ИМЕ – БЪЛГАРИЯ, АДРЕС – БАЛКАНИТЕ, ЕВРОПА

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

/Фили/ В България думата „политика”рядко се споменава във  външно-политически аспект, това се смята за нещо, което, въпреки доказателствата за обратното, не засяга пряко живота на обикновените хора. През тази и другата седмица с нашия коментатор Пламен Асенов ще обсъдим четири основни теми от българската външна политика, която, независимо искаме или не,никога не спира да напомня за себе си.

- Пламен, най-значимият външно-политически фактор в съвременния български живот е Европейският съюз. Може ли да се каже, че за последните пет години, откакто е член на ЕС, страната вече намери мястото си и седи здраво на своя стол в Брюксел?

- Струва ми се, че по този повод могат да се кажат най-малко три съвършено конкретни неща, Фили, които едва ли някой ще отрече. А те са: 1. България е най-бедната и най-зле организирана страна от Европейския съюз. 2. България е страна от периферията на европейската политика. 3. България е мълчалива и послушна страна, защото като цяло, освен икономически потенциал, няма и визия за развитието на Евросъюза, зад която да застане и за която да работи. След тези уточнения вече мога да ти отговоря, Фили, но колкото и да не ми харесва, обективният ми отговор ще звучи така – да, България вече седи здраво на своя стол в Брюксел, но мнозина и досега продължават да се питат защо. Разбира се, всички са наясно, че през 2007-ма страната стана член на европейското семейство не толкова защото като цяло беше по-готова от някои други държави, например Хърватска, а от чисто геостратегически съображения, свързани по-скоро с интересите на НАТО, отколкото с интересите на самия Европейски съюз. До голяма степен това е причината и досега, пет години по-късно, страната да е постоянен обект на наблюдение от експертите на Брюксел за изпълнението на някои критерии. А продължаващото неизпълнение на тези критерии пък я поставя наистина в крайната периферия на ЕС. Например постоянно се отлага българското членство в тъй нареченото Шенгенско пространство – най-вътрешната територия на евросъюза, за чиито граждани няма наистина абсолютно никакви ограничения за придвижване, образование, престой, работа и всичко останало в коя да е друга страна. Или – бави се присъединяването на България към еврозоната, което технически е огромно облекчение както за вътрешния, така и за външния оборот на парите, доколкото над 60 процента от стокообмена на България е с държави от евросъюза. Но това далеч не е целият ефект – защото всъщност членството в еврозоната дава достъп до по-евтини кредити и пряко благоприятства привличането на повече и по-сериозни чужди инвеститори. Но България продължава да е доста пасивна, Фили. Вече десети, мисля, пореден доклад на европейските експерти сочи едни и същи проблеми в страната – корупция, несправяне с организираната престъпност, нефункционалност на съдебната система и т.н. Въпреки известните успехи напоследък, продължава и отчаяната, мога да я нарека, битка за усвояване на парите от еврофондовете. Целта е не само да се усвояват повече пари, но и в процеса да не се намесват или поне – да се намесват минимум корупционни или други нечисти интереси. Продължава, само че без никакъв успех, и другата отчаяна битка – тази със съпротивата на администрацията и различни политически фактори срещу реформите в една или друга сфера от обществения живот. Всичко това сякаш дава основание вече да се запитаме, Фили, не дали България може, а дали България иска да стане равноправен и достоен член на Европейския съюз. Или поне – кога наистина ще поиска.

/Фили/ В България думата „политика”рядко се споменава във  външно-политически аспект, това се смята за нещо, което, въпреки доказателствата за обратното, не засяга пряко живота на обикновените хора. През тази и другата седмица с нашия коментатор Пламен Асенов ще обсъдим четири основни теми от българската външна политика, която, независимо искаме или не,никога не спира да напомня за себе си.  

- Пламен, преди три дни румънският външен министър Кристиян Дяконеску заяви, че трябва да се обсъди положението на румънското малцинство в България и да бъдат решени някои териториални проблеми. Защо тази заявка изненада мнозина българи?

- Защото никой в България не знае почти нищо за Румъния, Фили. Може би това звучи крайно – но е факт, че българи и румънци на практика от десетилетия са си обърнали гръб и не се познават. Парадоксално е, но страната, с която имаме най-дълга граница, е непозната земя за нас, българите. Може би някои са чували, че откъм нашия дунавски бряг живеят власи – хора, които се самоопределят като румънци. Но тъй като досега те си живеят тихо и кротко, забравили сме този факт. Що се отнася до териториалните въпроси, едва ли някой, освен малцина експерти във Външно министерство знаят, че Румъния има претенции към едни 17 квадратни километра около морската граница, за които всъщност става дума в изказването на Дяконеску.

Обаче по-важен в случая, Фили, е фактът, че така стоят нещата и спрямо другите съседни на България страни, както и на балканската ни политика изобщо. Нищо, че почти всяко правителство, което идва на власт в София, заявява намерение България да играе ключова роля на Балканите – това намерение никога не се реализира. София продължава да има двусмислена политика спрямо Македония и въпросите, които съществуват изобщо около тази страна. Неясни и неопределени са отношенията ни и със Сърбия. Онзи ден например един сръбски вестник писа, че България се опитва „да присвои” населението на Гора – област на границата между Сърбия, Македония и Албания, където живеят мюсюлмани. Съобщава се, че в Гора е създадено Сдружение на българите-мохамедани и София много лесно им издава български паспорти. Аз лично се съмнявам, Фили, че това е целенасочена държавна политика. Изглежда ми по-скоро като неофициална акция на онези национал-патриоти, които преди време лобираха да се раздадат български паспорти на украинци и молдовци, като по този начин само ги доведоха до мизерен живот в България, вместо да ги оставят на мизерния живот в собствените им страни. Много неясни и неуредени въпроси има също в отношенията ни с Гърция и Турция, но там нещата са силно смекчени от развитието на все по-добрите ни бизнес връзки, връзки, които са транснационални и трудно могат да бъдат жертвани заради отколешни предразсъдъци или заради националистически сметки и влияния, свързани с текущата вътрешна политика. Точно в тази посока е и надеждата за промяна на нещата. Ако се изградят три или четири моста на Дунав, румънците и българите няма да са толкова изолирани едни от други. Ако Сърбия и Македония са в ЕС, за техните граждани, пък и за властите, едва ли ще е от значение кой какъв паспорт има. Ако се изградят газовите връзки с Гърция и Турция, а после те се продължат към други съседни страни, едва ли старите балкански страсти ще пламват толкова лесно. А дори и да припламнат, много по-лесно ще бъдат туширани. Така че – в балканска посока потенциал за развитие на България наистина има. Остава отнякъде да се появят и хора, Фили, които знаят как да го реализират.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: