10 - 4 книги за Холокоста

Има ли нещо по-шокиращо в новата световна история от Холокоста?

Едва ли. А са минали само някакви си 65-70 години. И дори да не си евреин, дори в личната история на семейството ти да не се пази тъжен спомен за тези страховити времена, трябва да помниш. Ние всички сме длъжни да помним.

Да помним ужаса, омразата, нещастието и да бягаме от всеки дори и най-малък намек за разделение между хората.

На 10. март в България почитаме паметта на жертвите на Холокоста. Естествено, много по-лесно е да се направиш, че темата няма нищо общо с теб, да си хванеш чантата и да се забавляваш с приятели в мола. И все пак, Вал Стоева съвместно с Христо Блажев – от блога Книголандия, подготвиха списък с по три книги на тема Холокост, които са ги разтърсили по определен начин и заради които са сигурни, че НИЕ НЕ ПОДКРЕПЯМЕ ДИСКРИМИНАЦИЯТА ПО КАКЪВТО И ДА БИЛО НАЧИН.

Вал Стоева:

Темата за Холокоста, макар и много често споменавана, не губи и грам от тежкото влияние, което оказва върху мен. Не съм от еврейски произход, нямам познати, свързани с този черен момент от историята, и въпреки това смятам, че всеки един от нас трябва да положи известни усилия, да възпита децата си така, че дискриминацията от всякакъв характер да се изкорени.

Една от най-силните книги, които съм чела, е „Момчето с раираната пижама“ на ирландеца Джон Бойн. И не защото е гениално творение на литературния изказ според разбиранията на критиците, а защото е поднесена през очите на дете – невинно и някак… истински. Книгата въздейства по свой особен начин върху всеки читател, затова е трудно да се разкаже. Дали в нея ще откриете възмездие или ще си изплачете очите като мен, трябва да разберете сами. Истината обаче е, че Джон Бойн, благодарение на изключително задълбочените си проучвания при писането на книгата, е проявил гениално майсторство – сътворил е четиво, подходящо както за деца, така и за възрастни. Четиво, чрез което можем да си гарантираме, че „Това е станало много отдавна и нищо подобно не може вече никога да се случи. Нито в този ден, нито в този век“.

Другата книга за подрастващи, която също ме разтърси, е „Дневникът на Ане Франк“. Тъжната история на холандската еврейка, която заедно със семейството си и с техни познати е принудена да се крие повече от две години в „Задната къща“ – тайна пристройка в офиса на баща й. И макар Ане да не оцелява, дневникът й и до днес разказва по един необикновен начин за времето и мъченията, изпитани от евреите по време на Втората световна война. Писмата до въображаемата й приятелка Кити, написани толкова… трезво; разсъжденията й за живота, за щастието и човешката природа, дори за любовта, предизвикват изумление и една огромна тъга, която те обгръща и те кара да извикаш: Никога вече!

Третата книга, която подготвих за днешната статия и която се вписва идеално в темата, е „Последен влак за Истанбул“. Освен трогателната съдба на турските граждани от еврейски произход, пътуващи с последния влак от Франция към спасението си, книгата е подходяща и за разчупване на онова закостеняло и дискриминационно мислене от типа „Ооо, турска книга, значи…“. Ролята на държавата Турция, невероятната смелост, съобразителност и жертвоготовност от страна на турските дипломати в онези трудни времена и майсторството в изграждането на сюжета от страна на Айше Кулин превръщат „Последен влак за Истанбул“ в шедьовър, в който любовта, трагичната съдба и смелостта вървят ръка за ръка.

Христо Блажев:

Спомнянето на Холокоста тече на много и различни нива – някои показни, държавнически, чрез монументални паметници, чрез изричното му поставяне в паметта на младите поколения. За последното свидетелства Ерна Парис в книгата си „Дълги сенки”, в която описва как младите поколения в Германия последователно и неотклонно са запознавани от най-ранна възраст с реалните измерения на нацистката агресия към еврейското население в покорените територии. Това е жесток, но може би нужен механизъм. Историята трябва да се помни.

Но паметта за Холокоста се поддържа и по един различен, непряк начин – това са безбройните творби, в които неговата чудовищност е поставена не като централна тема, не като смазваща реалност, а като фон – като реалност, на чиято нереалност може да изпъкне човешкото у хората. Или липсата на такова.

Сред тези книги имам три, които са събуждали в мен емоции и мисли, без да ми натрапват пряко своята гледна точка. Те са и много, много различни: „Доброжелателните” на Джонатан Лител, „Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак и „Четецът” на Бернхард Шлинк.

„Доброжелателните” е една от най-демоничните книги, писани някога. Нарежда се сред най-любимите ми романи по много, много причини, основно неустоимата сатанинска сила, с която те притегля. В нея Джонатан Лител постига привидно невъзможното – влизането в главата на един офицер от SS, чиито странствания проследява методично стъпка по стъпка. Неговият герой попада навсякъде, но най-тежките страници определено са в концлагерите, показани в безпощадната си кално-кървава реалност. Там, където изчезват хора, изчезват души, изчезва човешкото. Лител стоварва тези събития върху читателя, без да му дава и най-малък шанс да е дистанциран: “Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри”.

„Крадецът на книги” е замислена като детска книга и може да бъде прочетена като такава. Нищо обаче около младата героиня не е нормално, най-малкото и защото разказвачът в книгата е Смъртта. Сред нацисткия режим тя търси опазване на разума си, а скритият в мазето евреин – честта на германската нация не може да бъде изцяло изтрита дори и в тези безумни времена – е основанието да го загуби. Маркъс Зюсак описва простичко една реалност, която не може да бъде наречена нормална по никой начин. Описва я през очите на обикновените хора, тези, които изнасят войната чрез жертване на живота си и после се налага да пазят спомена и вината до края на живота си.

„Четецът” е построман – за времената след войната, след Холокоста, когато уж животът се е завърнал в Германия, а пречупеният й гръбнак се лекува малко по малко. Но раните са вътре, те са уж невидими, но колко малко им остава, за да избликнат. Младежът е невинен за престъпленията на родителите си и жената, в която се влюбва, но е виновен в колективния, споделен грях на цялата нация. Да, историческата истина показва, че голяма част от свързаните с Холокоста изпълнители са били не само немци, а от всички европейски народности под нацистка власт, но раната сякаш остава само върху Германия. И Бернхард Шлинк я разчовърква отново, кара я да кърви, за да се изкупи неизкупимото. Невъзможно е, естествено.

И трите романа имат нещо общо – те не предлагат обяснения, нито оправдания. Не се и опитват да обяснят Холокоста, нито да го простят. Това е невъзможно. Реалността му, отделена на далеч по-малко от век от нас, е все още – и май винаги ще бъде – плътна, сянката му покрива Германия с плащ, който не може да бъде свален. Еврейският народ помни, цялата планета помни. И ако днешната политическа реалност обезценява употребата на думата „Холокост”, ако много политически лидери го ползват за свои цели, това е неизбежно. Но паметта трябва да остане. Въпреки конспиративните теории. Въпреки десетки обяснения със задна дата. Паметта трябва да остане.

Някога написах нещо като импресия, която със сигурност страда от цял куп творчески дефекти, но е искрена до болка.

Огън

В тъмата простряла се е сянка.
На вмрачен фон една втечнена чернота
провлачва струйки дим, изчезващи плавно след миг.
Сигурно една изгубена душа,
носеща се из всемира. Загубила
е пътя си, сега търси търсенето.

194...г. От пещите излитат облаци.
Завихрени, сякаш разгневени,
разнасят се, утихват, сякаш примирени.
Политат души.
Огън погълнал е ненужни тела.
Понесли толкова мъчения,
душите са щастливи да се реят.

Но долу са тела,
още кретащи, на техни близки.
По тях се изсипват късчета сгурия.
Валят майки и бащи,
валят братя и сестри.
Пречистена плът сипе се
от безоблачно небе.

Протяга ръка сираче.
То не знае, че е такова.
Но в дланта му неумолимо каца
късче майчина ръка.
То стисва шепи и пламък
пронизва тялото му.
На дланта му остава белег -
сетна майчина милувка.

По земята смесват се сълзи,
пот, кръв и сажди от тела.
Калта ги поема и смесва в себе си.
Поглъща болка, но от това
по-кална ще не стане.

Господ не ще да е гледал.
Господ не ще да е слушал.
Господ не ще да е знаел.

Такъв си ни е Богът - 
човешки,
допуска грешки.

И той сега грях има да изкупва.
Слязъл е от шир небесна,
паднал е в калта.
Овалял се е в болка.
Загубил е своята
божественост.

И сега броди. Като тъмна сянка
странствува, търсейки опрощение.
Но ако няма Бог,
кой ще му го даде?

Нима хората прощават?
Лесно се купува индулгенция,
думи,
надраскани на лист хартия.

Но опрощение чисто кой ще даде?
Едва ли някое еврейско дете.
Няма Бог... вече.
Няма опрощение за никому.

Земята в огън ще гори, за да се спаси.
Стига въртяли сме се в прокълнат,
кървав, ужасяващ кръг.

Нека поемем към съдбата си.
Кармична посока.
Към пламъците адови.
Към Слънцето.

Планетен крематориум.
Пък нека из космоса реят се тела.
Може и сянката да се оттърси от калта.
И да опита пак.

Човек се учи от грешките си.
Господи, поучи се от човека!!!

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: