Стана време да ви разкажа за втория филм, който гледах в понеделник на филм феста.

„Миграцията на паламуда“ е произведение, върху което съдбата си поигра на боксова круша.

Христо Мутафчиев, изпълнител на една от главните роли, получи тежък инсулт по време на снимките.

Тук гласът на Велко Кънев скрибуца, почти неузнаваем, поради смъртоносната болест, която в крайна сметка го победи.

Този филм се прочу със скандала около разпространението си в големите кино-вериги, и с отказа на създателите си да се простят с 95% от печалбата в полза на разпространителите.

Между другото, спорил съм със същите собственици на киносалони за ACTA и тяхното мнение е, че ние, които се борим за цифрови права, искаме да оставим творците без препитание ;-)

Че филмът ще стане киносъбитие ми стана ясно, още щом излязох от салона след „Оттегляне“ и сварих огромната тълпа във фоайето на Люмиер.




Имах известни притеснения дали ще си намеря място вътре (защото хората с акредитации могат да седнат чак след като са седнали хората с платени билети), но хубавото да те познават хората е, че винаги се намира по някой познат, който да ти помогне в нужда.

Салонът се изпълни до дупка, нямаше места дори по пътеките.

Оправдани ли бяха очакванията?


В България е трудно да се направи road movie (филм за пътуване), щом като цялата държава може да се прекоси за няколко часа с кола от край до край, но можем да кажем, че горе-долу се е получило.

Но това не е само road moviе, а ни връща до изворите на жанра, прадядото на всички тези истории – „Дон Кихот“ на Сервантес.

Тоест герои, които носят оптимизъм, надежда и любов, независимо от капаните, които съдбата им поставя на всяка крачка по пътя им.

В едно типично умиращо българско село живеят героите на Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев със семействата си.

Христо Мутафчиев е местен герой, а Стефан Вълдобрев е интелектуалец (иконописец), който се е заселил там, за да намери дълго търсената хармония със себе си и с природата.

И двамата се опитват да се борят с живота, кроейки понякога съвсем налудничави планове.

Отделно, в селото търси мир, спокойствие и единение с природата англичанинът Майкъл с жена си, който е единственият платежоспособен наоколо и за да го спечелят като клиент местните измислят какви ли не магарии.

Синовете на двете семейства – калпазани от класа, но с добри намерения, също обикалят с един джуган (стар военен камион ) в търсене на далавера и понякога намират странни неща.

Камерата понякога отстъпва назад, за да ни покаже невероятната красота и величественост на българската природа, която не е съвсем сигурно дали героите забелязват, но заради която все още не са напуснали това забравено от бога място.

Без да изпада в излишна сантименталност или в излишно окарикатуряване на героите си, филмът ни подсказва бъдещето на българското село и може би и на България и констатира какво сме направили с природата и с младите поколения.

То не е много оптимистично.

Не знам как да ви разказвам повече, без да разкрия сюжета.

Людмил Тодоров го познавам от „Любовното лято на един льохман“, гледам че е правил и други известни филми от последните години.

Не очаквайте шедьовър, а просто една много леко разказана история за правдоподобни герои в идиотски ситуации, с любов и доброжелателна усмивка.

Определено да се гледа.