Руските танкове ни сгазиха за газа

След анализа на политическата страна на въпроса, който предоставих на вниманието на читателите във връзка със забраната на проучването и добива на шистов газ, днес помествам малко информация от страна експерти за това, какво всъщност са забранили нашите управляващи ( опозицията от БСП не я броя, тя открито си служи на руските интереси и поне не лицемерничи в това отношение).
Запознайте се с това, с което (не)уважаемите политици очевидно не са се запознали, преди да изпълнят волята на Суверена и да я подкрепят като роботи, пратени от началника в парламента да слушкат и да папкат. Не се подвеждайте: Суверенът не е народът, който се бои от неизвестното, поради което от негово име спекуланти се изявяват в политиката като проводници на имперските интереси на бившата ни метрополия, пряко заинтересована да ни държи зависими от себе си. Суверенът е „специалистът” по всички въпроси, включително и по проблемите на шистовия газ. Той претендира да знае и нарежда какво да се прави, имайки на ум съвсем други неща ( за които подробно писах в „ Без фракинг, но със смокинг, валенки и ушанка” от 19 януари 2012 г.). За онези, които продължават да се съмняват, че играта изобщо не е „техничарска” , а е въпрос на техники за постигане на стратегическите цели на бившите(?) ни господари, ето още веднъж пример, какво е развил като теза един техните главни наместници в България Валентин Златев. Цитатът е от руското списание „Полития”, а текстът е изтрит в интернет ( възпроизвеждам го от книгата си „Течна дружба”):
“ …Русия не е загубила своите геостратегически позиции, главното в които е енергийният потенциал. Впрочем, близки до Кремъл кръгове проповядват идеята за геополитически реванш чрез използването мощта на националните корпорации: естествено на първо място това са “Газпром” и Лукойл”. Тези компании обективно се оказват най-действеното политическо оръжие на руската държава. Нещо повече, те са свързващо звено между Русия и ЕС, а също са и решаващ фактор на руското присъствие в Европа изобщо и конкретно на Балканите. Преди такъв фактор бяха танковете”. ( с. 140, сп. “Полития” №3 Осень 2000).

Ако някой случайно е „проспал” съществената думичка, четейки „по диагонала”, да подчертая: ТАНКОВЕТЕ! Това е аналогията на Златев по отношение на контрола на Русия над нас, осъществяван наистина от посочените от самия него ударни оръжия „Газпром” и „Лукойл”. Тези „танкове” ни газят и управляващите изпълниха волята им за газа.

Всъщност няма никаква екологично застрашена обстановка, която да предизвиква необходимостта от такова спешно решение на Народното събрание в което се слуша Неговата воля. Има ли някой, който да не е разбрал дори и в най-отдалечената махала на България: депутатите забраниха да се мисли, да се разсъждава за нещо, което не се случило- забраниха ПРОУЧВАНЕТО. Не знаем дали България разполага с предполагаемите огромни залежи природно богатство, наричано шистов газ. Но не ни се и полага да знаем, за да знаем какво да го правим. Имаме обаче политическа катастрофа, илюстрирана от факта, че невежи, неинформирани хора с такава лекота слагат кръст на дейност, от която не разбират нищо.

Ако депутатите обаче, като низши същества спрямо Суверена, няма нужда да знаят какво точно правят, поне гражданите имат правото на информация. Все пак догодина ще има ново раздаване на депутатски заплати и хората трябва да могат да направят информиран избор, кого да (не) пратят в парламента.

Ето и информацията на специалистите, поднесена достъпно ( дори и като за депутати, стига да им е позволено да се информират):

 

Десет неща, които трябва да знаем за шистовия газ (1)
ТЕХНОЛОГИИ, ИКОНОМИКА, МИТОВЕ, РЕАЛНОСТ
Христо Казанджиев, доц. д-р Радослав Наков, Бойко Ницов,д -р Румен Огнянов, Васил Филипов.
Откак стана ясно, че в България има вероятност да бъдат доказани и евентуално разработени запаси от шистов газ, около темата се изви буквално буря от обсъждания, публикации и коментари. За съжаление, голяма част от изказваните мнения са явно неточни или злонамерено неверни. Пример за неточна информация или злонамерена дезинформация може да бъде намерен тук или тук. Намират се и доста коктейли от истини, полуистини и неистини, в които е пусната като маслинка снимка на неизвестно къде намиращо се находище на нещо.
Потърсихме лесно достъпна точна публична информация на български език за естеството на шистовия газ, свързаните с него технологии, икономическите и други аспекти на търсенето, добива и реализацията му, но не намерихме нищо системно следващо фактите2, въпреки огромната вълна от всякакви писания. Опитваме се да отстраним тази липса. Местата в мрежата, към които в текста има хипервръзки, са посетени до 15 септември 2011 г. -добрият начин за намиране на отговор на безпокойствата, свързани с темата „шистов газ”, е пълната прозрачност и предоставянето на точна, аргументирана, подкрепена с научни методи и анализи информация, позволяваща да се стигне до правилни решения. Което именно желаем за България. А на всички наши читатели – здраве, успех и добро настроение.
Според нас най-добрият начин за намиране на отговор на безпокойствата, свързани с темата „шистов газ”, е пълната прозрачност и предоставянето на точна, аргументирана, подкрепена с научни методи и анализи информация, позволяваща да се стигне до правилни решения. Което именно желаем за България. А на всички наши читатели – здраве, успех и добро настроение.
Авторите
Христо Казанджиев е инженер-геолог по търсене и проучване на нефт и газ, бивш директор “Енергийни ресурси” в МИЕ, по-късно в МИЕТ.
Доц. д-р Радослав Наков е геолог, зам. директор на Геологическият институт при БАН.
Бойко Ницов е икономист в областта на добива и траспортирането на нефт и газ. От 1995 до 2001 г. работи в Центъра по енергетика „Саркейс” в Оклахома, от 2001 до 2009 г. е главен експерт по инвестициите в Секретариата на Енергийната харта в Брюксел, от 2009 г. досега е директор на енергийните програми в Евразия на Атлантическия съвет.
Д-р Румен Огнянов е петролен геолог.
Васил Филипов е енергиен експерт, бивш директор на “Булгаргаз” ЕАД. Мненията, изказани от авторите, са лично техни и с нищо не обвързват други лица и институции.
РЕЗЮМЕ
1. Що е „шистов газ”? Различава ли се той от „природния газ”? Опасен ли е за здравето?
По начин на образуванe, състав, технологии на търсене, проучване и добив, предпазарна подготовка, транспортиране и реализация шистовият газ е идентичен на природния газ: той е метан, най-простия въглеводород от реда на алканите. Метанът е неотровен, безвреден газ без цвят и миризма.
2. Ако шистовият газ е идентичен на конвенционалния природен газ, защо го наричат иначе?
В петролната индустрия се използва специална терминология за класификация на ресурсите в зависимост от геоложките и технико-икономически свойства на залежите от въглеводороди, а не от свойствата на самите въглеводороди, които са едни и същи навсякъде. Терминът „шистов газ”отразява особеностите на залежите от газ, а не на самия газ или на технологичните процеси. Прилаганите към шистовия газ технологии, включително хидроразрив, са същите, както към други видове залежи от нефт и газ.
3. Вярно ли е, че има над 300 милиарда кубически метра шистов газ само край Нови Пазар?
В конкретния случай за шистовия газ в България може само да се каже, че става въпрос за прогнозен геоложки ресурс, който тепърва трябва да бъде открит и проучен, за да се стигне до оценка на запаси.
4. Колко земя е нужна за добив на шистов газ? Казват, че можел да се добива само в слабо населени райони и пустини, защото сондажите били много нагъсто и се унищожава земеделска земя, ставало като лунен пейзаж?
Ако българските шисти имат свойства като на тези в САЩ, постоянно заетата площ за добив за пълно снабдяване на България със собствен газ ще е около 500 декара. Това е само около 0.012% от площта на концесията за шистов газ, предоставена в Североизточна България. При успех на проучвателните работи в тази концесия за шистов газ, България би могла да удовлетвори нуждите си от природен газ, като ползва около 0.0005% от територията си. След приключване на сондирането и добива, земята се рекултивира и е напълно годна за земеделие. Добив на шистов газ се извършва в много по-гъсто населени места, отколкото България, и никъде не е довел до унищожаване на земята или водите.
5. Големите не се интересуват от малките като нас. Защо се дава предпочитание на големи фирми при сключване на концесионни договори за шистов газ? Те си гледат само техния интерес, къде е нашият?
Комисията за ценни книжа на САЩ (U.S. Securities and Exchange Commission) изисква от фирми, чиито книжа се търгуват борсово, да обявяват запаси като „доказани” само ако са осигурили в бюджета си за капитални разходи средства за разработване на находищата. По тази причина, за България е изгодно да дава права за търсене, проучване и добив на газ на големи фирми, които са регулирани от Комисията. Първо, те имат ресурс да изпълнят изцяло за своя сметка и риск работната програма през проучвателния период. Второ, със самото обявяване на търговско откритие, такива фирми потвърждават наличието на финансов ресурс за разработването на находищата и намерението си да пристъпят към добив. Така се избягват случаи, когато концесионерът няма ресурс за усвояване на находището или нарочно бави разработката му, като с години „лежи” върху него без полза.
По условията на договорите, самият ресурс от газ остава винаги собственост на българската държава. Фирмата, която има разрешение за търсене, проучване и добив на газ, може да се разпорежда с него, само след като го добие. Работните програми по търсене, проучване и добив подлежат на предварително одобрение от българската държава, включително на оценка за въздействие върху околната среда при добив. При прекратяване на правата на концесионера, независимо от причината, всички активи в резултат от дейността (напр. прокарани сондажи, наземни съоръжения, резултати от обработване и интерпретиране на информация) стават собственост на българската държава. Самата информация е винаги собственост на държавата и концесионерът няма право да я разгласява или да търгува с нея.
6. Защо е потрудно да бъде добиван шистов газ, отколкото конвенционален? Казват, че добивът на шистов газ е скъп и икономически неизгоден? Защо не си купуваме, както досега?
Ниската проницаемост на шистите е единствената причина, поради която добивът на газ от тях е по-труден, отколкото от конвенционални залежи. За увеличаване на проницаемостта на пласта е нужно да се извършат допълнителни технологични операции, които оскъпяват добива. По всички други параметри, като дълбочина на залягане, състав на флуидите, петрофизически свойства на пласта, използвано сондажно оборудване, материали, химикали и технологии, наземни съоръжения и проч., шистовите находища и добивът на газ от тях са същите, както при конвенционалните за петролната промишленост.
Повечето оценки на себестойността на шистовия газ са в рамките на 90-140 дол. за 1000 куб. м, близо до сегашната пазарна цена в САЩ, която е два-три пъти по-ниска от тази в Европа. През първата половина на 2011 г., България внасяше газ по цена над 300 дол. за 1000 куб. м., като се очаква цената за потребителите още да се увеличи през есента.
Макар и шистовият газ често (не винаги!) да е с по-висока себестойност от конвенционалния при устието на сондажа, когато стигне до потребителя той като правило се оказва по-конкурентен. По тази причина и най-големите производители на конвенционален газ не могат да подминат шистовия – ако го направят, ще се окажат в по-лоша пазарна позиция. Газпром наскоро сключи няколко концесионни договора за добив на шистов газ в страна от Европейския съюз в партньорство с канадска фирма, а Лукойл се интересува от придобиване на права на добив на шистов газ в САЩ и експериментира с технологията в Сибир.
С една дума, „по-скъп” добив на газ не означава „икономически неизгоден” газ на пазара. Себестойността на шистовия газ е почти навсякъде по-ниска от днешните пазарни цени. Там, където се добива шистов газ, пазарните цени са по-ниски, отколкото в България. Ако шистовият газ е по-скъп, нищо не пречи на България да продължи вноса на конвенционален газ, стига това да отговаря на нейните интереси.
7. Какво е „хидроразрив на пласта”? Това нова технология за добив на шистов газ ли е, хидрочук за разбиване на скали или нещо такова?
„Хидроразрив на пласта” е предизвикване на пукнатини в пласта чрез вкарване в него на флуид (не непременно течност) под високо налягане. Технологията е приложена за пръв път в петролната промишленост през 1947 г. в Канзас и оттогава се използва широко из цял свят за най-различни цели, не само за добив на нефт и газ. В България технологията се прилага освен в търсенето, проучването и добива на нефт и газ и строителството за укрепване на основи. В Русия хидроразрив се прилага от 1953 г., като днес там ежегодно се правят около 1500 хидроразрива в нефтени и газови находища.
Основна цел на технологията при прилагането й към нефтогазоносни пластове е интензификация на добива, т.е. увеличаване на дебита, дренирания обем и коефициента на нефтогазоотдаване чрез увеличаване на проницаемостта на пласта. При хидроразрив няма никакви удари, взривове или смилания на пласта. Въздействието върху скалата е само от голям натиск, упражняван от флуид, подобно на действието на хидравличната течност в спирачната система на автомобилите, но при по-високо налягане, водещо до спукване на скалата.
Що се отнася до т. нар. „микросеизмика” при хидроразрив, то, противно на някои лаишки схващания, не става въпрос за някакви земетресения, тектонични явления и други от този род, а за акустичен (звуков) метод за изследване на структурата на пласта и контрол на технологичните операции при сондиране и хидроразрив. Конкретно при хидроразрив, „сеизмиката” се свежда до това, че в самия сондаж или в близки сондажи се спускат микрофони („геофони”), улавящи звука от разпукването на скалата. Сигналът от микрофоните се записва в паметта на компютри, обработва се и се визуализира с помощта на програмни пакети. По този начин геолозите и операторите на сондите и оборудването за хидроразрив имат възможност да получат в почти реално време информация за пласта, разположението на сондажа и разпространението на пукнатините и да променят технологичните настройки, ако има нужда.
8. Опасна технология ли е хидроразривът в шисти?
До този момент в света са проведени милиони хидроразриви и всяка година се правят още десетки и стотици хиляди, без никъде да доведат до апокалиптичните последствия, за които говорят противниците на технологията. Нещо повече, никъде до този момент не е доказана връзка между грамотно направен хидроразрив и замърсяване на околната среда, макар че тази хипотеза продължава да се проучва. Рисковете са минимални или направо нищожни. Доколкото съществуват, те са предимно не при самия хидроразрив, а след неговото провеждане, и се свеждат до възможното замърсяване на води и почви от вещества, съдържащи се в течностите, изтичащи обратно от сондажа. Такова замърсяване обаче може да се получи само при големи аварийни разливи, дължащи се на пълна техническа неграмотност или елементарно неспазване на производствените правила.
Много се спекулира по повод съдържащите се в течностите за хидроразрив химикали. Съвременните течности са на водна база и съдържат едва около 0.25% химикали. Противно на някои твърднеия, броят на ползваните химикали не е 600, а само 10-12, макар и в различни комбинации. Съставът на течностите подлежи на обявяване и е лесно достъпен по сайтовете на фирмите, които правят хидроразрив или доставят течности за него. От тази информация се вижда, че въпросните „опасни химикали” са всъщност соли, киселини и торове, както и вещества, ползвани в кулинарията. Почти всички такива химикали се ползват ежедневно в бита и селското стопанство в количества и концентрации, които многократно надхвърлят тези в разтворите за хидроразрив.
Що се отнася до течностите, изтичащи обратно от сондажа след хидроразрив, то тук опасенията са, че течностите съдържат карциногени и радиоактивни вещества. Почти никъде обаче не се посочва, че въпросните карциногени са всъщност главно аренови въглеводороди (бензен, толуен, ксилен), които далеч не винаги присъствуват в залежите на газ. Когато ги има, те са обикновено в количества и концентрации, които са стотици пъти по-малки от тези около бензиностанциите и жилища, ползващи твърдо гориво за отопление. При добив – ако ги има – ареновите въглеводороди се улавят с цел ползване (напр. за смесване в бензин и за разтворители) или унищожаване чрез изгаряне. Що се отнася до концентрацията на радиоактивни вещества, то типичното равнище е като това на минерални води, ползвани за лекуване на невралгии и други заболявания!
Хидроразрив се прилага масово в момента във всички страни, добиващи нефт и газ, с изключение на Франция. Всеки, който смята, че хидроразривът е нова, опасна технология, би трябвало да се замисли защо тя се прилага повече от 60 години, без да е довела до опасни последици, но след като стана ясно, че може да осигури достъп до големи ресурси природен газ, изведнъж се превръща в страшилище.
9. Ползват ли се при хидроразрив огромни количества вода? Ако го допуснем в България, май оставаме без вода за поливане, че и за пиене? Пресъхна ни житницата и отиде цялото селско стопанство?
Ако се докаже продуктивността на шистите в България на ниво като това в САЩ, за пълното задоволяване на търсенето на газ в България от собствен добив ще са нужни около 60 сондажа годишно, а за направа на хидроразрив в тях – около един милион кубически метра техническа (не питейна) вода. Това количество вода е около 0.12% от обема на язовирите по поречието на Камчия, или 0.0025% от общия ресурс вода, с който разполага ежегодно България – колкото за 150-200 души. Въпреки, че за хидроразрив не е нужна питейна вода, за минимализиране на рисковете може да се ползва такава, и даже в този случай нужните количествата са нищожна част от наличния воден ресурс. Около 2% от прахосваното от течове в остарелите водопроводи количество питейна вода ще стигне за всякакви сондажни дейности, свързани с шистовия газ!
10. Гледахме филма Gasland и се втрещихме! Водата гори! Във Франция забраниха хидроразрива!
Тук вече сме хванати натясно. Колебаем се между два отговора: „Гледай филма докато изтрещиш” и „Луд умора няма”. Ще се въздържим от коментар на филма, защото от наше гледище там няма какво да почерпим и за какво да спорим. Във филма няма системни наблюдения, статистика, сведения за методики или технологии описани с материя, с която боравят инженери и учени. Филмът съдържа и много неверни твърдения.
Що се отнася до забраната за прилагане на хидроразрив във Франция, която също е любим довод на противниците на тази технология, то кой знае защо те не казват, че забрана няма в останалите 26 страни, които членуват в Европейския съюз. Забрана няма и в Русия и другите държави от разпадналия се Съюз. Забрана няма изобщо в коя да е държава по света, освен Франция. На местно равнище има няколко обявени временни мораториуми в Канада, Австралия и САЩ, с цел изясняване на рисковете и осъществяване на безопасен добив. Когато ги изяснят, има вероятност да отменят мораториума.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: