Започва се с гледка на три обезвредени БМП-та*, останали от неясно коя война на остров между двата ръкава на река Пандж, където и двете държави са си построили граничните пунктове. А самите граничари от афганистанската страна се боричкат и въргалят в прахта от скука, докато таджикските им колеги просто се мотат. Изненадващо няма други желаещи да минават границата. Че чужденци от трети страни няма да има, някак си се предполага, но на сухопътни граници между държави с голяма разлика в стандарта на живота, човек очаква да се съревновава с тълпи куфарни, денкови и мешкови търговци. Липсват. Впоследствие се получава обяснение, че веднъж седмично им отварят границата за пазар от таджикската страна, а иначе повечето стоки се мъкнат от Пакистан, чак от Пешавар, през проходите на Хиндукуш и още девет баира.

първо, да не се говори за "трети" свят, второ, местните хора да не се третират като екзотични туземци, а да се превъзнасят като най-милите и гостоприемни хора на света, намеквайки колко много ни се иска и на нас да заживеем така. Което е лицемерие, разбира се, но по-изтънчено от отношението на по-ранните бели пътешественици, които са приемали за даденост цивилизационното си превъзходство. Истината е, че отговорен туризъм, който да не афектира по никакъв начин ценностната система на местните хора там, където има пропаст между културите и материалните стандарти на туриста и на хазяина, е много трудно възможен. Естествено, че повечето туристи си носят фотоапарати, именно за да снимат екзотични физиономии и носии. И да цъкат с език колко уютна била памирската къща с трапезата на миндерите и кенефа в задния двор. Който е толкова мръсен, че даже и хазяите видимо са импровизирали къде точно да клекнат. Хем да ги учим да си вадят хляба с туризъм, хем да не ги отучваме от традиционния им поминък, за да е по-интересно на туристите. Хем да им даваме формално образование, субсидирайки начални училища с пари и химикалки, хем да цъкаме с език, че това образование не им отваря на децата на практика никакви врати за по-нататъшна реализация, каквито и очаквания да е създало. Освен ако нямат чичо в администрацията. Хем да се окуражават девойките и жените да пробват поминък с прости ръкоделия, хем да не досаждат на туристите да им ги пробутват за дребни долари. Хем да ги посетим и да си срещнем културите, хем да не си повлияем.

 

Срещата на културите е трудна работа,

ако едната предполага целогодишно мъкнене на обли камъни в кошове на гръб за постоянно преоформяне на земеделски тераски от бедна почва, а другата - размотаване с фотоапарат на обратния спрямо дома ти край на света, просто заради размотаването. А и езиковата бариера не е лесно преодолима, напук на популярните в българското медийно пространство теории, че тук е люлката на българщината (а не примерно в Алтай, откъдето произлизат разни там неарийски народи). За да се получи общуването ни помагат преводачът Хаят и първият шофьор Вафиола. Ако са наоколо. Хаят е на 19 години, току що завършил гимназия в Карачи, Пакистан, където имал късмет да се евакуира през войната.

    С личния ми треньор не успяхме да си разменим и една дума, даже и името му не научих, а и не всички жестове доведоха до по-нататъшно разбирателство. "Личният ми треньор" беше момче на възраст за в отделенията**, което се повлече с мене, докато се разхождах през полето и в полите на стръмния склон следобед над махалата Кешникан. До първото изпъкнало място с гледка, се заблуждавах, че аз водя, но когато понечих да тръгна обратно надолу, той поклати категорично глава.

Още едно доказателство, че не сме от тук. Момчето не клатеше глава по български

(А и киселото им мляко е по-кисело от Българския държавен стандарт). Никакво надолу! Само нагоре! Още час катерене по урвата, прорязваща хилядометровия сипеест склон. Зад първия по-сериозен завой надникнаха дава остри върха със снежни шапки. Сигурно от онези, за които поне две партии алпинисти се бяха похвалили в книгата за гости в страноприемницата на Абдул Самид, че са ги изкачили девствени.

  Не е ясно как/къде се поддържат записи кой кога какво е качил в планината на Умрелия Индиец (Хиндукуш, перс.) от началото на човешката памет до днес. Или къде точно и от какво е умрял въпросният индиец. Или индийци. Проблемът в случая с треньора беше, че нямах идея колко високо искаше да ме качи и какво точно да ми покаже. Надявах се на езеро, по възможност с топла вода, но можеше да се окаже лятната кошара за чужденци на на чичо му муджахидин. Малко преди да залезе слънцето зад отсрещния масив се споразумяхме с жестове да спрем на една затревена площадка, която предлагаше и гледка, и петроглифи. И в крайна сметка издадох съкровената тайна на отговорния екотурист, почерпвайки другарчето с един Snickers. Аха, туристите носят сладости!

 

    Официалната схема за развитие на туризма във Ваханския коридор е: фондацията на Ага Хан*** подпомага отварянето на къщи за гости, но някой трябва да привлече (и на практика - доведе) туристите. Освен капещите от дъжд на вятър бакпакери и (предимно полски) алпинисти, в района оперират на добра воля един или два малки европейски туроператора, с по една или две групички на сезон, ако се случи добра година. И са си сложили главата в торбата да работят, даже ако нямат достатъчно мющерии и излязат на загуба. Защото за да се развие туризмът, трябва да се обещава бизнес и за напред, а обещанията трябва да се спазват. Засаждат се умения у бъдещи готвачи и водачи, за да не се почва всяко лято от нула. А то си е експедиция - продуктите си ги караме от Таджикистан, че тук нищо не било гарантирано. Освен дините и зеления чай. А иначе, че са мили хората, мили са, дума да няма. Даже и оня полицай, дето бил правил опит да се промъкне потайно през Ламанша в Англия, но го хванали и върнали по "каналния ред". Никаква злоба срещу Запада не е натрупал от тоя провал. А аз не си бях представял, че каналният ред за репатриране на афганистанци може даже и на теория да сработи. Минава ми през главата, че населението на махалата Кешникан е достатъчно малоборойно, че мога да пробвам да го покръстя. Но решавам да оставя за друг път. (Да се пропагандират алтернативни на Исляма религии е абсолютно забранено за чужденци, а ако те хванат с евангелистки листовки в куфара, после слагат цялата ти страна в черния списък за туристически визи. Както се е случило с Южна Корея и сега срещаме печални южнокорейски екотуристи, които имат възможност да се наслаждават на Афганистан само с бинокъл през реката)  

  Освен училищата на Ага Хан, верига училища е изградила и фондацията на Грег Мортенсън, американец, планинар от началото на 90-те, впоследствие приел присърце тегобите на безпросветните жители на планинските долини около Хиндукуш и Каракорам, добил световна известност и донори за каузата с книгата си за трите чаши чай****. Грег е обожествяван на едно стъпало под Ага Хан. Но се разбира, че на фондациите им приключват задълженията с построяването на училищата. На държавата остава да се грижи за програмата и функционирането им.

  След кратко спиране за открит урок по анатомия в едно от Агахановите училища,

продължаваме нагоре по долината към Хандуд,

което е малко по-голяма махала, водеща се за окръжен център. Пътят друса и вдига прах. Подсмърчам (втори ден) и ме боли глава. Тук е пълно с цъфтящи тополи и облаци прах на едно място, та може и да не е настинка. Почвам да се изнервям. Човъркат ме съмнения, че цялото сафари е загуба на време. Да минаваш по такива места с някаква друга ингова мисия - трекинг, рафтинг, парапланинг - някак си би замаскирало абсурдността. Но да си дошъл единствено, за да спиш по селските къщи и да се снимаш с хазяите? Поне да имаше някакви исторически забележителности, оцелели като наследство от вековете. Повечето са отвъд планината, а Ричард ме дразни, че вече бил кръстосвал страната на длъж и на шир от прохода Кайбер до Херат през Кабул, Бамиан с липсващите статуи на Буда и Мазар-Шариф с великолепната синя джамия от XV век - шиитското светилище-мавзолей на първия имам Али. А тук в Хандуд е оцеляло само едно порутено тюрбе, ужким от VII век. Със същия успех би могло да бъде и от XVII. Строителните техники с кирпичени тухли не са се променили през последните няколко хилядолетия. Малкото литературен материал по въпроса не е съвсем убедителен.

 

  В разговори на други теми Ричард ме шашна и с познанията си за "прочутия Шипченски проход от руско-турската война 1877-78". Оказва се че имало там някакъв англичанин на страната на Лошите, та се било чуло и в Англия за битката.

  Част от задълженията на отговорния екотурист е да прави мили очи на незначителни местни администратори със значително его.

"Губернаторът" на Вахан ни държа един час в кабинета си

да го слушаме как чете конско на персийски на преводача Хаят. Тоя път не било за данък, ами че на него сме му дали копието, а не оригиналът на открития лист на групата и че подписът му бил под оня на съседния губернатор. Естествено, че ще е по-долу - Ишкашимски окръг е много по-голям и икономически по-значим. А и за да влезеш в Хандуд трябва да минеш през Ишкашим, докато обратното не е вярно. Тук се се развихри в стихията си желязната датчанка Мете и с усмивка и ласкателства колко е умен, сладкодумен и съобразителен, му отказа удоволствието да ни вади дупликати на временните лични карти (със снимка!), които важат за цял Афганистан, независимо в кой окръг са парафирани. Егото си остана задоволено с изслушване на речта. И снимка. На която май не усеща как Ахмад Шах Масуд се мръщи зад гърба му!

 

В село Кала-Панджи (кале на р. Панджи, перс.) калетата всъщност са две.

Старото е руина от нещо като замък върху издатина над реката, което има вид, че е било ползвано за артилерийска мишена от отвъдната (съветската) страна. Новото има вид на форт в най-добрите традиции на Бо Жест (героят на П.С. Рен от класическия приключенски роман за доблестта на Чуждестранния легион в Сахара) с градинка и малка джамийка в двора. Е, и то е надупчено от снаряди но по-милостиво.

 

  Около час път по-нататък

минаваме точката, след която няма връщане назад.

Тоест би могло да няма, ако нивото на река Вахан, приток на Пандж, се качи и с един метър. Примерно, ако продължи да е толкова горещо, колкото е, и останалият памирски сняг реши да се стопи наведнъж. Иншалах.

 

Пристигаме в село Гос Хан.

Простор, красота и спокойствие около слива на реките Вахан и Памир в Пандж. Памирската стая в хижата не е съвсем канонична по исмаилитски, защото липсва един от стълбовете на исляма. Кой ли? Затова пък е по-чиста от всички досега. И миндерите, и одеалата, и възглавниците ни посрещат изтупани. Можело значи! Цялата работа вместо да ме отегчи, започва да ми харесва и да усещам екото в екотуризма, без да се прехласвам по липсващото историческо наследство. История на долината всъщност е от богата по-богата, но камък върху камък не е останал от нея. Останало е нематериално наследство под формата на сборник нардони приказки от Ваханския край. На английски език. И по-съвременни разкази от епохата на Голямата игра през XIX век, Когато лейтенант Франсис Йънгхъзбанд минал първи сред европейците пеша през музтагаташкия дял на Каракорум от Китай към Индия, а после си пил чая с руските казаци, пионери-колонизатори на Средна Азия, точно във Ваханските долини, и се надлъгвал с тях от името на Британската империя кой е дошъл пръв да си развее знамето. Крайният резултат от Играта бил, че за се да се опазят от риска за въоръжен дуел по всички фронтове, двете империи седнали на масата и се разбрали да подарят цялата долина на "буферната" държава с неясна идентичност Афганистан. Надвечер се разходажме и до затворения за преминаване мост през Памир, от където на връщане ни се лепват за придружители подозрителни мълчаливи афганистански граничари с невахански физиономии (започвам да ги разпознавам!), изникнали един Алах знае откъде.

 

Продължаваме нагоре по река Вахан.

За първи ден от началото на сафарито се намираме изцяло заобиколени от афганистански земи без видимост към таджикистанския бряг на Пандж. Северният склон на долината спада към Ваханския дял на Памир, а южният - към Хиндукуш.

Баба Танги е белият 6500+ метров връх,

който ни стряска с внезапната си поява, самостоятелното си разположение и правилна симетрична форма. Установяваме се в центъра на сравнително по-компактното от обичайните разпръснати махали село Крит - оазис в подножието на Баба Танги, извисяващ се над него като Матерхорн над Цермат. Опитвам си да си представя, ако долината беше подложена на швейцарска колонизация, как ли би ни изглеждала хижата от една памирска и две проходни към кенефите спални с миндери. Бедно ми е въображението.

  Разходихме се пеша нагоре по морената, докато Джума Гюл готви прясно закланата (по халаалския начин!) овца на пилаф. Минава се покрай гробището над селото. Две от гробниците са съпоставими по размер с памирски стаи. Морената е прокарана от ледник и би била добро място за лятна квартира на магьосника от Оз. По прякор Танги. До някакъв момент следвахме три русалки в народни вахански носии, които даваха вид, че ни мамят в чаровно омагьосано място. Докато не ги настигнахме и разбрахме, че мамят криворазбрало свободата си теле обратно към селото. Подмамиха го. А ние си направихме пикник с орехи, бадеми и шоколад след само три часа нагоре и с единодушно гласуване обявихме мисията за изпълнена, че долу ни чакаше хладна кървавочервена диня. И въпросната овца. Бях изявил интерес към подробностите и бях приятно изненадан да ми бъдат поднесени пържени дробчета със следобедния чай. Чаят във Ваханската долина се запарва, слава Богу, само от пликчета, без да се забърква с мазно-солено козе мляко, както на други места в региона (применро по долинтата на Бартанг в таджикски Бадахшан). Подкрепили се с диня и карантия, с Ричард пордължихме с допълнителна храносмилателна разходка по брега на реката, на връщане от която ни се лепна един чичо с чалма, тояга (арийско-прабългарска дума!) и слънчеви очила. Май се вживя мълчаливо в ролята, че ни води, търпеливо слушайки ни как обсъждаме на английски език многозначими теми от риска от внезапно наводнение в природните паркове в Саудитска Арабия до плюсовите и минусите на спартакиадките в социалистическия лагер като юношеско преживяване.  

  За лош или добър късмет втори ден вече сме подвластни на някаква местна сезонна метеорологична особеност - хем е сухо, слънчево и ветровито, хем въздухът е напластен с някаква трудно осезаема на допир, вкус и мирис примес, която силно намалява видимостта. Върхът, който предишния ден беше крещял ослепително бял на ярко син фон като от обвивка на швейцарски шоколад, днес се очетава само като белезникав силует в омарата.

  Долината ту се стеснява, ту се разлива така, че се кара в коритото по облите камъни. От Ишкашим не сме срещали друга кола, но някой си е играл да импровизира маркировка с грамадки през кои бродове би било най-лесно да се премине. Шофьорите се кефят, тестостеронът кипи. Изпреварват се по преки стръмни пътеки, напреки утъпканите серпантини по баира там, където пътят се качва високо над коритото, за да заобиколи някоя многоетажна канара. Заслугата изобщо да е трасиран някакъв, ненужен за местния шофьор, път се приписва на инженерните подразделения на Червената армия през 80-те.

Къпем се в минерални извори (Саргас чешма)

и обсъждаме международното положение с Питър. А към обед стигаме до Края на Пътя - Сархад-Боргил, 3270 м. Долината се затваря като подкова. От юг през сравнително ниския, по-малко от 4000 м, проход Боргил прозира Каракорум като по-големия брат на Хиндукуш. Кравички, кончета, магаренца, зелени пасища и ниви с рапица. Дългата ръка на ЕС наистина е дълга! Напояването става посредством система канали, спонсорирани и изградени под надзора на фондацията на Ага Хан. Не си ги представям местните да се разберат да си прокопаят каналите сами на кооперативни начала. Още по-малко - държавата да я свърши тая инфраструктурна задача. Държавата е пратила един офицер, етнически таджик, да я представя с граничарска униформа в колиба-застава с пилон с развято знаме на покрива. Поляците-планинари от миналогодишната експедиция са си оставили имената, хвалбите и имейл адресите на вратата на заставата. Във всяка друга държава назначение на такъв пост на възможно най-затънтеното и труднодостъпно откъм големите градове място, би се тълкувало като наказание. Тук е мечтана служба! Мир, хармония, никакви талибани и дълга зима за нищо друго освен ядене и спане.

   

Идва най-добрият ден на сезона. Еко-туризъм на MAX!

Продължаваме нагоре, отвъд края на пътя, на изток, но не по реката, която влиза (по-точно - излиза) от каньон с отвесни скали, а по ридовете на северната, Ваханската страна. Стигаме през един превал на около 3900 м с гледка към каньона отгоре и белия гребен на Хиндукуш отвъд.

    Другите за яздили коне. А аз и Ричард сме го взели пеша. Съзнателният турист не гледа да мине тънко, а наема коняр с кон за разходката си, даже и да няма намерение да го язди. Създава заетост! Е, на слизане по стръмното рекох да си го ползвам. Конят така и така е дошъл, нека той си товари ставите. Както бих ползвал лифт, ако имаше. Ама няма. Пък и нали трябва да доказвам родство с ваханските конници по арийско-прабългарска линия. На качване си бях оставил само раничката и водата на коня, но конярят предпочете да ги носи на своя гръб, с което спечели половината от ябълката ми (която струва, колкото диня на пазара в Ишкашим). От предела с поляната за пикник и паша продължих сам нагоре до височина с по-малко ограничена видимост, за да се ориентирам по-добре в топографията на местността. И да запазя късче Памир само за себе си. С гледка надолу към долината, към Ваханския масив с връх Кох-и-Памир отдясно и гребена на Хиндукуш отляво.  

 

Следващото късче си го запазих около един буен планински приток на по-големия от притоците на Вахан, на които търсихме бродове (на кон е по-лесно). Рай! (макар и да ти замръзва цялата кръвносна система, ако речеш да се потопиш. Ефектът се неутрализира с топла минерална вода от изворчето в центъра на селото. Построили са нещо кирпичено с две помещения над него, в едното от които мъжете се къпят, а в другото - жените перат. И аз допринесох за затвърждаване на сексистката традиция, като от трите внучета на хазяина си поиграх на самолет само с двете момченца.

      В планината срещнахме няколко групи трекери с арийски физиономии и индийски акцент. Оказват се работници по строинтелните обекти на Ага Хан, придвижващи се сезонно пеша от Пакистан. Проследих на картата откъде може да са минали. Вероятно през прохода Вахжир на три-четри дни от Сархад. Любимият достъп до долината и на Францис Йънгхъзбанд. Дали се обаждат на граничаря не знам, но с местните хора очевидно се познават и прегръщат сърдечно. Явно не съществуват търкания, че отнемат нечии работни места в изкопчийските професии.

   

Афганистанските национални екипи по крикет

се харчат добре на пазара в Сархад - $4 тениска + анцуг. Хем има дефицит и търсенето е по-голямо от предлагането. Не се класирах. Свършиха пред мен. Хаят и Бисмиля грабнаха последните. Продават се също екипи на Южна Африка и Шри Ланка, но търсенето е слабо.

  А се играе не на крикет, а на

бускачи. Гвоздеят на екскурзията!

Целия тоя път сме го били, именно за да гледаме мача. Чест прави на преобладаващо английската групичка, че не само настоя да го види, но и никакво притеснение по предмета на действие не беше изразено. Отговорният турист поддържа местната култура, била тя и в противоречие с някои алинеи от устава на кралското общество за зазщита на животните. Който и без друго няма юрисдикция в Междуимперието. Става дума за игра с топка, съчетаващи елементи на поло (езда) и ръгби (ръганица). Разликата е в топката. Тялото на обезглавена минути преди първия съдийски сигнал коза. По хуманния халаалски начин - с остър нож в гърлото и муцунка, обърната към Мека. На Хаят не му дадоха да играе, защото май им се видя прекалено млад, слаб и градски, и за компенсация му разрешиха да асистира на хирурга Харун.

    Съдийски сигнал и съдии няма. Няма и очертания на полето. В някакъв момент се усещаш, че мачът вече е почнал. Играе се всеки срещу всеки. Целта е да грабнеш топката от противника, да направиш едно кръгче на полето на галоп, без да ти я отнемат, и да я пуснеш на обозночаено с тебешир (арийско-прабългарска дума от Памирския край) петно в центъра на полето. Играе се докато и послендият крак на топката не се откъсне от тялото.

  Обявява се победител и всичко завършва на чаша чай.

 

Епилог.

На връщане в странноприемницата на Абдул Самид в Ишкашим застигнахме още един екотурист. В неволя. Хенри, британец, работещ в Кабул, избрал Вахан за лятната си ваканция. Колегите му предпочитали Дубай. Таджикският летищен консул в Душанбе му погодил номер и му дал еднократна виза (яккарате, тадж.), а на приятелката му - двукртана (дукарате, тадж.), като заявленията им за виза и таксата били идентични. Моят табладажийски персийски стига до ек/як и ду, при това изписани на кирилица за удобство, но Хенри, като не е учил навреме таблата, се усетил чак сега - при опит да се върне обратно в Таджикистан, за да си хване полета от Душанбе. А да се лети през Таджикистан било наложително, защото, ако работодателят на момичето в Кабул разберял, че си е карала отпуската в "опасни райони", изрично забранени според корпоративните правила, щели да я уволнят начаса без право на обжалване. Застраховат се от заложнически кризи, предполагам. Въпросът е как се дефинира "опасен район". Докато ние сме пиели чай и скандирали на мача по бускачи на чист въздух в Памир, точно в Кабул талибаните са взривили един от добрите хотели за чужденци от Запада.

  Д.'12 * БМП - бойна машина на пехотата - марка руска военна техника ** Отделения - I до IV клас - административно-просветна категория отпреди моето време *** За Ага Хан съм писал малко повече в таджикистанската сводка **** http://e-vestnik.bg/10207 Илюстрациите на куп:

Прочети цялата новина Публикувана на 04/02/12 06:00 http://patepis.com/?p=30843 Свързани новини: Особености на екотуризма в Афганистан - от 02.04.2012г. Две жертви и десетки ранени при атака срещу база на НАТО в Афганистан - от 11.09.2011г. Рязко се е увеличило производството на опиум в Афганистан - от 13.01.2012г. Осемчленно семейство е било убито при въздушна атака на НАТО в Афганистан - от 27.05.2012г. Американски войник получи доживотна присъда за убийства на цивилни в Афганистан - от 11.11.2011г. 50 загинали и 145 в неизвестност след падане на лавина в Афганистан - от 10.03.2012г. 11 миньори са загинали при срутване на мина в Афганистан - от 24.12.2011г. Принц Хари отново отива на военна мисия в Афганистан - от 21.12.2011г. Франция ще реши продължава ли мисията си в Афганистан след гибелта на нейни войници - от 22.01.2012г. Жертвите в Афганистан са намалели през 2011 - от 24.01.2012г. Виж всички новини от 2012/04/02 И Видин обявява грипна епидемия Без безплатни бързи тестове за грип Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС Паредес се отдалечава от ПСЖ Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес Погба носи тузарски костюм със своите инициали Зафиров: Цената на Неделев е висока Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител Бързи връзки Варна София Пловдив Бургас Велико Търново Търсене Архив RSS Абонамент Абонирай се за новини Абонирай се за спорт Абонирай се за клюки Абонирай се за блогове "Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.     Ново: Публикуване Информацията от RSS канала на pressbulgaria.com се публикува автоматично и в gramophon.com. Новини Спорт Блогосфера За контакти Търсене 2004 - 2018 Gramophon.com