Първанов се зъби на тирана в механата

Бившият президент ехидничи, остроумничи и размахва пръст, а до него, на фона на нещо като „иконопис” с намръщени сюжети от времето на т.н. развит социализъм в една от залите на НДК ( бивш „Людмила Живкова”), бившият му заместник Ангел Марин гледа „страшно” като старшина, комуто войниците са си позволили да оспорят фелдфебелския авторитет. Това е картината от една изложба – едно излагане на показ какво е останало от претенцията за „държавническо” поведение на този тандем с 10 годишен опит в консумирането на президентската власт в България в условията на неприличен медиен комфорт.

Това трябваше да е пресконференция, което предполага задаване на журналистически въпроси. Вместо това от събитието, организирано от Първанов и Марин, долитат въпроси с очевидни отговори. Главният от тях е: защо изобщо е трябвало да се свиква пресконференция за целите на гузните монолози в НДК?

Доколкото излагането заслужава някакъв коментар, той е породен от самите думи на Първанов, че някой му „вдигал топката” ( този посредствен политик така и не можа да надскочи нивото на волейболната символика в публичното приказване). Е, добре: как я отигра?

Подхлъзна се при опита да забие в полето на противника, когото упорито се опитва да изобрази като смъртен враг, макар за всички да е ясно, че имитацията на войнственост срещу Борисов е прозрачен опит да се самообяви за спасител на партията, която отчаяно се опитва да оглави по старшинство, докато истинската му битка е със съпартиеца му Станишев. Същият правилно го посъветва да не се изявява и изживява повече като президент. Вместо да го послуша, залезлият президент оцени себе си като изгряваща медийна звезда и обект на импийчмънт, какъвто не му се полага. Явно продължава да се възприема по инерция като пожизнен президент. Той така се прехласна в тази роля, че отправи неприкрити заплахи към действащия държавен глава да внимава, защото и него един ден можели да го разследват в парламента, когато там има нови мнозинства. Само тази провокация би трябвало да е достатъчна за Росен Плевнелиев, за да погледне сериозно на задачата да „проветри президентството” ( от наследството на Първанов), както сам обеща миналия януари в речта си в деня на рокадата с неговия предшественик.

Връхна точка на нахалството беше да чуем от Първанов, че никога не бил виждал повече поръчкови статии от онези, каквито сега се пишели срещу него. Може и да не ги е виждал лично, когато са ги поръчвали от негово име. Но да отрича съществуването им е спиращо дъха по своята наглост твърдение на властник, който командваше зад кулисите медийния парад толкова години, но сега се жалва, че някой му причинява болката да го измести от пулта с копчетата. Как да му обясниш, че му се връща бумерангът на онзи стил в поробената от властта журналистика ( с извинение, ако звучи пресилено), който самият той бракониерски запокити с типичната за самозабравил се властник увереност, че има право да се кичи с журналистически скалпове, без това няма да му струва нищо!

Безплатният му обяд свърши. Но Първанов явно не го е разбрал и блъска началнически с черпака по казана, в който предстои да бъде сготвен по собствената му рецепта. Бавно загрява, че това ще стане на бавен огън и бърза да протестира срещу постепенното му демаскиране като зле прикрит деспот, крещейки „дръжте деспота”. Защото Борисов му е ученик, който надминава учителя си по безцеремонна разправа с всеки, който му пречи. Предстои да видим само как двамата доскорошни съзаклятника ще продължат да си премерват егото: единият е въоръжен с компромати, които събира две петилетки от върха на държавата, а другият разполага с цялата власт. Това е разпределението на порциите във „ войната на силни личности”, обещана от самия Първанов наскоро. Според класика на теорията за тоталната война Клаузевиц, тя трябва да се води до пълното унищожение на врага. Но нашите титани ( на мисълта) нямат претенцията да са класици. Те се борят в свободен стил ( ритане до по коклчетата, щипане, но не и удари под пояса), напомняш клоунадата с американския кеч. Ще трябва и ние да се въоръжим с търпение, за да догледаме докрай мачлето, което се очертава да е доста пошло, но пък за сметка на това продължително.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: