Къде е Външно?

Владимир Шопов

 

Европейската политика на България изглежда напълно разпарчетосана. Последният разнобой е с едва няколко дневна давност при спречкването между Симеон Дянков и Томислав Дончев по отношение на преговорите за следващата финансова рамка. По всяка вероятност като превантивна мярка от страна на Дончев преди неговия колега да се изкуши да закрие някои части от европейския бюджет, както направи с еврозоната преди седмици. Освен със своята импровизация нашата европейска политика страда от твърде много господари и тежък хаос. Все повече министри си проправят собствени пътечки към Брюксел,  процесът продължава да няма център, а външното ни министерство все по-охотно се превръща в наблюдател.

При сегашното правителство този проблем се задълбочава. Премиерът ходи сам на европейските съвети и твърде често излиза с някоя екзотична препоръка към останалите страни-членки, която обаче едва ли прави впечатление на аудитория извън българската. Европейската му политика спокойно може да бъде обобщена в позицията „равнис по канцлера”, но това пък има ползата да прави общата сложна картина достатъчно разбираема за него. Макар и позаглъхнала, дипломатическата активност на вътрешния министър си остава. Нейният най-бурен период бе в месеците, когато трябваше да обслужва биографичното укрепване на бъдещ кандидат-президент и следите от тази активност остават. Тя роди аналитичните бисери за преждевременното приемане на България в ЕС и няколкото тежки провала при опитите да бъдат противопоставяни страни-членки по темата за Шенген. Изолирането на правосъдното министерство от диалога с Брюксел сега пък доведе до създаването на специално звено от вицепрезидента Маргарита Попова като основната му задача ще бъде да се занимава с мониторинга на ЕС. Напреженията тук предстоят.

Най-любопитна е европейската траектория на Симеон Дянков. Тя постепенно еволюира от неприязън към все по-трудно предвидим активизъм. Финансовият министър отначало не прихвана брюкселската тръпка, скара се с няколко комисари, спря да ходи на заседания точно в пика на кризата с еврото, после предвеща разпада на еврозоната и предложи разни задокеански теории за развитието на съюза. С няколкодесетилетно закъснение се противопостави на идеята за икономическото управление на съюза независимо, че то е доста отдавна фиксирано в договорите. В последно време обаче финансовият министър е в настъпление и застана доста мелодраматично срещу силно пресилената заплаха от икономическа хомогенизация. Сега реши да постави себе си в центъра на дебата за евросредствата след 2014 година. Към тази картина трябва да добавим е министъра на фондовете Томислав Дончев, който макар и генерал без армия е сред малкото, които гледат на тях като на инвестици и имат цялостна картина какво и как се случва в ЕС. Отделно от всичко това се върти машината на правната хармонизация, която се води от съвета по европейски въпроси и под която стои поточния еврооптимизъм на администрацията.

Сега към цялата тази тумба се прикачва и новия президент Росен Плевнелиев, който направи множество сериозни външнополитически заявки. Най-същественото обещание е за „повече глас” и активност, предполагаща обаче яснота какво точно мислим и правим в съюза. При положение, че тя отсъства не е все още ясно дали президентът ще се задоволи да бъде пореден говорител на хаоса или активен инициатор и автор на позиции. Ако избере второто, потенциалът за повече разнобой се увеличава и ще станем свидетели на още една писта в европейската ни политика. Малко коментирана остана постигнатата договорка Плевнелиев да участва по-често на срещи на върха в сравнение със своя предшественик, чийто терен в това отношение бе стеснен до минимум. Към момента това може и да прилича повече на допълнителна възможност за представяне на новия екип, но по-нататък може да се превърне в удобно място за лансиране на собствени инициативи и позиции.

Големият отсъстващ от тази картина е всъщност институцията, която трябва да е в центъра на процесите, външно министерство. Неговата периферност е частично въпрос на обективни процеси и частично на собствено желание. Тя тръгна още в момента, в който европейската тематика излезе от полето на чистата дипломатическа реторика и навлезе в преговорния процес. Отделните преговорни глави изискваха експертни познания, законодателни промени, смени на институции и т.н., все неща, за които външно нямаше как да е отговорно. Но немалка част от самоизолацията е по желание. Удобствата на клишетата, формализма и претенцията за „висока дипломация” са достатъчно големи и имат тежка инерция. Нужна е и голяма промяна в самата философия и организация на институцията. Тя трябва да развие собствена експертиза по много от европейските въпроси и реално да участва в дискусиите, а не просто да преразказва написаното от други държавни институции. Това би променило състава й, защото изисква „секторни” специалисти, а не просто практици на протоколното ежедневие. Но, „арабската пролет” винаги ще бъде по-секси от някоя директива.

Така се получава една завършена каша, в която като минимум имаме нарастващото евробезразличие на външно, фискалния евроскептицизъм на финансовия министър, реторичните импровизации на премиера и близкото следване на немските заръки. Годините на подготовка и членство така и не ни научиха как да дискутираме и определяме позиции по сложни въпроси и после да ги отстояваме подредено и уверено. Явно и тази задача ще остане за някое следващо правителство.

Прочети цялата новина

Свързани новини: