Молитва за растеж

Владимир Шопов

Оплакването от строгата разходна дисциплина е актуалния стандарт за критика на анти-кризните политики в Европа. Тезата прелива от всякаква политическа и коментарна реторика, редакционните страници на вестниците, анализите на голяма част от икономистите и вече дори се превърна в обществено мърморене. Според нея, германската колонизация на ЕС превръща фискалната дисциплина в полубожествена норма и захвърля през прозореца всякакви политики за растеж. Това е отправната точка на дебата в момента, от която обаче няма отлепване. Критиките са обилни, но препоръките и рецептите за нов растеж са малко. Левицата по традиция си говори за развитие чрез публични разходи като удобно оставя настрана въпроса дали и как може да си ги позволи. Пак по традиция и от комфорта на опозиционния стол, тя предлага кризата в еврозоната да се реши чрез преразпределение от по-богати към по-бедни, но този път на ниво държави. Десницата пък е умълчана, защото пазарната динамика не се радва на особена актуалност и ентусиазъм. Има усещане, че рецептурника за растеж е празен, а старите формули са в криза или пък предизвикват гняв. В същото време, гражданите на Европа все повече изискват нещо да се размърда и да се отвори някаква икономическа перспектива.

Засега обаче надигналата се вълна от приказки е много повече продукт на задаващ се изборен натиск, отколкото индикатор за реална промяна. Европейската левица от няколко месеца се захвана системно да атакува „дясната идея” за фискалната дисциплина и стягането на коланите и вече е част от политическите лекции на всички социалдемократически партии. Можете да я чуете в предизборната реторика на основния опонент на Саркози във Франция и дори в тази на левите български евродепутати. Макар реално да няма съдържателни идеи за това как точно Европа колективно да се върне към устойчив растеж, левицата прихвана обществени настроения, които имат все по-малка търпимост към непрестанните рундове от съкращения и искат да чуят поне една дума за това, че някой трябва да помисли откъде ще дойдат нови работни места и просперитет. Ефектът от всичко това не закъсня и европейската десница бе принудена да пребалансира реториката си и до дисциплината да сложи растежа. Меркел и Саркози предложиха специална европейска среща по въпросите на растежа. На френския президент темата му е важна за предизборната кампания, а германската канцлерка бе принудена да я включи в употреба след като някои от данните за немската икономика взеха да вървят надолу.

На ниво конкретни идеи и предложения картината е добре позната. Предлаганато ново е добре известно старо, което се налага да бъде рециклирано и политически препакетирано. Това е видно от изтъркани идеи като по-бързо плащане на еврофондовете, поредното преосмисляне на националните политики, за да бъдат „по-ориентирани към растеж и конкурентоспособност”, подканването да се стимулира търсенето на работа в други страни-членки. Предвижда се и задължителното в подобни ситуации поредно изследване за това дали се използват добре различните обучения и какъв е ефекта от краткосрочните договори за заетост. Отделено е място и за символични (самоцелни) мерки като тази на всеки неработещ да му бъде предложено поне едно нещо измежду няколко – някаква работа, пореден стаж или още един обучителен курс. Предстои и съответния „социален форум” на високо ниво, който да се занимае с въпроса. От шкафа е извадена и германо-френската теория, че данъчната хармонизация е всъщност основен инструмент за растеж. Единствено този път към това е добавен и данъка върху финансовите сделки. Добавката е от особена полза за Саркози, защото по този начин се опитва да свърже в едно грижата за справедливостта (удар по алчните банки) и тази за бъдещето.

Реалността е, че Европейския съюз няма с какво особено да помогне. Съюзът не е замислен като основен генератор на растеж чрез публични инвестиции. Независимо, че преразпределя частично, той е институция, за която задачата за просперитета си остава задача на пазара, най-вече чрез идеята за единния европейски пазар. Той обаче има нужда от голямо рестартиране, което в сегашната атмосфера на анти-пазарни настроения няма как да стане. Доколкото инвестира в растеж, ЕС вече го е направил чрез отделните си политики за иновации, конкурентоспособност, трудова мобилност. На практика обаче ЕС няма правомощия да разработва единна европейска политика за растеж и неговите инвестиции имат единствено допълващ ефект. Разбира се, за тези страни-членки, които има към какво да допълват. Освен това, съюзът няма и ресурс за нещо особено мащабно, защото европейците му поверяват едва едно от всеки сто евро, които произвеждат. С това една на сто те искат от него да направи Европа глобален играч, да бъде щедра към бедните по света, да помага на потиснатите, да се бори с глобалното затопляне, да върне повечето от тези пари на собствените й граждани, да опази външните граници, да се бори с нелегалната имиграция и организарана престъпност, да ……

Намираме се в патова ситуация. Левицата не може да измисли нищо ново, десницата мълчи, поради тежката дискредитация на пазара и не смее да се обажда много, докато не дойдат по-добри времена. Европейският съюз няма доверие и ресурс, с които да направи нещо съществено. Заливат ни призиви за преосмисляне, за „мислене извън кутията”, за иновационни идеи, но колкото повече се засилват те, толкова повече отслабва вярата в пророците. Търси се чудо.

Прочети цялата новина

Свързани новини: