Не искаше да става крадец и сигурно затова не вярваше, че може да е в чужда нива. Стръвно и неуморно копаеше своята. Спираше само да избърше потта от челото си и пак хващаше мотиката. Копаеше, копаеше ... Понякога, много рядко, все пак го застигаше съмнението: "Ами ако въпреки всичко е в чуждата земя ..., и там си остане заровено, скрито ... Никога да не го имам!" После тръсваше енергично глава: "Не!" И отново се захващаше за работа.

Няколко пъти търси в свободни земи, но бързо усети - не може да е там. Върна се на своята. Всяка бучка пръст обърна, така и не го намери. Земята разбираше ли какво търси или не, но му се отплати богато. Всякакви сладки плодове му роди. Той започна да им се наслаждава и да забравя. Копнежът от ден на ден ставаше все по-безплътен, малко ли друго дава благодатната земя. Докато накрая остана съвсем рядко да се завръща в съня. В онзи сън, в който прескача тайно оградата и разравя, разгръща онази земя, чуждата. Вади гърнето с тръпнещи ръце. Сърцето му бие бясно. Със затаен дъх нежно отмества капака. Сиянието блясва и се разлива в тъмната нощ. Обгръща го галещо, прониква го. А полудялата кръв носи до всяка клетка в тялото му блаженството от един нежен женски смях и сластния шепот: " Любов моя, любов моя, любов моя ..."

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!