Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (4): Колко е кофти да не знаеш езика?

Днес продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , а в последния епизод  я оставихме безнадзорно да се запознае с полицая Анджело Просто не смея да кажа какво ще четем днес, защото... нали знаете нашата Вили: ако не се вкара в приключение, то кой? ;) Бележка за щерка ми, когато прочете този разказ: учи езици! Много помага :) Приятно четене:  

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част четвърта:

Колко е кофти да не знаеш езика?

  Мислех да пропусна тази част, защото е по-скоро лична. E, лична, но не интимна - има разлика. Затова ще я направя подарък на феновете на тази история, тъй като, както разбирам, има ги. Надявам се да ви е забавно  ;)   Точно пред входа ми минава през ум, че изненадите на Неапол май не подлежат на контрол. Но, факт е, че когато срещнах Анжело в Спаньоли, той беше униформен. Бледосинкавата риза с къс ръкав, сребристи нашивки и звездички на раменете, много му вървеше на тъмната коса и здравословния тен. Седеше си кротко в украсения с "буркан" и гербове джип, и си четеше вестник, т.е. явно при изпълнение на "служебния си дълг". Тази сещанка ме успокоява. Е, не напълно, остава си ми едно... такова... бе, живжика ми малко от неизвестното. Той, оказва се, живее на последния етаж - пети. И нямат асансьор. Лелее! Щото съм гроги и май си ми личи - без никакви уговорки "похитителят" ми направо ме издърпва на буксир последните два етажа. О, подхвърли нещо и пусна усмивка, ама не го разбрах. Отключва: прего /моля, заповядай/ С ясното съзнание, че прекрачвам в "зона Х", влизам. Анджело си хвърля небрежно ключовете на една масичка, събува се бос, казва нещо, като че ли да направя същото, щото било гранде пиаче фаре не знам си к'во, демек удоволствие, да шляпаш бос по хладния под /е, нещо такова/. Но аз не го правя - ами, ако ми се наложи спешно да излетя, у тъмното боса ли ще маам към Неапол? Посочва към канапето: ма, сиедити! - ми сядам. Искам ли акуа фреда? - ми, искам. Налива ми. И, наслаждавайки се на чаша точно изстудена вода, бързо идвам на мене си.. Той изчезва някъде, в тоалетната или кой го знае, и аз използвам да се поогледам. Светкавичен анализ: това е кухньохол - леко, даже уютно поразхвърляно.. значи не е педант; чисто.. значи не е мърляч... Яя... леле, колко дискове... я, я? Павароти, Бочели - е, нали е италианец... Доминго, Кени Джи, Клайдерман - охоо... нежна душа, а? ;) ... Синатра, Иглесиас, Андре Руа..  хм... и Шопен?!.. Чайковски, Григ... ааа... ама, чакай бе, ми това е все моята музика! Моите дискове!... Моите бе!.. Ха! айй... е, зарадвах се  :) Една от картините на стената особено привлича погледа ми - пейзаж с размери около 60/40 см. Харесва ми. Приближавам - ма, да бе, масло, оригинал, с подпис. Хм. Сядам си на мястото, а в главата ми щръква питанка: полицай, любител на класическа музика и изкуство? Малко нещо не ми се връзва... О, Боже, ама това е Италия, тук май всички имат гени за изкуство! Питанката се скрива. Анджело се появява и, докато разправя нещо и шари насам-натам, го сканирам внимателно. Тайно и много внимателно. Всъщност едва сега го гледам нормално - реален, в цял ръст. Оо, много го бива бее, а това хич не е добре... Е, как що? Щото, ако затрябва да се бия с него, нЕмам шанс! В джипката не ми се видя чак така.. мм, мъжествен... пък сега с тая плътна фигура и цяла глава над моите 1,65... Обаче ме изФаща, защото изведнъж спира пред мен и, подсмихвайки се, ме пита... коме ме, нещо си... Ъъ, кк'во?...  Повтаря ми го, показва, с пръст сочи към гърдите си и "чупи" око: соно си, о'кей? соно куул?! - Ха, дали бил готин?! Ха, нахалник! /англ. куул=готин/ Става по-сериозен и разправя пак нещо: ... маа.. кредиате о но, пенсо кее.. кимика тради ной.. - Пак тъпея - к'во рече? Повтаря като утвърдително поклаща глава. Ааа.. ако правилно го разбирам - дали ми се вярва или не, между нас имало химия. - Малее... бе то, вярно, от пръв поглед ми разцентрова системите още в Спаньоли, ама и той ли... малее... вапцах я, те сега! Не ми дава време да мисля: алора, виени - протяга ръка и ме води... пред "баньо" - връчва ми една голяма жълта хавлия, разправя нещо пак.. фато, престо, чена, пронта.. дъра-дъра.. вдига показалец и заключава "ее, допо венти минути ла чена" /мигам - след 20 мин. вечеря ли?/ - усмихва се, посочва вратата на банята и махва: ариведерчи, синьора мия! И сега?!... Ее'ми, като ще е гарга, барем да е рошава! Посягам да пусна душа и в този миг на вратата се чука - хий, тревога! Ще ме сапунисва ли бе?!... Оот-боой!!  :) - да ми кажел кое било душ-гел, кое шампоана /е, да не съм неграмотна бе, ало! - ама само си го мисля това/;... скузи, сорри, нямал дамска козметика - искам ли си чантата? Не, не я искам - ще мириша на теб, драги, тази вечер! Затварям вратата. Оглеждам се - само мъжки джунджурии, а аз понеже разчитах на хотел, освен четка за зъби, кремче за лице и едно део, не нося друго. Ееми, мъжко-мъжко. А, това?... Виж тии - афтършейф и дезодорант "Attitude" на Армани.. Подушвам.. ммм... чак притварям очи.. ммммм... И ми светват две питанки: ченгето ченге ли е? че какви заплати вземат тогава неаполските полицаи, щом Армани... нали? Бе, дреме ми! Пускам душа - йее, цял ден си го мечтая! Сега да се отплесна малко. Как мислите, кофти ли е и доколко, да не знаеш езика на човека пред теб и да се налага, а и да искате да си говорите? Ще ви кажа: не, не е кофти. Обаче, ей, хора, бедна ви е фантазията какво може да се получи! Впрочем мисля, че това е вариант само за човеци без комплекси и с добра доза чувство за хумор ;) И значи, те така аз, в тази тиха и топла неаполитанска вечер, с лудия си късмет и всичкото си безумие, се вкарвам в един сериал* без предварителен сценарий, пълен с комични изцепки и бисерни гафове :D Е, как защо?! Защото: =не познавам човека =не знам абсолютно нищо за него =знам твърде малко думи и никаква граматика За другите не знам, но аз при всеки чужд език все правя асоциации с думи от българския. Та... А, между другото, около два часа след влизането в дома на Анджи, става ясно, че той знае малко думи на английски, които обаче, почти не могат да се вържат в нормален разговор. Понеже са най-вече oт тоя род: acces, download, restore, full, back, settings, pictures, memory, history...  :) Знае, разбира се, и как е здравей, извинявай, обичам те, целувка, добре, как си, довиждане, ела, готин... Всъщност неговият английски е като моя италиански.. ъъ.. е, не, не се хваля, но моите думи май са повече :) Но, говорех за италианския. Та, в италианския има думи, които звучат и имат значение, точно както в българския: лимони, порта, тераса, вино - са също лимони, врата(порта), тераса, вино... Други пък са си напълно понятни без особено замисляне, примерно: "карамели, чоколати" - са съответно карамелови и шоколадови бонбони. А "бискоти" са бишкоти и въобще бисквити и дребни сладки, "саламе" е салам, колбас, "манджаре" е ям, храня се... Обаче има и такива думи, които звучат като на български, но на италиански имат друго значение, та по асоциация... е, пак става ясно, ама обикновено след някой гаф ;) И малко да се върна назад в ситуацията, за да поясня - ами, още щом влязохме и седнахме в кухньохола, моят домакин ми обясни (и жестикулирайки), че оттатък е "камера ди сонно" /спалня/, има и друга "камера" /стая/, ей тук (зад гърба му) е "кучина" /кухнята/ и мястото за "манджаре" /ядене/, а в "коридори" едната "порта" е "баньо", другата "порта" е на "габинетто"... Не е трудно, нали? Ето, все думи, които и да не знаеш италиански, звучат, струва ми се, разбираемо. Кимнах, о'кей. Продължавам. Та значи, след цял ден копнеж за душ, най-после окъпана и освежена, излизам от банята.  Увита като едно голямо жълто някакво нещо, бързо се промъквам през "коридори" в "камера"-та, където одеве си оставих чантата, понечвам да си облека последната чиста блузка и виждам една голяма мъжка тениска, опъната подканващо на леглото. Двоумя се, но решавам, че е досетлив. Е, дали е за мен наистина, нямам идея, но я нахлузвам - ми, най-много да ми я съблече като си я познае  ;)  Уау, като рокличка ми е :) Връзвам косата с оная тъпа шнола, дето ме изложи следобеда, и с мисълта какво ли ме чака нататък, отивам в кухньохола. Ами какво, те това: = Той тъкмо реди масата за ядене и при появата ми възкликва: Ооо, брааво.. молто, пиаче, мено, ринфреската, и не знам си к'во още - в смисъл - къпана си, свежа си /ала-бала/ и явно съм познала, че тениската била за мен, щото одобрително разправя нещо, чувам и думата "модерна". = Аз му казвам "о, но, ай'м нот хънгри" и вярно, след оная пица още не ми скърца - ама да бе, да - следва задължителна вечеря, след категоричното "Хънгри-мънгри - сенца тале! Сиедити! Дай, дай, манджи!" подкрепено с красноречива жестикулация /хънгри-мънгри - без тия, сядай, хайде яж!/ . Какво ме нагости ли? - ми яйца, к'во - един тиган яйца (12!) с гъбки и саламе, салата доматки, сиренце някакво. Ее, ми нямаше да е прилично да не уважа усилието му да сготви толкова яйца, нали? Ядох бе, ядеше се ;) = Не, че не бих цапнала едно винце, ама, както съм уморена, ако се омагьосам? И не ща. И му викам "аа, но уайн... ъъ, но, но вино, нон волийо" /не искам вино/ Той ми се хили "Ооо, ма туе парли италиано, брраааво! Ма, вино е белло, мия кара, бианко е фредо. Е, алора чин-чин!" /ама ти говориш италиански, браво, но виното е хубаво, бяло и студено. Наздраве!/ - Ееми, не съм пък толкова невъзпитана, пих една чаша. После още една. Верно беше "6" - леко, бяло, студено. А най-важното, не ми откина главата! Само (ама, шшшт!) ми омекнаха малко китките и колената  - след втората чаша, ама бързо мина  ;) = Аз му казвам: Тумороу ай'л гоу. Той ми се дзвери - нон капире. Ровя си из тиквата за думички, ровя, и о-па (на втората чаша съм), накъдрям едно дъълго италианско изречение: А домани йо партире... ъъ... йо парто... ъъ парти, еее партиамо... Той избухва в смях. Ми и аз. Защото все едно на български някой да ти каже "Аз утре заминавам, ти заминаваш, ние заминаваме, вие заминавате..." Ама като не им знам спреженията на глаголите! Та да си избере вярното де :)

= Следва конфуз!

Седим си след вечерята на чаша вино, гледаме се топло като стари приятели (или котараци? ;) / и мъчим контакта - мъдрим думички, мааме ръце... И ауу, музата за тоалетната ми идва. А сега! Изреждам си наум коя врата къде беше из коридора, но за кенефа нямам спомен. Срам не срам, питам, а той ми посочва небрежно зад гърба си: а, габинетто - порта синистра!.. Моля? Габинетто?!  Той клати глава: си, гоу! /отивай/.. Ама, за да не стане сакатлък, пак питам: тойлит, Анджело, wc? - Става и ме отвежда до "габинетто": екко, рагаца мия, е куи ла тоилетте! /ето, тук е тоалетната/ - боожкее... ми асоциациите?... а аз мислех, че това е кабинета му! ;) ... Е, всъщност, има логика - в кабинета се чете, мисли, разсъждава... А в тоалетната? Ми пак същото, плюс още туй-онуй ;)  Нали! След още 2-3 ми изцепки и смях, приех, че няма да ме яде - ама трудна работа то - аз да мисля кратки фрази на английски, той пък същото на италиански. И падна и едно ма'ане на ръце - как не ме хвана мускулна треска, не знам ;) Пък като разбра, че съм българка, се опули :)  И, перке, вика, ми парларе на английски. - Е, перке! Ами нали е световен език бе, да ме разбереш! - Пък той недоумява: Перо, йо соно италиано! /ама аз съм италианец!/... О, даа, италианец си, та дрънка! И тогава, внезапно, щот' нали съм си жена, т.е. второ, преработено, допълнено и усъвършенствувано божие творение ;)   ми хрумва идея, страхотна идея! Анджело, я гив ми лаптопа си, плийз! Дава го. Къде ти е Гугъл-преводача, а ето го - цък. Естествено, няма кирилица, но няма значение, и през английски става. Написвам: Ай'м глед ай мет ю, тенкю фор уот ю ду фор ми /радвам се, че те срещнах, благодаря за това, което правиш за мен/ - клик! И Анджи подскочи, едва не ме разцелува: Си! Брааво! Брависимо!.. Еее, рагаца мия, брависимо, ту сей молто интелидженте! - Ехее, ми интелидженте съм си, я!  ;) А третото нещо, което той написа чичко Гугъл да ми преведе, гласеше (превода): Ти спри да се притесняваш, няма да правя какво не желаеш, не съм животно! Когато казваш ти, тогава. Но ние имаме химия с теб, нали? Аз знам, има! В моя корем вътре летят пеперуди, когато видях теб! Аз искам да умра от яд, когато тръгваш днес следобед. И мисля край, загубих това момиче! Колко съм благодарен на Мадонна моя! Еее, и как да не се усмихнеш сега? - О'кей, ангелче Анджело :)  И, бога ми, за една бройка да рипна да го целуна (от кеф бе!)..... Знаете ли колко е часа? Минава полунощ, вече е събота. На два пъти щях да си лягам и все - а, моменто - това, моменто - онова. Прозявам се за кой ли път и тъкмо да кажа, че вече наистина трябва да спя - още малко и ще станат 24 часа без сън - станала съм в 3 ч. предната нощ, за да се класирам за самолета в 6.. В този миг Анджи скача, разправя нещо, тиква ми фотоапарата в ръцете: алора, андиамо! И ме помъква... в камера ди соно - в спалнята! Хийй... и к'во с'а - уж, когато аз поискам - оо, значи било дрън-дрън! Фотоапарата пък за какво? Ще снимаме ситуацията ли? Леле, ако е извратеняк?! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Нападната от грозни мисли, стоя като вкопана до вратата – Анджело се втурва, разтваря широко прозореца и не спира да бърбори, обръща се към мен и маха: алора, дай! Влизам едва-едва, а той въодушевен: – Ее, ке белла виста, е?! Виени, кара, дай, дай спара! Виени, виени куи! Приближавам го недоумяваща - к'ва виста, к'ви 5 лева?... поглеждам навън и ахвам! Анджело ликува: белло, е!... куеста ла туа виста! екко! коме регало ди, рагаца мия! - Аа? /чудя се/ - Си.. ъъ.. коме презент! Си, презент фор ю.. май бейби! Дай спара!.. ъ.. алора, шот куеста имаджине, дай!... шотинг! /смисъла е, подарявам ти тази гледка, твоя е, хайде снимай/ И, скапана от умора и емоции, на две пълни чаши вино, почти умряла за сън и без статив, ето ми го подаръка, това успях да шотна:   [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Неаполският залив и Везувий - панорама от Кастеламаре ди Стабия"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Неаполският залив - в дъното свети Неапол, разстоянието от Кастеламаре до Неапол е 30 км"][/caption]   Очаквайте продължението Автор: Вили Снимки: авторът (и Анджело. Дали? ;) * и не е свършил към този момент  ;) – бел.авт.     Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ

Прочети цялата новина

Свързани новини: