Унгарската война на световете

Владимир Шопов

Фронталният обстрел на Виктор Орбан попремина и има сериозна вероятност 15-ти минути внимание да не се стоварят скоро отново върху него. Внезапното откривателство на тихата революция, която той пробва вече не генерира такива вълнения сред най-либерално настроените европейци и едва ли можем да очакваме повторение на публичната буря от първите седмици на годината. Европейският Парламент няма особен ресурс да поддържа темата актуална, а и ясното политическо разделение между европейските партии по-скоро води до патова ситуация. Независимо от това, стратегията на Орбан е сред най-интересните политически събития в централна и източна Европа от две десетилетия насам и трябва да продължи да бъде обект на анализ. Частично, поради въпросите, които повдига за дълбочината на прехода, но частично защото представлява опит за реагиране на нов тип предизвикателства, свързани с глобалната криза и светът след нея.

Независимо, че в крайна сметка Унгария ще бъде принудена да се съобрази с основните критики към себе си (предимно заради започнатите наказателни процедури и нуждата от нови заеми), Орбан направи някои впечатляващи дипломатически ходове. Основният е успешното избягване на политическа процедура за нарушаване на критериите за членство и евентуално замразяване на членството в ЕС. Унгарското правителство успя да ограничи дебата до поредица от отделни въпроси, по които може да се преговаря и избегна най-лошия за себе си сценарий. Няколко неща му помогнаха. Първото е подкрепата на ЕНП, която макар и ненатрапчива блокира усилията на социалистите и зелените да се тръгне по линията на политическите критерии. Превантивната визита на Орбан в европейския Парламент също много помогна, за да се „превърти” темата бързо и в параметри на дебат, които са изгодни за неговото правителство. Друга причина е недостатъчната подготовка на тези, които настояваха за по-тежки санкции. Дълго време случващото се в Будапеща не бе подробно проследявано и анализирано, медийният шум не бе достатъчен, организацията не бе добра. Дори в дебатите в европарламента социалистите и зелените не успяха да извадят най-силните аргументи срещу реформите на Орбан. Трета причина е спомена за фиаското от атаката срещу Йорг Хайдер в началото на сегашния век и ясното съзнание на повечето европейски политици за това колко трудно е да бъде изолирана по този начин страна-членка.

Не това обаче е най-интересното около събитията в Унгария. В годините от началото на кризата има вече наслагване от различни опити за реакция спрямо нея. Най-видимият провал бе този на социалистите, които пробваха класическата си рецепта за дефицитен и дългов изход, сринаха се политически до степен, до която сега пробват да си създават нови леви партии и наистина набутаха в ъгъла  кабинета на Фидес. Сегашната стратегия на Унгария е по-многопластова и изисква по-внимателен прочит. Най-много внимание досега привлича мажоритарния политически подход, който директно атакува либералната, плуралистична идея за демократична организация (независим конституционен съд и регулаторни органи, независима централна банка и т.н.). Орбан удължава мандатите, сменя мнозинствата за назначения, вкарва полу-автоматизъм при тяхното изтичане чрез изискването поста да се освобождава със същото квалифицирано мнозинство, с което е направено назначението. Много коментари предизвиква и авторитарния подход спрямо публичната и медийната среда. Другият най-коментиран елемент на поведението на Орбан е националистическия, видим от езика и символиката на възраждащата се нация, публичното насищане с национални символи, постоянните конфликти със съседни държави, отношението към малцинствата. Ясно видим е и популисткия елемент на лидера, който иска директно да общува с хората, да бъде техния глас и тяло, да стои над институциите, които единствено изкривяват народната воля.

Най-интересен обаче е автархския елемент в поведението на Орбан (от гръцкото автархия – самодостатъчност), усещането, че страната може да се справи и сама, може да си позволи да застане срещу новите конвенции и правила на глобалния ред и икономика, да излезе срещу очакванията и ограниченията на „чуждестранния”, глобален капитал. Тази нагласа на унгарския премиер преплита чувство за самодостатъчност, но и готовност за битка с нормите на днешната финансова, икономическа и политическа реалност. Тя по-скоро не изглежда анти-глобализационна и все още не води към изолация, но рискът от това остава. Много от решенията на Орбан могат да бъдат четени по този начин като започнем от извънредните данъци върху фирми и банки, минем през национализацията на частните пенсионни фондове и стигнем до атаката му срещу един от основните принципи на съвременния финансов и институционален консенсус, а именно независимостта на централната банка.

Автархското изкушение на Орбан по всяка вероятност ще приключи с отстъпление пред опасността от фалит. Управлението на братята Качински в Полша, в което също можеше да се търси подобен елемент приключи след раждането на големия страх от изолация сред поляците. Независимо от съдбата на унгарския кабинет обаче имаме ясни контури на една от важните реакции на глобалната криза, опитът да се намери по-голяма самодостатъчност и независимост от наглед необратимите съвременни логики на пазар, капитал и политика. Нещо подобно вече видяхме при „истинските финландци”, все повече то е факт и при партии в Холандия и Белгия. Развитието на тази нагласа ще бъде едно от най-значимите събития в европейската политика на идните години.

Прочети цялата новина

Свързани новини: