа не могат да си го поделят, значи е преценен като източник, заслужаващ доверието ( на когото трябва).
5. Няма да видите сред годишните класации темата за съветската окупационна символика. Та нали самият руски посланик Исаков нареди за нейните противници да се говори като за „маргинали” и няколко „български” творчески организации се присъединиха традиционно към генерал-губернаторското му мнение. А има причина да се говори: темата беше извадена изпод надгробната плоча с надпис „тури му пепел” от същите тези „маргинали”. Трябваше други подобни да я оцветят като американски комикс, за да й отменят медийната смъртна присъда- нямаше как, чак от „Ню Йорк таймс” и Си ЕН ЕН я забелязаха. Само че как да включат тази неравна битка с руското лоби в България в годишните си класации- световната новина с боядисването на съветския окупационен символ остана неясен знак. Хем го забеляза светът, хем пък властта у нас го заклейми. Я по-добре да си мълчим, за да не сбъркаме ( една снимка от боядисания паметник се помъква все пак сред десетки други документирани събития в годишната ретроспекция на сайта на Дарик радио).
6. И накрая, но съвсем не на последно място, а като обобщение: самата тема за жалкото състояние на медийната свобода в България, обявена обаче в края на годината от премиера Борисов за точно обратното( в рамките на сравнението с Русия, която той избра за критерий), е големият отсъстващ белег за демократичен дебат от българската публичност. Това е косвено,гузно, но най-сетне достоверно самопризнание за нещо, което (не) се е случило и не е за разправяне…

Това е класация от шест точки за пропуснатите ползи от съществуването на медии изобщо, която си заслужава оценката:

Слаб 6!

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: