02/06/12 07:00
(http://patepis.com/)

Африка пеша (4): Дакар (Сенегал)

Продължим пешеходното пътешествие из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, а за последно пообиколихме из самия Сенегал. Днес наред е столицата Дакар – да видим какво толкова страшно има там, че даже ралито Париж-Дакар се провежда чак в Южна Америка от няколко години ;) Приятно четене:

Африка пеша

част четвърта

Дакар (Сенегал)

Дакар, Сенегал

Втората вечер, след като не успяхме да си намерим кауч, решихме да не оставаме на улицата отново, a да oтидем на хотел. След дълго чакане и сменяне на три автобуса не намерихме хотелa, който търсехме. Точно когато бяхме решили да останем на летището, срещнахме Осман- растаман, който ни покани да спим у тях безплатно. Заведе ни на руутс реге концерт и на денсхол парти на другия ден. Всичко беше супер, освен че постоянно показваше колко е богат, как е живял в Белгия и е харчил много пари, как баща му бил голям полицай и въобще колко е важен. Къщата му наистина беше голяма и имаше истински душ, което на нас ни се стори лукс. Спяхме на палатка на терасата пред стаята му. Той почти не ни пускаше да си ходим и правеше големи планове за Нова година и за напред. Убеждаваше ни да си оставяме багажа у тях, защото е безопасно и баща му е голям полицай. Оставихме си раниците в стаята му през нощта, докато ние спяхме в палатката. И на сутринта, когато мислихме да отидем за визи за Буркина Фасо, открихме, че

всичките ни пари oт портмонето липсват

Осман разбира се отричаше и се кълнеше, уж се опитваше да ни помогне, но накрая ни закара далече от дома си и ни изостави без пари и подслон. Добре, че си намерихме подслон, след като пуснахме съобщение за помощ в каучсърфинг и ни приюти един индиец на име Дев. След това се преместихме в други каучсърфъри – Клод и Дебра – белгийци, работещи в Дакар. Клод дойде с нас до дома на Осман, за да ни превежда. Говорихме с бащата дълги часове, опитахме какво ли не, но нищо не постигнахме. Не искаха да ни върнат парите и решихме да отидем в полицията. Друг белгиец от каучсърфинг- Йохан се свърза с нас с желанието да ни помогне. Имаше магазин в Дакар и опит с полицията.

Написахме заедно жалба и я занесохме в районното.

От там двама полицаи дойдоха с нас в къщата на Осман, но той се криеше и след екшън и разправии с бащата, който не искаше да ни пусне, не можахме да го хванем и полицията му остави призовка. След два дни отново отидохме в полицията да видим какво става и да занесем снимки на Осман. Нещата обаче не се развиваха въобще, както и очаквахме. Загубихме много време и пари в безполезни разправии и накрая решихме да се махнем от големия град. Поне си взехме поука от цялата случка и вече знаехме да не се доверяваме на никой. Особено растаманите имаха лоша слава тук. Най-често съблазнявали момичета, които се влюбват в тях и после ги обират, оставяйки ги да плачат за две загуби едновременно. Наистина е тъжно да повярваш, че някой ти е приятел и той да те измами по този грозен начин. Точно, когато бяхме решили да тръгваме за делтата на река Салум, ни се обади полицията, че Осман се е появил. За пореден път тръгнахме към районното, вече без почти никакви надежди, но след дълги дискусии с Осман и семейството му и заплахи от наша страна, че ще пишем за тази история на вестниците (наистина вече се бяхме свързали с един местен вестник) бащата на Осман обеща писмено да върне парите на 26.12.2010. Ние обещахме да не пишем във вестниците и да не публикуваме снимка на Осман. И явно ще изкараме и Коледа в Дакар, но все пак чакането и разправиите си заслужаваха, надяваме се бащата да удържи на думата си.

Дакар, Сенегал

Така останахме цели 15 дни в Дакар.

Тук няма много какво да се види - голям мръсен град с многобройни малки плажчета. За съжаление красивите плажчета със ситен бял пясък бяха зарити с боклук. Всички си изхвърляха боклуците буквално навсякъде и най-вече в океана. Когато, след като пиехме кафе на плажа със сенегалци и те всички си изхвърлиха чашите в океана, не издържахме и ги попитахме защо слагат пластмаса в океана. Не виждат ли, че той не я иска и им я връща обратно на плажа. Те отговориха, че пластмасата идва от нашата цивилизация, ние сме им я донесли... [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Дакар беше странна смесица между Африка и Европа.

Определено не приличаше на нормалните Африкански градове. Това което ни очарова в града беше безспирната африканска музика и многобройните реге концерти. Попаднахме точно навреме за Третия Световен Фестивал на Черното Изкуство, който се провеждаше тази година в Сенегал. Откриването беше на голям стадион и абсолютно безплатно. След речите на няколко африкански президенти успяхме да чуем музика от различни страни и да видим красива заря. Звездата на вечерта беше Юсу Ндур, но още повече се изненадахме, че срещнахме една българка на стадиона. За пръв път виждахме българка в Африка и много се зарадвахме да поговорим с някой на български. [caption id="" align="aligncenter" width="700" caption="на пазара има части от всякакви животни- от конски косми до кожа от таралеж"] На пазара в Дакар, Сенегал

[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="453" caption="Кокосовите орехи в Дакар"] Кокосови орехи – Дакар, Сенегал

[/caption] С Клод и други международни каучсърфъри посетихме и концерт на Уайклиф Джин – също съвсем безплатен. Концертът беше пред огромна статуя на мъж, жена и дете, направена преди 8 месеца и ярко контрастираща с пейзажа наоколо. Пред сцената имаше нещо като ВИП, ограден със стена, която скриваше гледката на хилядите хора. На входа на ВИП-а тълпата беше нечовешка и пускаха само който решат. Оказа се, че сме ВИП, само защото сме бели и разбутаха тълпата за да можем да влезем. Почувствахме се ужасно в тази ситуация и Клод предложи всички да напуснем ВИП-а в знак на протест. Отидохме на отсрещния хълм, откъдето виждахме концерта и не бяхме оградени от стени. Уайклеф Джин също се възмути от обстановката и обяви, че ще направи втори концерт след два дни за сенегалските хора. За наше огромно огорчение дискриминацията съществуваше както от нешa, така и от тяхна страна. На улицата ни подвикваха тубаб (така наричат белите), в магазините ни искаха повече пари за всичко и беше трудно да намерим истински приятели. Искахме да бъдем братя, да живеем като едно, но изглежда беше невъзможно.

Автобус в Дакар, Сенегал

Успяхме да се потопим в обстановката в Дакар, запознахме се с много чужденци живеещи тук и дори участвахме в международна игра на фризби. Времето летеше неусетно в лудницата на града.

Транспортът беше бавен, но весел.

Многобройни фънки бусчета кръстосваха града без прозорци, целите изрисувани,обикновено с надписи и снимки на духовния водач Серин Туба (или Ахмудо Бамба). Малките пейчици вътре постоянно бяха претъпкани, а ако останат леко празни бусчето чакаше на обичайни места понякога повече от десет минути да се напълни. Спираха навсякъде щом почукаш на ламарината. А ако моторът изгасне се налагаше да ги бутат. Всичките рейсове и коли по пясъчните улици изглеждаха сякаш всеки момент ще се разпаднат. Каква сила ги караше все още да се движат не можехме да разберем. Може би Серин Туба... :)

Дакар, Сенегал

Серин Туба e духовен лидер от 19 век

и неговият ученик Ибра Фал е първият бай-фал, отказал да пости на Рамадан, за да има сили да работи и да служи на учителя си (марабу). Той и ученикът му добиват голяма популярност в Сенегал и французите го пращат в изгнание в Габон, уплашени от идеите му против робството. Байфалите са странна разновидност на религията - те не се молят и не постят на рамадан, но имат много последователи. Повечето са растамани и много от тях просят на улицата. Байфалите пеят всяка събота и неделя по цяла нощ и хората пеят с тях. Всички ни наричака байфал или йайфал (за жена). Тук мюсюлманството е доста различно, съществуват различни религиозни групи и лидери. Когато решат религиозните лидери можеха да блокират цяла улица в центъра с палатката си, за да проповядват на последователите. Всички ги следваха безусловно. В Дакар изкарахме и мюсюлманската Нова Година...но едва разбрахме, че има празник. Не усетихме нищо празнично - само обичайното пеене на байфали цяла нощ.

В момента живеем в едно предградие на Дакар

у едно голямо семейство, приятели на Йохан. Тук мъжете могат да имат до четири жени и съответно много, много деца. 70% от населението е под 14 години, и повечето деца се налага да работят. Почти всички семейства имат прислужница, която готви, пере и живее в къщата, обикновено без да ѝ плащат - нещо като разновидност на робството.

Живот в Дакар, Сенегал