Хардуерът ни е произведен в ЕС, софтуерът в СИВ

Веселина Седларска

В Англия студентите също пият. Върху новаците в студентските общежития валят покани за срещи, на които се случват две неща – запознават се и пият. По традиция второкурсниците се заричат да напият първокурсниците. Време за pub crawl, което няма как да бъде преведено по-любезно от „лазене от кръчма в кръчма”. При едно такова лазене първокурсникът Гавин Бритън (18 г.) просто не излазил до следващата кръчма. Намерили го мъртъв на сутринта в някаква градинка. Това се  случило през ноември 2006 г. в Ексетър. Оттогава всеки първокурсник в Англия научава по време на срещите за запознаване в началото на учебната година историята на Гавин. Вестниците я разказват отново и отново. Второкурсниците я разказват на първокурсниците, най-вероятно докато лазят от кръчма в кръчма. Ако имаше случка, в която пиян студент да е убил друг, щяха да разказват нея. В Англия студент може да се напие до смърт, но няма случай да се напие и да причини смъртта на друг. В английските общежития студентите живеят по един в стая. Каква е връзката между двете неща?

Напоследък из интернет броди статия на Андрей Кончаловски. Който е чел спомените на Кончаловски знае, че той осъзнал разликата между Русия и Съединените щати в една тоалетна в Калифорния. Там изведнъж му станало ясно, че да си плащаш данъците и да не пишеш по стените на тоалетната е едно и също нещо – отговорност пред обществото. Тогава разбрал, че манталитетът е по-важен от обществения строй. В смисъл, че и най-добрата обществено-политическа конструкция може да бъде изпортена от манталитета на хората. И че по-трудно е това да се осъзнае, отколкото да се реши като проблем. В новата си статия Кончаловски го казва в компютърна терминология: „Хардуерът ни е демократичен, но софтуерът ни е авторитарен. Нужни са програмисти.”

Кончаловски е загрижен любител, Герард Хофстеде е безпристрастен учен. Неговата теория за индивидуалистичните и колективистичните общества не се оспорва. Западните общества са индивидуалистични. Там хората се разделят по признака „аз и всички останали – равни на мен и равни пред мен.” С другия постъпваш така, както очакваш той да постъпи с теб. Заявяваш себе си, уважаваш другия и го правиш без преразход на емоции. Колкото по на изток отиваш, толкова културата става по-колективистична, за да стигнеш до Япония с непонятната й корпоративна преданост, в която човекът е винтче в механизъм с неоспорим авторитет.

По какво да разпознаем какво е едно общество, питат Хофстеде. По това до колко години семейството се грижи за детето, по дистанцията от подчинения до началника, по разстоянието, от което разговарят хората, но най-лесно по бездомните кучета. Там, където има бездомни кучета, обществото със сигурност не е индивидуалистично. Смешен признак, но добре онагледен в рамките на датската столица. По улиците на Копенхаген няма бездомни кучета. Но я отидете в Кристияния, автономната оградена територия на „Децата на цветята”, която се намира почти в центъра на Копенхаген. Там действат законите на комуната, в която вече живеят трето поколение хипита. Ако някой се кандидатира за жител на Кристияния, цялата комуна трябва да го одобри и приеме. Колективистично общество от най-чиста проба. В Кристияния се разхождат бездомни кучета. В смисъл – ничии. Или както ми обясни един отнесено пушещ жител: „Всяко куче е на всеки.”

Къде сме ние? Географски – по средата. Исторически – място на среща между „Червения площад” и „Трафалгар скуеър”, при която и двете сили търпят поражение. Политически – пътуващи напред към Брюксел с втренчен поглед в огледалото за обратно виждане. Религиозно – православие, в което Бог не те оценява според труда (този зор той е отредил за протестантите), а според това колко се разкайваш. Ето оправданието ми, че намесвам религията: според изследване на ООН за индекса на човешко развитие (където най-развитата страна има индекс 1, а най-изоставащата 162) протестантските страни в Европа са със среден индекс на развитие 9,2, католическите – 17,4, православните – 62,6.

Българската култура не е нито индивидуалистична, нито колективистична. Тя е и индивидуалистична, и колективистична. Индивидуалисти, но не индивидуалности. Хора, които живеят на групи, но трудно работят в екип. (Писателят Атанас Славов: „Като се качиш в космоса и погледнеш към земята, където има струпани най-много хора пред една врата, да знаеш, че там е България.”) Нашата култура е по-скоро родова. В чистия си вид родовата култура може и да е била погребана под ореха в двора на Гераците, както сме учили, но тя е възпроизведена в групова. И понеже е насочена главно към себеустройване на групата, можем да я наречем и кланова.

Типични за груповата култура са роднинските назначения, шуробаджанашките привилегии, корупцията. Освен това: витиеватото общуване за замазване на неприятни истини, смесване на бизнеса с приятелството, двойните стандарти – един аршин за своите, друг за чуждите, имитацията на правораздаване. Разделителната линия в манталитета минава между „наши” и „ваши”. Целият български преход се провали, защото основната случка в него – приватизацията, беше направена с групова, родова, племенна култура. С такъв манталитет не може да се постигне уж преследваната цел да се премине от общество на зависим колектив към общество от самосправящи се индивиди.

Препилият до смърт новак Гавин Бритън е 18-годишен продукт на индивидуалистично общество. Той има лично пространство, в което може да прави каквото поиска. Той е възпитан да не навлиза в чуждо лично пространство. Той няма да допусне друг да влезе в неговото. На никого и през ум няма да му мине да го настани в студентско общежитие с непознат в една стая. Личното пространство в индивидуалистичните общества е неприкосновена територия.

Ние живеем накуп. Пътуваме в градския транспорт накуп, лекуваме се в болниците накуп, в училището всичко е накуп. Българската опашка не е редица, а тълпа, блъсканица. Тази тълпа убива нерви, а понякога и живот (случаят „Индиго”). Млада българка в Швеция получи служебна забележка, че се парфюмира. Уханието навлизало в личното пространство на колегите. Живяла съм в стая с 19 души в пансион на гимназия, добре познат от филма „Вчера”. Почти не познавах момичетата от другия край на стаята. В 10 вечерта загасяха лампите и учехме английските думи с фенерче под одеялата. Всеки ден всеки беше дежурен по нещо – метене, миене, в кухнята, носене на въглища за печките. Леглата се оправяха по конец, дрехите се сгъваха по правила, беше повече от всякаква казарма. Възпитателките бяха с малки и корави сърца като копчета и гледаха с поглед, от който да отливаш куршуми. Тогава още не знаех, че само това е начинът при общото живеене в България да не пострада физически личността ти. За лично пространство и дума не можеше да става – градяхме го навътре в себе си по липса на други налични територии. Но нямаше инциденти. Те се появиха после, когато все така си живеехме общо, но вече нямаше правила. Студентските общежития са смесена казарма без старшина.

Липса на лично пространство, дрога, алкохол, чалга, убийствени децибели, разделение на наши (пиещи) и ваши (зубъри), никакъв ред, никакъв контрол – няма група от хора, която е в състояние да живее добре под натиска на такъв товар. Всички конфликти, завършили с труп в Студентския град, не са по линията аз – ти (както са споровете в индивидуалистичните общества), а по линията наши – ваши (както е битката в клановите общества). Или пиещите ще убият непиещ (Стоян Балтов), или непиещият Илко ще бъде доведен до това да стане убиец на един от  пиещите. Причините са по-дълбоки, отколкото ни се иска. И по-неудобни – налага се да се видим такива, каквито си въобразяваме, че не сме.

В. „Преса”

Прочети цялата новина

Свързани новини: