„Непорочните самоубийства” – обществото Vs личността

Животът често ни учи да бъдем като останалите. От малки свикваме да ни сравняват с другите, да ни сочат примери за подражание, да се опитват да изтръгнат от нас всичко, което не влиза в рамката на нормалността. От най-ранна възраст обществото ни хваща в грубите си пожълтели ръце и започва да ни оформя като парченца глина, от които един ден се появяват съвсем еднакви потъмнели от времето фигурки, така че когато пораснем, ние на свой ред започваме да преподаваме същите уроци, срещу които някога младите ни души са се опитвали да бунтуват. И така, докато нишката на този дяволски кръг не се скъса и не ни накара да си припомним доброто старо детство, в което, въпреки всичките ограничения, сме се чувствали истински, истински свободни – парченца глина, на които предстои да бъдат смачкани...

***

В един спокоен тих следобед, в едно американско нормално предградие младата Сесилия Лисбън решава да сложи край на невръстния си живот. Във ваната на своя дом тя ще се опита символично да удави света, който иска да я опитоми – онзи свят, в който момичетата и момчетата престават да бъдат от едно измерение, в който мечтите се измерват в притежания, в който онова, което мислят съседите за теб, се превръща в център на съществуването.

И така нишката се скъсва...

Сесилия е мъртва и с нейната смърт организмът на тихото предградие, където е живяла и където винаги всичко е било точно каквото трябва да бъде, започва се разбужда и да бълва от устните си прикриваните от години вируси на една болест, за която единственият лек е забравата. Изведнъж образът на щастливото семейство Лисбън се пропуква пред погледите на съседите и от счупените парчета на красивия им дом започват да пропълзяват мрачни подозрения, тихи момичешки викове за помощ, зловещи сенки, приканващи за още смърт. И докато обитателите на скованата от ужас улица надничат притеснено зад пердетата на подредените си къщи, надявайки се вирусът да не проникне зад вратите на собствения им дом, едно семейство се разбива, оставяйки след себе си пет детски ковчега и двама родители, за които светът никога повече няма да бъде същият. Защото със самоубийството на Сесилия, последвано от смъртта на нейните сестри ще стане ясно, че отвъд привидната хармония на обществото, към което всички ние се стремим, има нещо неопитомено, което винаги ще търси своя път навън – нещо, наречено личност.

В обществото, което изгражда романа обаче, личности не могат да съществуват. Те са заплаха за рамката, която определя повзоленото и забраненото, нормалното и ненормалното, красивото и грозното. Затова обществото развива свои механизми за коригиране на  прекомерната индивидуалност – то шушука зад оградите, нахлува в домовете на натрапниците с предложение за помощ, събира вещите на нарушителите и ритуално създава легенди за техните притежатели. И така докато личностите сами не се убедят в своята невписаност и не отърват обществото от своето болно присъствие, оставяйки времето да свърши онова, което прави най-добре – да накара хората забравят, докато някой ден нишката не се скъса отново...

***

„Непорочните самоубийства” не е книга за всеки. Тя не е комерсиален роман, в който борбени тийнейджъри да открият потвърждение на собствените си притеснения, че имат властна майка или слабохарактерен баща. Не е история за вредата, която консервативните родители оставят върху своите деца. Не е обяснение за причините, които карат човека да пожелае смъртта. „Непорочните самоубийства” е роман за сблъсъка между онова, което обществото изисква от нас, и това, което в действителност искаме да бъдем; за избора да се слеем с другите или да излезем от рамката, зададена от тях; за битката, в която „аз” и „те” не могат да съществуват заедно – битка, която поначало е обречена на провал...

А какво се случва с личностите в романа ли? Личностите умират. Телата им биват погребани без почести, животът им бива пренаписан от група застаряващи момчета, а истината за тях остава да се носи като заспал вирус в умовете на следващите поколения, докато някой от тях не се превърне на свой ред в личност и не скъса нишката, по която се носи обществото.

Само че нишките винаги успяват да се възстановят...

Прочетете и ревюто на Мила Ташева за "Непорочните самоубийства".

Прочети цялата новина

Свързани новини: