Състоятелните и несъстоялите се

Веселина Седларска

Грешила съм и ето сега признавам: конспиративната теория за българския преход е вярна. Конспирацията съществува, тя само не е там, където обикновено я търсим. Законспирирана е на най-непредвидимо място, у Иван.

Иван е комшията, колегата, братовчеда, приятеля и хич не ми казвайте, че няма средностатистически българин. Има го и още как. Ако го нямаше, щяха да ни се случват различни неща, а не все еднакви. Най- средностатистическо българското на Иван е, че той е различен отвън, но еднакъв вътре. Иван е сложна конструкция – той чувства едно, мисли второ, говори трето и върши четвърто. Той не е еднопланов като простите американци, наивните скандинавци или скучните западноевропейци. Иван живее с тайни и хитри прибежки, защото в него се целят всички велики сили. Налагало му се е 45 години да оцелява в световен заговор срещу неговата страна, надраскан върху салфетка. Преди това пък му се е налагало 500 години да спасява Европа от турците, като ги задържа тук с хайдушки обири. В последните двайсет години му се налага да лавира между американци и руснаци, които се конкурират за толкова големите български енергийни ресурси, че могат да стигнат за цял американски или руски град от среден мащаб.

По тази причина Иван е интелигентен, в световната класация веднага сред евреите, на които им се налага да оцеляват в още по-сложни заговори. Но те поне си го заслужават, мисли си Иван, а той е невинна жертва на световна завист към географското положение  и ненадминатите природни красоти на родината. Ако му опонираш, че никоя вражеска армия не е взривила стената на язовира в български военен полигон и издавила хора, той е подготвен. Веднага ще ти разясни, че световната конспирация сега натиска българското правителство да строи магистрали, за да пътуват заговорниците удобно и бързо. И затова няма пари за нищо друго. Говори го толкова убедено, колкото преди време приказваше, че световните конспиратори ни пречат да си строим магистралите, за да се избиваме по пътищата.

Иван живее тесничко, защото е притиснат от двете страни. От едната – великите сили, от другата – циганите. Ето с две такива напълно противополжни армии е принуден да воюва Иван. Той се е окопал, но не спира да обстрелва ту единия, ту другия неприятелски фронт. Фронтовата линия на Иван са кафенетата, главно там стреля. Но също така и в други неформални сбирки около маса с чаши. Иван е сложна бойна единица. Хем и сам воинът е воин, хем наоколо всички такива и уж от една армия. В смисъл че всички са съгласни, че са жертви на световната конспирация и поредното й марионетно правителство, но кой знае защо не схващат, че те пък са цяла армия. На практика те са всяка коза за свой крак и в този смисъл повече приличат на…., да не казваме думата,  сборна група от тревопасни. Иван мрази циганите. Те му пречат да живее добре. Те не си плащат тока, водата, билетчето. Те раждат, мотаят се, влачат се. Ако не са циганите, Иван ще живее добре. Ако не са световните сили, още по-добре. На Иван никога няма да му хрумне, че световните сили гледат на него по същия начин, по който той гледа на циганите. Не се сеща за това нито когато краде филм от интернет, нито когато иска голяма заплата за малък труд, нито когато се влачи и мотае. Но ни световната подлост, ни циганите са виновни за мизерния живот на Иван толкова много, колкото некадърното правителство. Всяко правителство. И парламента, разбира се. Партиите, в частност. Изобщо -  маскарите.

Маскарите в България са състоятелните. След всички разделения в различните етапи на прехода, чертата е теглена и се оказа, че в крайна сметка сме били разделени на две: състоятелните и несъстоялите се. Несъстоялите са невинните, потърпевшите, почтените, прецаканите, бедните. Жертвите. Иван е от тях.

Той работи, в смисъл че ходи на работа. Обикновено заплатата му е бюджетна. Може и да не е, но колкото по-бюджетна е заплатата му, толкова по-Иван е той. Тия от частния бизнес нещо взеха да развалят Иван, но напоследък и тази опасност отмира с отмирането на бизнеса. За да си Иван обаче, най-важното е да имаш идентифициран враг. Не само враговете с неясни лица като световния заговор, малцинствата и българския политически естаблишмънт. А някой с име, с егене, с физиономия, с амбиции като на Иван. Основното е амбициите да са сродни, иначе за какво да ти е враг, ако не се борите за едно и също нещо – да речем за поста директор, ако Иван е учител. Или за началник на отдела, ако са чиновници. Ако Иван победи врага си, ще възстанови равновението на справедливостта в света. Ще достави смисъл на живота си. Ще си докаже, че може целият свят да е срещу него, но той успява. Ще стане свой собствен герой. И може би на колежките. Иван не може да понася мисълта, че е малък. Това е неговият начин да се направи голям.

Той би могъл да заяви на колегите, дори и на шефа, че се стреми към мястото на шеф. Би могъл, ако беше тъп американец, наивен скандинавец или скучен западняк. Иван е българин, той по-скоро ще носи във всеки разговор от девет дола аргументи да доказва колко за него кариерата няма значение. Как кариерист е колегата-конкурент…,  на какво отгоре впрочем, да го питаш. Предупредих ви, че Иван чувства едно, мисли второ, говори трето, а накрая, все някога накрая се прилепва към някоя партия. Я за парламентарни избори, я за общински. Ходи по срещи, лепи плакати, измисля речи. Дали е станал един от маскарите? Как можа да ви дойде наум, възмутен е Иван, разбира се, че не е станал, той просто има кауза и точно сега й се посвещава. Той е идеалист. Изборите минават, партията на Иван печели едни места, Иван печели мястото на директор, началник отдел или каквото там му дадат. Колегата-идентифициран враг в живота е победен, което пък му дава всички основания  следващия път да направи като  Иван. Ще дойдат други избори, има и други партии.

Ето, това е великата българска конспирация: жертвата Иван си живее в прекрасно сътрудничество с насилниците от властта. Народът и елитът са се договорили без думи да се мразят и обичат, но най-вече  – да се устройват, точно по този начин. Никакви сенчести капацитети от Държавна сигурност не могат да измислят по-трудна за разгадаване и по-привлекателна за имитиране игра, като танца на Иван с властта. И когато говори против властта, и когато в един момент се възползва от властта, Иван има достатъчно основания да потвърждава своята значимост. Веднъж е жертва, друг път е отмъстител. Какво повече му трябва на един българин от това хем да се устрои, хем да е невинен!?!

Вие не сте съгласни, вие продължавате да смятате, че ако има конспирация, тя е свързана с Държавна сигурност. Вие наистина сте оптимисти. Значи вярвате, че след като тъй успешно се проваляме във всичко, все пак има едно нещо, в което не сме се провалили – конспирацията. Значи вярвате, че има поне една-едничка група от хора-българи, които работят планирано, качествено, не се издънват, не ги мързи и тези хора са Държавна сигурност. Аз не вярвам, че има дори една-единствена такава успешна групичка. Освен това не вярвам, че конспирация , която устройва само няколко души, може да продължи да работи така безотказно и толкова дълго. По този начин може да работи само конспирация, която устройва много хора, всички Ивановци.

Да си представим как щяха да изглеждат нещата, ако жертвата Иван не беше в съучастничество с насилническата власт. Ако отвлеченият не действаше заедно с похитителя. Ако несъстоялият се не сътрудничеше на състоятелните.

Целта на състояването на Иван е да стане директор, началник отдел или каквото там. При липса на конспирация за мястото се обявява конкурс. То и сега се обявява. Оня конкурс обаче нямаше да е предрешен. На него Иван щеше да се яви заедно с колегата-враг, най-вероятно щеше да има и други кандидати. Щеше да има изисквания и критерии. Според тези изисквания Иван трябваше да знае чужд език, какъвто сега той не знае. Трябваше да може да работи с компютър повече от това да си праща сърчица и прегръдчици по скайп с някоя колежка. Нямаше да има значение дали е свързан с партия. Журито щеше да е безпристрастно и да решава обективно. И щеше да спечели най-добрият. Иван употребява цялото си време да убеждава другите, че е най-добрият, иначе той си знае, че не е. Щеше да е най-добрият, ако през времето, което прахосва за убеждаване, полагаше усилия да става все по-добър. Но тогава вече нямаше да е Иван.

Сега тези, които биха могли да печелят такива бистри конкурси, и без това са заминали в чужбина. Те точно затова заминаха, защото не искаха да участват в заговора „некадърност срещу лоялност”. Мрънкане срещу бездействие. Взаимно опрощение на неможенето. След едни избори ще спечели Иван, след други – колегата му. И както останахме малцина, ще се изредят всички Ивановци. Да си Иван е доста добре в държавата на Ивановците. Големият заговор всъщност е срещу онези, които за разлика от Иван, са имали голямото неблагоразумие много да са учили и са готови да работят, да поемат рискове, да доказват, да носят отговорност, да постигат. Те са истинските жертви на заговора. Иван само имитира че е жертва, както имитира, че работи, че може, че знае, той впрочем само това може да прави безупречно – да имитира. Големият български заговор е безсловесно договорен проект с название „Социализъм, който имитира демокрация”.

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: