Вариантите са най-общо два - или не си гледал нищо от Уди Алън, или очакваш всеки негов филм (по един на година, винаги) така, както пъпчива кифла трепери до следващия епизод от вампирска сага или отегчена лелка в секундите до поредния турски сериал. Съществува разбира се и вариантът, в който смяташ Аватар и Трансформърс за най-великите кинематографични творения евър, тогава ще почакаме да станеш на 14 и ще си говорим пак.

Алън упорито следва една и съща постановка във всичките си филми, но тя не омръзва. Неизбежните фигури на изкусителя, консерватора и мъдреца, макар и често малко луд, рамкират разказа като три гръцки хора. Всеки един от тях може да бъде изваден от реалните действащи лица и класиран като фантазия на главния герой без това да промени историята. Независимо дали разположена в домашния комфорт на Ню Йорк или в приказната реалност на Европа, историята се върти около измъкването от рутината (рутината на над-средната американска класа, не се очаква да ги разбереш), откриването на себе си в приключения и разочарования. Изневярата присъства неизбежно, но винаги се отчита фактологически, с липса на чувства, която ме плаши. Като сън без емоции.

Героите на Алън приказват много, непрестанно, за всичко - за важни неща, за които не е нужно да се говори, но е красиво да се говори. С бърборенето се свиква бързо и лесно можеш да го пресееш, така че да оставиш само есенцията на сюжета. Не че има нужда - то е като продължаващите безкрайни нощи разговори с приятел, с когото можеш и искаш да споделиш всичко, но какъвто никога няма да имаш. Неестественият оптимизъм обаче не оставя на меланхолията, характерна за европейското кино, да те държи след края, остава само комфортното чувство, че си гледал жизнеутвърждаваща комедия.

(Този текст изглежда недовършен. Така е добре.)