При жените – жирафи (Mea Hong Son, северен Тайланд)

 Днес ще идем далеч – Жени е решила да ни покаже едно село и един народ, който повечето сме виждали само по телевизията: селото на жените-жирафи. Преди да започнем да ахкаме и охкаме, колко страшно нещо е консуматорското общество и как трябва да пазим културното наследство на кой ли не, нека си помислим за тези жени, които също искат да обуят маратонки и да идат на кино с пуканки в града с някого. Приятно четене:  

При жените – жирафи

12 февруари 2012г ,  Mea Hong Son, северен Тайланд   Навлизаме плахо в тяхното селище. Типичните за Азия наколни жилища. Много бидони пълни с вода. Електричество не се забелязва. Всичко изглежда автентично. И мизерно. Забелязваме една от тях. Тъче  на примитивния си стан и дори не ни поглежда.. Навлизайки между колибите, виждаме и други. Гледаме ги със зле прикрито любопитство как спокойно си работят, надявайки се  някои от бледоликите, дошли да ги видят, да си купи от техните примитивно изработени  шалове. С невярващи очи сме се втренчили в тях , и по-точно, в техните неестествено дълги вратове, стегнати в плътни метални пръстени.

 

Всичко започва с една легенда!   Много, много отдавна, шамана  на племето имал сън, в които боговете му казали, че тигър ще убие едно от децата в селото - момиче, което ще се роди в сряда. За зла участ, първото момиче, родено в сряда, било неговото. Тъй като тигрите убиват жертвите си, като чупят  първо врата, той наредил всички деца родени в сряда да носят плътни месингови пръстени около вратовете си. Тъй като детето не било убито, всички предположили, че месинговите пръстени са го предпазили, и с течение на годините този обичай, момичетата родени в сряда да носят месингови пръстени около врата си, станал популярен. В действителност, толкова популярен, че жените се опитвали да родят в средата на седмицата, така че ако бебето е момиче, то ще бъде щастливото "дете родено в сряда". [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info]   Разбира се , има и  не толкова колоритни , но и не по-малко вероятни,  версии за жените с  пръстените – че така не са привлекателни и няма опасност да бъдат отвлечени от други племена (с цел освежаване на гена и кръвта, дори в България някои социални групи го практикуват все още), или противоположната- за да са по-интересни и атрактивни ( това по го вярвам , иначе защо ще си слагат и под коленете).   Каквато и да е най-достоверната причина – те наистина съществуват все още, и наистина носят този  тежък метал. Това обаче не са пръстени, а спираловидни намотки от месинг, дебели колкото кутре, и тежат доста. Поставянето им  започва от 5годишна възраст, като с възрастта навивките се удължават. На снимките после успяхме да ги преброим – около 15-16 пръстена имат младите момичета,а  една от най-възрастните носеше поне 26-28 пръстена! Походката им е изправена, но доста скована – с такава тежест на врата едва ли може да е различна. Всъщност , не вратът се удължава с времето , а се деформират раменете надолу . Деформират, според нашите разбирания  - ако тия млади момичета махнат това желязо , сигурно ще са прекрасни  с удължените си вратлета.

    След първоначалното слисване, вече привикнали с обстановката и гледката, усмихвайки се едни на други, се опитваме да завържем някакъв разговор, въпреки че май не е препоръчително ( не е нужно чужденците да чуват техните истории и действителните им проблеми ).  Общността Карен , известни и като Падаунг, са живели в Бирма с векове по протежението на границата с  Тайланд и са се занимавали със земеделие, засаждане и култивиране на ориз, отглеждане на животни, както и с лов. Гражданска война в Бирна, определяна и като геноцид срещу собствените племенни малцинства,  е прогонила почти два милиона. Много от племенните общности, са избягали през границата в съседен Тайланд.  Тук Карън, и по-точно жените с дълги вратове, са изправени пред четири варианта: -да си останат в бежанските лагери, официални бежанци без препитание, и да чакат неясно докога някакво развитие, -да живеят в туристическите селища -резервати  срещу минимално заплащане (но без никакъв статус и права) -да се върнат в Бирма за да заживеят също в резервати около езерото  Инле като туристическа атракция, тъй като по родните си места не само не са желани, а и прехраната вече е невъзможна -да продължат да се надяват че някои страни ,като Нова Зеландия , ще им дадат възможност да емигрират, за да заживеят  тихо и спокойно, но пак в  „културни” села,  с цел туризъм.

 

Тук, в това селище,  на всички жени, които си носят пръстените им се плаща по около 60$. Отделно всеки един от племето Карен получават около 5$ за ориз,  включително и мъжете, въпреки че такива не видяхме, може би бяха някъде да си търсят работа. Сигурно някой ще възкликне – какво толкова, стоят си ,продават си сувенирите, че и им плащат. Нека да помислим за избора пред тях. И по-точно за избора пред младите момичета.  Едно от тях сподели – много ми се ходи в града, толкова е интересно... но с тези пръстени... Колкото и несправедливо да ни се струва тяхното положение, може би тези резервати са приемливият избор. Нежелани и гонени в тяхната родина, трудно приспособими поради външния си вид в един съвременен Тайланд, туристическите селища са единствения им шанс да запазят своята идентичност и да оцелеят  заедно с уникалния си външен вид.

 

Вече всички се усмихваме. Изглеждат симпатични с дългите си вратлета и всичкия метал по тях. Нереално е и че сме сред тях , в тяхното село, на една ръка разстояние. Уникално е ! Невероятно ! Трябва да се видят на живо! Пропътувахме хиляди километри най-вече заради тях- Longneck woman.   Автори: Жени Русева Снимки: авторът Други разкази свързани с Народи – на картата:

Прочети цялата новина

Свързани новини: