Нео-соц

Владимир Шопов

Аналогиите на Бойко Борисов с Тодор Живков имат вече статута на градски фолклор, но повечето от тях фокусират върху стил, политическа сетивност, интуиция. Отвъд персоналното обаче страната ни започва все повече да прилича на един нео-соц, в който все по-големи части от живота са отново придатък на държавата. Народният водач и партията-майка са отново най-решаващия аргумент за това, което става в страната. Първата и последна инстанция, която разпределя, наказва или помилва и разпростира себе си чак до ъглите на обществото. Прибира си фондове за пенсии или футболни клубове. Пазарът (доколкото съществува реално) работи само колкото да умножи силата на държавата. Плахите енергии на предприемчивост и свобода ги отвя кризата. Времето отново дреме, но зад ъгъла няма нищо.

Производството на „независими депутати” чрез механизмите и ресурсите на държавата е на път съвсем да обезмисли още една част от политическата система – елементарния интегритет и предвидимост на партиите. Пазаруването на депутати прави точно това. Сегашните партии извън ГЕРБ все повече приличат на ново ОФ („Отечествен фронт”), чиято главна задача е да крепи по различни начини партията на властта. Публичната и съдебна тишина е разконспирираща по отношение на ДПС. Тезата за „голяма сделка” на Борисов с Първанов звучи все по-достоверно и се движи успоредно с желанието на бившия президент да направи „битка на титаните”. Протопартията на Меглена Кунева също трудно ще се измъкне от тежки съмнения. От досегашните биографии на основните фигури там далеч не лъха граждански героизъм или история на политическа последователност. Синята коалиция се поддържа точно толкова малка, че да бъде вечно изкушена да подтичва след изпадналите трохи на управленската трапеза. „Атака” се самоизяде от допира с властта, „Атака” 2 ще трябва удобно да „покрие” освободения терен.

Бизнесът ни все повече работи по някакъв актуализиран вариант на Указ 56 – допуснат е да се движи след договаряне с държава, партия, водач. Новите „Батко и Братко” може и да остават публично неназовани, но едва ли има някой, който се съмнява в тяхното съществуване. Затриването на малкия и среден бизнес пък след време ще бъде коментирано като един от най-големите грехове на това управление. Финансови решения се взимат след едно телефонно обаждане, а социалното спокойствие продължава да се осигурява с избирателно харчене на пари. На края на това управление, както в края на 80-те години, ще бъдем изправени пред финансова пропаст. Заделеното ще бъде похарчено, а трупането на дълг ще бъде единствения начин да не замре системата. Управленското безсилие, видимо от казуса със сребърния фонд ясно показва голямото чудене, в което се смъква правителството за това как да крепи финансите на държавата. Замяната на Живковите полу/цели проводници с магистрали само допълва цвят към липсата на идеи как да се развива икономиката.

Публичността е затлачена и все по-контролирана. Дигиталната гражданска публичност може да уплътнява времето на разсеяни и отегчени държавни и частни чиновници, но е далеч от създаването на силно политическо енергийно поле. Етикетът „гражданско” е в такава тежка свръхупотреба, че ще заличи и малкото автентични негови изяви. Те пък, за да бъдат разпознати, вече изискват екипи от частни детективи. Партията на властта засега е оставила този терен на конкурентите си, но с наближаването на изборите съвсем не бива да изключим активирането на нейни „граждански подразделения”. В крайна сметка, народната любов трябва да може да се излее във всички възможни форми. Много от възможните по-интелектуални критици на сегашния режим са „присъдружни” чрез добре познатата комбинация от ресурси и внимание. Всичко това постепенно приспива и напомня лепкавото безвремие на късния соц. Мятането на пари по проблеми и шумно протестиращи е точно толкова ефективен подход, колкото поддържането на куците системи на предходния режим. Но поне купува време, до време.

Под зоркото око и перо на поддържащите медии кризата тихомъком се разпъна в бъдещето и всякакви нейни времеви рамки изчезнаха. Няма и кой да си направи политическия труд да я разбере и назове. Въобще, времето по нашите ширини се върна към протяжността на 80-те години от миналия век. Глобалната криза разтресе света, разместват се континенти и икономики, елити преправят стратегиите за нациите си. Ние сме в една дълга прозявка след умората и погнусата на прехода. Заспахме, точно когато светът отново се размърда. Този път обаче няма да имаме същия късмет, с които се „пришихме” към революциите на 1989 година. Няма какво да ни изтегли с групата на централно-европейците, в която щедро ни подхвърли тогава съдбата. Друг е въпросът, че максимума на който бяхме способни оттогава насам е просто да се завъртим в кръг.

Прочети цялата новина

Свързани новини: