Тези дни в София протече поредната раздумка (публичен дебат) на ЕС-тематика под мотото "Европа на солидарността или Европа на егоизма?". На пръв поглед, нищо ново, обичайната скука и казионни общи прикзки. Подиобни сбирки се случват вече ката месец, организирани от многобройните НПО-та с брюкселски субсидии. Лично аз обаче, за първи път чувам в България така ребром да се поставя въпроса за конструирането на бъдещата ни обща "европейска идентичност" през трупа на националните държави като безалтернативен изход от кризата на Съюза. В този дух бе изказването на журналиста от "Дойче Веле" Александър Андреев. Андреев е просто говорител на федералистите в Берлин, но смятам, че си струва да извадя няколко пасажа от речта му, все пак произнесена от трибуната на Народното събрание.

Та нали Европейският съюз по замисъл е общност на солидарността! Ако ни трябваха националните егоизми – тях си ги има предостатъчно и без ЕС. Очевидно обаче в тази общност на солидарността през последните години се е случило нещо, което актуализира въпроса за егоизмите. Или пък – нека разсъдим и над тази възможност – в някогашния хармоничен и безкризисен Европейски съюз солидарността е била просто смокинов лист, прикриващ настървеното опазване на отделните национални градинки.

Да, знам, че всички на висок глас настояват за повече демокрация в ЕС, но знам също така, че тя още се гърчи в родилни мъки. Защо е така ли? Сигурен съм, че не е, защото стотиците милиони европейци не я искат или пък защото тя им е безразлична. Напротив. Допитванията показват, че в мнозинството си тези стотици милиони харесват Евросъюза и искат да имат глас в него. Работата обаче е там, че – къде осъзнато, къде не – те се опитват да се доберат до този глас и да въздействат върху европейската политика по един много по-дълъг и заобиколен път: през националните си избори и политици. Получава се един порочен кръг. Самите национални политици се съобразяват със своите избиратели и затова непрекъснато удрят спирачките на федеративното развитие на ЕС.

В Германия например никой не се замисля за това гигантско преразпределение. Хората са убедени, че то е нормално и естествено. Е, ще чуете, разбира се, да се говори за стотиците милиарди, които се наляха в Източна Германия, но същински конфликт по тази тема няма. Когато обаче се оказа, че такова преразпределение е необходимо вътре в ЕС, че някои от по-бедните страни-членки по една или друга причина се нуждаят от тази солидарност – скандалът беше невероятен. Защо? Ами защото хората възприемат националната си държава като даденост, към която имат ангажимент.
Ключът е политически. Така, както през столетията са възниквали националните държави и се е избистряла националната идентичност на техните граждани, така – но много по-бързо – трябва да възникне и Федерална Европа, чиито граждани да развият своята нова, федерално-европейска идентичност. Това е големият проект, за който всъщност става дума. И към който вече гледат някои от най-прозорливите европейски политици, без да смеят обаче да го назоват с истинското му име

Какво прави впечатление? За федералистите, "национална държава" е мръсна дума, равна на "егоизъм", както личи и от думите на Андреев. Наложително е да бъде "преодоляна" (унищожена). От друга страна ни се пробутва откровената неистина, че европейците си харесвали Съюза. Това твърдение се опровергава на всеки пореден вот за Европарламент, типичен с апатията и ниската активност у избирателите. Тук федералситите ще оспорят, че ниският интерес се дължи на слабите правомощия, които имат депутатите в Страсбург. Да, но опитите за придвижване към Федерална Европа чрез плебесцити претърпя още по-шумен крах. Европейската конституция бе бламирана още на първите два провели се референдума, а единственият референдум за Лисобанския договор (в Иралндия) се "преигра", до постигане на желания резултат. Очевидно федералистите вече добре си дават сметка, че не могат да постигнат целите си в обозримо бъдеще с инструментите на демокрацията.
Няма човек, няма проблем, обичаше да казва другарят Коба. След като французи, холандци, англичани, чехи, фини и тн. са пречка, на тяхно място ще бъде конструиран човек от нов тип, освободен от "тежестта" на националната си принадлежност и традиции. "Homo Europaeus" - "летлив" космополит без сантименти, прагматик с ляво-либерален уклон, с охота принесъл жертва локалните си "предрасъдъци" пред олтара на Солидарността, Дружбата между народите и Светлото съвместно бъдеще, в лицето на неизбежното завръщане на всеобщото материалното благоденствие, този път окончателно.
И пак, нищо ново под слънцето, Подобна социо-ментална инженерика е добре позната на изток от Берлинската стена. Експериментите бяха всъщност два, в СССР и в Югославия. От "съветски човек" се очакваше да изгради последната фаза на бленувания комунизъм. Ключвота за болшевиките цел "оправда" изключително жестоки средства - депортация на балтийските и кавказките народи, геноцид над украинския народ (Гладомор), затвор, психушки и ГУЛАГ за неподатливите на менталната асимилация индивиди. Катастрофалния резултат от експеримента, описа още в разгара на Перестройката, руският социолог в емиграция Александър Зиновиев. Същите тези т. нар. "совки" и техните деца съставляват в съвременна Русия ядрото гласоподватели на Владимир Путин, срещу чието преизбиране брюкселските бюрократи лицемерно пищят.
Югославският експеримент протече малко по-различно. Тито използваше по-често моркова и по-рядко тоягата (Голи оток), за да направи "югославяни" от десетте етнически групи населяващи Федеративната република. Самоопределящите се като "югославяни" развиваха по-бързо кариери и се радваха на специални привилегии, особено в армията и системата за сигурност. Като студент съм чел интересни изследвания на феномена "югославянин", които показваха, че с най-голяма охота новата си идентичност са приемали бошняците и албанците. За двете групи, изповядващи исляма, югославския идентитет е бил удобният компромис, чрез който да преодолеят изолацията на малцинство и по-успешно да се впишат в новто общество. Силно подозирам, че по-сходни подбуди най-възторжено и първи за "европейци" ще се обяват четрите милиона граждани от турски произход в Германия, наред с всички по-слабо интегрирани имигрантски общности на територията на Европа. Нека обаче си припомним как завърши експериментът в Югославия. Зад казионно приетата нова "идентичност", повечето сърби и хървати съхранииха етническото си самосъзнание, част от което е взаиманата ненавист и споменът за кървавите кланета по време на ВСВ.
Стъпвайки върху така натрупания опит, другарите от Брюксел са решили да комбинират позитивния стимул от югославския експеримент (модата на лагерите вече поотмина), с активното промиване на мозъци по съветски модел. А мозъци се промиват най ефективно в ранна детска възраст. Вече са създадени необходимите за целта "европейски училища".