Да си пожелаем свободата

Спомняте ли си какви бяха прогнозите преди наводненията? Предвижданията бяха за тревожно ниски нива на язовирите и очакван режим на водата. И ето че молбата ни за дъжд беше чута и сега ни държи влага: да ни е за урок да внимаваме какво си пожелаваме, и колко горещо го искаме!

И други примери за силен мерак показват, че трябва да се преценява с малко повече мисъл в главата какво си мечтаем. От БСП си поискаха например миналия август паметника на връх Бузлуджа в Стара планина и правителство взе, че им го даде. Сега, както пише днес сайтът Медиапул, близо половин година по-късно социалистите се чудят какво да го правят и как да се оправдаят за необоснованата лакомия към нещо, което явно не могат да стопанисват.

В същото време четем в коментар на Дойче веле, че положението със свободата на медиите в България е направо безнадеждно лошо по европейски стандарти. И което е още по-лошо ( ако е това е възможно изобщо), тази даденост можела да се промени само ако се промени образователната система към по-добро. Това, ако е вярно, означава, че сме осъдени още поне едно-две поколения да носим негативите от неспасяемото положение в областта, която се предполага да е фундамент на едно демократично общество.

Ние ли се грешно молихме или грешно ни разбараха?

Какво да правим ние, които трябва да преживяваме като преживяме на доизживяване ( докато изкласят рожбите на евентуално подобрената образователна система и поемат в здравите си ръце заразената с несвобода медийна щафета)? Така ли ще клечим в очакване на светлото бъдеще на свободното слово по кьошетата и покрайнините на медийните империи, борещи се помежду си за всичко друго, само не и за повече истина, която да предоставят на своята публика? Вместо консолидиране на журналисти в името на журналистическата свобода, наблюдаваме бурна дейност на собственици и издатели, въоръжени тежко с милиони левове и настървени да раздават порциите в медийната среда, докато самите журналисти са пушечно месо в бойните действия за повече власт, пари и влияние в средствата за информация.

От примерите за това, че чудесата се случват, ако много ги искаш, можем да си направим простичкия извод най-напред да си формулираме мераците. Налага се да внимаваме дали мечтаната играчка е подходяща за нашата възраст, но чак пък да се отказваме…

В случая с медиите ни се случва обратното- взискателността ни явно деградира. Вървим надолу по един път, по който си мислехме , че сме „върха” и неусетно се оставихме да бъдем изпързаляни обратно към подножието му. И това се отнася изобщо за свободата на изразяване в широкия смисъл на думата. Дадох пример в едно интервю за БНТ 2, илюстриран със снимка, че през 1992 г. съветският окупационен паметник в София беше превърнах в място за свободно рисуване на младежите и никому не хрумваше да го търка и лъска. За подобно „деяние” през юни 2011 г. неизвестни художници бяха напрочени от министъра на културата Вежди Рашидов за „вандали”, а художниците бяха обявени за издирване- крият се и до днес, вместо гордо се появят като автори на творба, попаднала като новина в световните медии.

В наше време властта се заканва на „неизвестния извършител” за нещо, което преди 20 години беше в реда на нещата, но днес, при „антикомунистическото” правителство на ГЕРБ, е наказуемо и преследвано с полиция- същата, която задържа Кубер Сапарев( една злобна милиционерка, облечена във власт в Инспектората на МВР после заплаши младежа с шамари заради българското знаме), когато положи около 20-30 сантиметра боя в цветовете на българския трибагреник върху многократно по-голямото болшевишко знаме от чугун, което от този монумент прокламира ценностите на тоталитаризма, отречени официално дори и в Русия!

От тази атмосфера се възползват носталгиците, които грижливо поддържат блясъка на лъжата за „освобождението” на България от СССР. С парцалчета и четки те кротко го подготвиха за поредната демонстрация на презрение към България с поднасяне на цветя и венци, която предстои на 23 февруари по случай руския празник, наречен „Ден на защитниците на отечеството” в чест на някогашния празник на Съветската армия. Този ритуал изобщо не направи впечатление на българските медии извън интернет.

Така че, когато си пожелавахме свобода на медиите, явно сме сбъркали адреса в молитвите си: медиите бяха „освободени” точно толкова, колкото България от Червената армия. Свободни са от усещането за подигравка със самите българи, чиято страна е била окупирана без да окаже съпротива, но й се казва, че трябва да е много благодарна за това. Освободиха се и от онези от нас, които си позволяваме да не сме съгласни с този реванш срещу българската свобода, която си въобразявахме, че сме извоювали.

Време е да си пожелаем да направим нещо сами. Защото ако чакаме образователната система да се промени така, че в учебниците да заменят думата „освобождение” с „окупация”, ще вегетираме в състояние на вътрешна имиграция.

Наречете го „подстрекателство” или каквото друго искате, но предлагам надписът, който илюстрира раболепието пред лъжата в България изобщо и конкретно пред нахалното твърдение за благодарността да сме освободени чрез окупация, да бъде задраскан с цветовете на българското знаме, които чистачите на лъжовния символ засега не посмяха да изтрият от болшевишкото знаме.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: