Ако сте гледали поне няколко от филмите на Уди Алън, знаете колко харесва Париж.

„Полунощ в Париж“ е голямото обяснение на дребния комик в любов към тази световна столица.

Аз толкова го харесах, че смятам да го гледам пак.

Дали ще хареса на всеки? Ако обичате голямото изкуство на 20-ти век и ако познавате персонажите задочно, тогава вероятността да го харесате е по-голяма.

Алън изследва видовете любов към Париж, които човек може да изпита.

Любовта към шопинга. Любовта на снобите, които обичат да „доказват“, че са „разбрали“ Париж. Любовта на тези, които просто харесват Париж без условия. И покривите, и светлините му.

Дори (тъкмо) когато вали дъжд.

Уди Алън може да си позволи да общува с духовете на Париж и да ги възкресява, защото е Уди Алън.

Той е художник, натрупал толкова опит и майсторство, че само няколко мацвания с четката и се появява забележителен резултат.

Може да си позволи да изчисли колко струва носталгията и заслужава ли си.

Може да си позволи да скрие хумора само в подтекста.

Може да пофантазира – дали, след като срещнеш идеалната жена, няма да се окаже, че тя търси нещо съвсем друго, дори не идеалния мъж.


Възхищавам се от вкуса му в жените. Събрал е чудесен букет. Начинът, по който камерата ги следва отзад... трябва да се види.

И не знам, ако не ви хареса, изчакайте пет години и пак го гледайте.

Имате ли си някой по-специален, с който аха-аха и могат да станат нещата? Гледайте го заедно, може и да се получи.